Похищението на Ани Торн

10.

Ако някои деца се раждат жертви, дали други се раждат насилници?

Не знам отговора. Знам, че в наши дни не е прието да се говори така. Да се казва, че някои деца, някои семейства просто са лоши. Тук не става дума за класа, пари или неравностойно положение. Те просто са устроени различно. Заложено е в гените им.

Стивън Хърст произлизаше от стар насилнически род, в който удоволствието да тормозиш по-слабите се предаваше от поколение на поколение подобно на фамилно съкровище, или на хемофилия.

Баща му Денис беше бригадир в мината. Работниците го мразеха и се бояха от него. Той използваше властта си като кирка — раздробяваше съпротивата, разпределяше враговете си в най-трудните смени, не им даваше отпуск, когато им се раждаха деца или близките им боледуваха.

По време на стачката беше в челните редици. Размахваше плакати, ругаеше стачкоизменниците и хвърляше камъни и бутилки по полицаите. Не съм готов да съдя нито стачкуващите, нито онези, които продължиха работа като баща ми. И двете страни смятаха, че правят най-доброто за прехраната на семействата си. Но Хърст не го правеше заради убеждения или политика — правеше го, защото обичаше влошаването на отношенията, конфронтацията, а най-вече обичаше насилието.

Навремето никой не го произнесе гласно, но връщайки се назад, осъзнах, че вероятно Денис е стоял зад анонимните заплахи, надписите по вратата, тухлата в прозореца ни. Това беше неговият стил. Да търси слабото място. Вместо да атакува баща ми директно, е атакувал семейството му.

Майката на Стивън често се появяваше с насинено око или цепната устна, а веднъж цялата ѝ ръка бе гипсирана чак до рамото. Хората се досещаха, че причината не е в собствената ѝ „неловкост“, а в това, че Денис дава воля на юмруците си, щом пийне повечко. Но в онези дни, в малко градче като Арнхил, подобни неща си оставаха между мъжа и жената. И техния син.

Стивън бе взел едрия ръст на баща си, но изящните черти и сините очи на майка си. Беше красив като лице от реклама, чак сладникав. Можеше да бъде също забавен и очарователен, ако пожелаеше. Но всички знаеха, че това е само фасада. Вътрешно той беше Хърст до мозъка на костите си.

Разбира се, имаше една основна разлика между него и баща му. Докато Денис беше недодялан побойник, синът му имаше ум в главата. Освен че беше брутален и садистичен, умееше и да манипулира.

Бях го виждал да натиска главата на момче в клозетна чиния, пълна с пикня, да кара друго да яде червеи, да бие, да унижава и да измъчва — както психически, така и физически. Понякога го мразех, друг път се боях от него. Имаше моменти, когато с радост бих го убил.

А при това не бях сред жертвите му. Бях сред неговите приятели.

Русата му коса е пооредяла, някога изваяните черти са отпуснати от възрастта и охолния живот. Облечен е във фланелка с яка, сини джинси и прекалено бели маратонки. Подобно на много мъже на средна възраст, неофициалното облекло не му пасва, защото се чувства по-комфортно да се разпорежда в привичните си сако и вратовръзка. Също, изглежда изтощен. Загарът от честите отпуски не може да скрие тъмните кръгове под очите му, нито задълбочаващите се бръчки. Тревогата сякаш го изсмуква отвътре.

Странно, но това не ме радва. През годините съм пожелавал какви ли не ужасии да се случат на Стивън. А сега, когато жена му умира, не изпитвам удовлетворение. Дали все пак не съм по-добър човек, отколкото предполагам? А може би е обратното и страданието му не ми е достатъчно. Но най-вероятно причината е в несправедливостта на живота. Ракът не би трябвало да разяжда вътрешностите на Мари, а на самия Хърст. Бих приел това като доказателство, че дяволът действително се грижи за своите, ако не подозирах, че Хърст е дяволът.

Седим един срещу друг на малката паянтова маса и се оглеждаме оценяващо. Моята халба е полупразна. Той едва е докоснал уискито си.

