Похищението на Ани Торн

30.

Разположил съм се на дивана, а на масичката пред мен стоят чаша бърбън и тестето карти. Още не съм докоснал нито едното, нито другото. Камината не е запалена и стаята тъне в мрак. Още не съм свалил палтото си. Студено е, но тук винаги е така.

В слабото сияние на луната, нахлуващо през кухненския прозорец, виждам Аби Очичките, седнала на креслото отсреща, да ме съзерцава със своя нов и още по-кошмарен взор.

Тя не е единствената ми компания. Не става дума само за стържещите, шумолящи звуци, с които вече съм свикнал. Наоколо има и нещо друго. Мълчаливо, но дебнещо. Отварям тестето карти — за пръв път от много време — и започвам да ги размесвам.

— Това не е мой проблем, ясно?

Запращам репликата в мрака и чакам то да ми възрази. Отговор няма, но усещам очите му върху себе си, пълни с чернота.

— Вече веднъж опитах да се намеся, но не се получи.

Тъмнината настръхва, шумоленето се усилва. Явно съм казал нещо дразнещо и неуместно. Раздавам картите на четиримата невидими играчи. После посягам към чашата и я гаврътвам наведнъж, черпейки фалшив алкохолен кураж.

— Не дължа нищо на Хърст. Да прави каквото ще. Да си троши главата. Не ме е грижа.

Само че не е точно така, нали, Джо, смъмря ме тъмнината като родител, озаптяващ капризното си дете. Не става дума само за Хърст, а и за Мари. За едно момиче, към което някога изпитваше чувства. За една жена, която умира и заслужава да си отиде в мир от този свят. Защото има неща, по-лоши от смъртта. Знаеш, че онова, което се връща, вече не е същото. А ти си единственият, способен да го спре.

Опитвам да се държа твърдо, но тъмнината не трепва, не отстъпва. Напротив, приближава още повече, притиска ме като нежелана любовница. И сега виждам, че нещо друго се спотайва в нейните дипли. Фигури, смътни сенки в сенките. Да, мъртвите никога не ни напускат. Те са вътре в нас, във всичко, което вършим. В нашите сънища и кошмари. Представляват част от нас. А също от нещо по-голямо. От цялото това място. От нашата земя.

Ами ако земята е прогнила? Ако нещата, които садим в нея, порастват обратно пълни с отрова? Мисля си как никога не можеш да направиш същия снежен човек или как образите на видеокасетите, които приятелят на татко копираше, винаги излизаха мъгляви и размити. Има някои неща — красиви, съвършени неща, — които не можеш да пресъздадеш, без да ги развалиш.

Чувам движение. Проскърцване на врата, тихи приближаващи стъпки. Но съм готов.

— Какво искаш от мен? — питам. — Какво да направя?

— Ами като за начало, запали шибаните лампи.

Скачам и се обръщам. В същия миг стаята се облива в светлина.

— Божичко — закривам очи като вампир, огрян от гибелните лъчи на утрото.

Надзъртам предпазливо между пръстите си. Брендън стои на прага в цялото си великолепие, издокаран в маскировъчно яке, провиснал пуловер, панталон от рипсено кадифе и протрити бели маратонки. През рамото му е преметнат голям сак. Очите му ме гледат изпитателно сред безпорядъка от разчорлена брада и коса.

— Да не си мръднал? Защо седиш в тъмното и си говориш сам?

Поклащам възмутено глава.

— Теб не са ли те учили да чукаш, преди да влезеш?

Брендън прави ужасно кафе, а и вече е след полунощ — не точно моят любим час за ободряващата напитка. Но съм толкова изтощен и объркан, че нямам сили да възразя. Той се появява от кухнята с две големи порцеланови чаши, тръсва едната пред мен и се озърта в хаоса за място, където да седне.

— Харесва ми как си подредил квартирата си.

— Нарича се деконструкция.

— Нарича се пълна лудница.

— Настанявай се — кимвам към креслото. — Аби Очичките обича компания.

— Надали има нужда да ти го натяквам, но да говориш с едноока кукла, е още по-зловещо, отколкото да си говориш сам. — Той я взема и с леко потреперване я поставя на пода. После сяда, греейки длани върху кафето си. Сакът лежи в краката му.

— Очаквах куриер, а не лична доставка — отбелязвам.

— Пресметнах, че бензинът ще ми излезе по-евтино.

— Ти нямаш кола.

— Взех тази на сестра си.

— Ами работата?

— Реших да пропусна един ден. И се радвам, че го направих. Защото изглеждаш като сдъвкан и изплют, приятелю. Провинциалният въздух не ти понася добре.

— Е, няма да го дишам още дълго. — По една или друга причина, добавям си наум.

— Значи планът ти е на път да се осъществи?

— Нещо такова.

— А защо си извадил картите?

Хвърлям поглед към раздаденото тесте и потърквам зачервени клепачи.

— Просто убивам времето.

— Значи не смяташ да си върнеш парите с игра на покер?

— Не, разбира се!

— Слава богу. Не ме разбирай погрешно, но хич не те бива за комарджия.

— И защо не ми го каза, преди да ми строшат краката за дългове?

— Човек трябва да узрее за някои съвети. — Той свежда очи към сака. — В такъв случай, следвайки пътя на дедукцията, предполагам, че решението се крие в тази торба тук?

— Браво, драги ми Уотсън.

— И как точно смяташ да го приложиш?

Опитвам да повдигна ефектно вежда, но упражнението се оказва непосилно за натъртеното ми лице.

— Някой ще ми плати много пари, за да не отнеса съдържанието ѝ в полицията. — Навеждам се и поставям сака върху масичката помежду ни. — Да си надзъртал случайно вътре?

— Предположих, че ако искаше да знам какво има, щеше сам да ми покажеш.

Дърпам ципа и внимателно вадя обемист предмет, загърнат в стара блуза. Разгръщам блузата, разкривайки два предмета, старателно съхранени в прозрачен найлонов плик.

Един лост и една тъмносиня училищна вратовръзка, пропита с тъмни петна от кръв. Кръвта на сестра ми. При внимателно вглеждане на нея се вижда избродирано име: С. Хърст.

— Какво, по дяволите, е това? — пита Брендън.

— Средство за разплата.