— Е, какво те води обратно в Арнхил? — пита той.

— Работата.

— Само това?

— И то не е малко.

— Трябва да призная, че си последният, за когото съм допускал, че ще се върне.

— Нещата невинаги се развиват така, както сме си ги представяли като хлапета.

Той свежда поглед надолу.

— Как е кракът ти?

Типичният Хърст. Веднага захапва за слабото място.

— Понякога ме тормози. Както и други неща.

Очите му леко се присвиват. Въпреки приятелската постъпка, виждам в тях стария хладен проблясък.

— Защо действително се върна?

— Казах ти, изскочи възможност за работа.

— Сигурно постоянно изскачат и другаде.

— Тази ми допадна най-много.

— Винаги те е бивало да правиш лоши избори.

— Човек все трябва да е добър в нещо.

Той се усмихва. Зъбите му са неестествено бели, явно с изкуствени коронки.

— Ако Хари ме беше уведомил кой е кандидатът, никога нямаше да спечелиш интервюто. Арнхил е малък град, тук си пазим гърбовете. Не обичаме да идват външни лица и да забъркват проблеми.

— Първо, аз не съм външен и второ, не схващам какъв проблем съм забъркал.

— Самият факт, че си тук, вече е проблем.

— Защо, да не би да те гризе съвестта? Но чакай, за тази цел трябва първо да имаш съвест.

Виждам го как леко се помества. Неволен рефлекс. Иска да ме цапардоса в лицето, но се въздържа. Едва.

— Случилото се беше отдавна. Не е ли крайно време да го оставиш зад гърба си?

Да го оставя зад гърба си. Сякаш е незряло любовно увлечение или младежка лудория. В гърдите ми накипява гняв.

— Ами ако сега се случва отново? — питам.

Лицето му не издава нищо. Може би е по-умел в блъфирането от мен.

— Не знам какво имаш предвид.

— Имам предвид Бенджамин Мортън.

— Майка му беше нервна, депресирана. Точно от типа хора, които стават учители, не смяташ ли?

Не клъввам на примамката.

— Чух, че Бен изчезнал наскоро преди да бъде убит.

— Хлапетата се губят понякога.

— За двайсет и четири часа? Както сам спомена, Арнхил е малко градче. Къде е бил?

— Нямам представа.

— Тукашните деца още ли играят на мястото на старата мина?

Той свъсва вежди и се привежда напред.

— Знам за какво намекваш. Но грешиш. Няма нищо общо с…

Той млъква, защото към нас доближава възрастен мъж с ореол от бяла коса и торбест кафяв панталон.

— Как я караш, Стив?

— Не е зле. Ще дойдеш ли на викторината утре вечер?

— Разбира се, как ще пропусна да ти сритам пак задника.

Двамата се засмиват. Възрастният отива към друга маса, а Стивън се обръща отново към мен. Усмивката му изчезва, сякаш някой я е избърсал с длан.

— Сигурен съм, че човек с твоята квалификация може да си намери учителско място и на по-прилични места от нашата дупка. Направи си една услуга. Замини, преди да са станали още неприятности.

— Още неприятности? — Значи знае за снощния вандализъм. — Кажи ми, синът ти случайно да има мотопед?

— Остави сина ми настрана.

— С удоволствие, но той, изглежда, има неприятния навик да хвърля тухли по прозореца ми.

— Звучи като клевета.

— А на мен ми звучи като умишлено увреждане на чуждо имущество.

— Мисля, че разговорът ни тук е приключен. — Той понечва да стане от стола си.

— Съжалявам за Мари. — Нещо в изражението му се променя. Устните му потреперват. Единият му клепач провисва. Изведнъж изглежда много стар и аз се улавям, че почти му съчувствам. — Трябва да ти е тежко, все пак отдавна сте женени.

— Ревнуваш ли?

— По-скоро съм разочарован. Очаквах, че Мари ще напусне това място. Тя имаше мечти.

— Имаше мен. — По някакъв начин от неговите уста това прозвучава по-скоро като спънка, отколкото като причина.

— И само толкова?

— Смяташ, че е малко? Ние бяхме влюбени. Оженихме се.

— И заживяхте щастливо.

— Ние и сега сме щастливи. За теб вероятно ще е трудно да го разбереш. Имаме хубав живот тук. Имаме Джеръми. Имаме голяма къща, две коли, собствена вила в Португалия.

— Чудесно.

— И още как. И няма да позволя на никой, особено на някакъв треторазреден даскал, да прецака това.

— Мислех, че ракът вече го е сторил.

— Мари е боец.

— Майка ми също беше. До самия край.

Това вече не е вярно. Накрая тя не се бореше. Само пищеше. Ракът, започнал в белите дробове вследствие на навика ѝ да пуши по пакет „Бенсън енд Хеджис“ на ден, се бе разпространил в черния дроб, бъбреците, костите, беше проникнал навсякъде. Дори морфинът невинаги смогваше да притъпи болката. Тя пищеше от мъки, а после, в кратките мигове на облекчение, пищеше, защото я ужасяваше мисълта да прибегне до единственото средство, способно да премахне болката завинаги.

— Да, но сега е различно. Мари ще победи рака, каквото и да твърдят онези голобради докторчета от Националната здравна служба.

Стив вторачва пламтящ взор в мен. Страните му горят, в ъгълчетата на устните му се е насъбрала пяна.

— Те са казали, че ще умре, така ли?

— Не! — Ръката му се стоварва върху масата. Напитките подскачат. Аз също подскачам. — Мари няма да умре. Аз няма да позволя това да се случи.

Този път барът наистина притихва. Самият въздух сякаш застива. Всички очи са приковани в нас. Стив също го усеща. Минават няколко много дълги секунди, през които почти очаквам той да изреве, да прекатури масата и да вкопчи пръсти в гърлото ми. После се овладява, озърта се наоколо и става.

— Благодаря ти за загрижеността, но тя не е нужна, също както и присъствието ти тук.

Гледам подир него, докато излиза. И тогава внезапно ме залива вълна от ужас. Тя предизвиква ледена празнота в стомаха ми, изсмуква и сетната капка сила от костите ми.

Аз няма да позволя това да се случи.

Значи всичко се случва отново.

Щом оставам сам, довършвам халбата си — повече за да докажа себе си, отколкото от действително желание да пия повече или изобщо да стоя в бара, — а после тръгвам пеша към дома. Кракът ми не остава във възторг. Кракът ми ме нарича садист и твърдоглав идиот, който просто трябва да преглътне глупавата си гордост и да ходи с бастун. Той е прав. Насред път спирам, поемам дълбоко дъх и започвам да масажирам скования си крайник.

Наближава девет и вече се е стъмнило почти напълно. Небето е пепелявосиво, а голата, бледа луна се промъква зад дрипави облачни завеси.

Давам си сметка, че съм спрял край старата каменовъглена мина. Отстрани се издигат хълмове сгурия, като тъмни силуети на задрямали дракони.

Площта е огромна — към десет квадратни километра. От отсамната страна е издигната телена ограда със здрава порта, заключена с катинар. Информационната табела гласи: ГРАДСКИ ПАРК НА АРНХИЛ. ПРЕДСТОЯЩО ОТВАРЯНЕ ЮНИ.

Имайки предвид, че вече е септември, срокът е доста оптимистичен. Планове за облагородяване на терена имаше още като бях дете. При закриването на мината се предполагаше, че всички стари шахти и тунели са засипани. Но витаеха слухове, че това е сторено твърде набързо. С икономисване на средства, без стриктно придържане към плановете. Съответно имаше слягания, появяваха се ями. Една за малко не беше погълнала мъж, разхождащ кучето си.

Тази вечер мястото изглежда все същата пустиня. Мъртва и унила. На един от хълмовете стои самотен багер, явно изоставен. При вида му по гърба ми полазват студени мравки. Знаеш ли какво ще изскочи, ако ровиш в земята?

Тръсвам глава и продължавам бавния си, куцукащ ход. Зад мен долита звук от мотор. По улицата приближава кола. Доста бавно, почти пъплейки. Поглеждам през рамо. Фаровете ме заслепяват и заслонявам лицето си с длан. Какво става, по дяволите, та шофьорът е включил на дълги?

И после разбирам. До мен спира очукан форд кортина и един глас произнася:

— Как е, приятел?

Зализаната прическа седи на пътническата седалка, а ниският му, набит спътник е зад волана. Наоколо е пусто. Няма къщи, нито други коли. До квартирата ми остава близо половин километър. Сами сме на пътя, а аз не разполагам с нищо, което да използвам за оръжие, дори с проклетия си бастун.

— Нормално, благодаря — опитвам да запазя спокоен тон.

— Да те хвърлим донякъде?

— Няма нужда, ще се справя.

Продължавам да се тътря напред. Скоростите превключват със стържене и колата ме следва отстрани.

— Доста зле куцаш, приятел. По-добре се качи.

— Казах не, благодаря.

— А аз казах да се качваш.

— Зарежи, тарифата ми е прекалено висока за теб.

Рязко изскърцват спирачки. Браво на теб, Джо. Страшно умно. Понякога изглежда, че устата ми сама си проси боя. Или в случая просто ускорява неминуемото.

Вратите се отварят и двамата слизат. Мога да опитам да побягна, но това ще е жалко и безсмислено. В същото време не ми е под достойнството да се примоля:

— Вижте, не се впрягайте. Просто искам да се прибера у дома.

Зализаната прическа прави крачка към мен.

— Това не е твоят дом. Не си желан тук.

— Добре, схващам посланието.

— Не, не го схващаш. Затова той ни изпрати.

Събитията в живота имат навика да следват своя неизбежен ход. Наречете го съдба, ако щете. В мига преди първият юмрук да се стовари в лицето ми, осъзнавам какъв глупак съм бил. Той ни изпрати. Те са хора на Хърст. Затова така послушно се оттеглиха, щом влезе в кръчмата. А после, виждайки, че не се огъвам, ги е изпратил по петите ми. Нищо не се е променило с годините, мисля си, докато втори удар ме прегъва на две и аз падам на колене.

Свивам се на топка и поемам ритник в ребрата. Обгръщам главата си с ръце. Намирал съм се в тази позиция и преди. Не мога да говоря, защото съм твърде зает да си пазя зъбите, но ако можех, щях да кажа на тези хубавци, че са ме били и по-добри от тях. Че що се отнася до поръчковия пердах, са пълни аматьори. Нов ритник издумтява в кръста ми и гръбнакът ми пламва от болка. От друга страна, дори аматьорите могат да извадят късмет. Съмнявам се Хърст да им е наредил да ме убият, но границата е тънка. Съмнявам се дали са способни да вникнат в подобни нюанси.

Тежка обувка ме улучва в слепоочието. Черепът ми избухва, а зрението ми се замъглява. И тогава чувам нещо друго. Писък и сподавени ругатни, болезнени стонове, които за разнообразие не идват от мен. А после, колкото и да е странно, захлопване на врати и кола, отдалечаваща се с пълна газ. Ще ми се да изпитам облекчение, но болката е твърде силна и аз отчаяно съм се вкопчил в останките от съзнанието си.

Оставам да лежа върху хладната корава земя, докато цялото ми тяло агонизира. Изключено е да помръдна, боли ме дори когато дишам. Главата ми е обезпокояващо изтръпнала. Също така имам смътното усещане, че не съм сам.

Долавям движение от едната си страна. Лявата или дясната, вече не правя разлика. Някой ме докосва по ръката. Опитвам да фокусирам надвесеното над мен лице. Руса коса. Червени устни. Последното, за което се моля, преди мракът да ме обгърне окончателно, е просто да умра.

Защото алтернативата е далеч по-лоша.