Похищението на Ани Торн

7.

Разбираш, че си остарял, щом ченгетата започнат да ти се струват твърде млади. Не знам какво означава, ако ти изглеждат и твърде дребни.

Взирам се някъде далеч под себе си в полицай Черил Тейлър. Поне мисля, че така се е представила. Тонът ѝ е рязък, а поведението — хладно. Като цяло оставам с впечатление, че би предпочела да не е тук. Може би я отвличам от някой голям обир или от вечерното и кафе с поничка.

— Значи казвате, че тухлата е била хвърлена през прозореца ви в осем нула седем тази вечер?

— Да.

Оттогава е минал цял час, така че виновникът е имал предостатъчно време да се скрие. От друга страна, и аз съм имал време да си сменя джинсите.

— Видяхте ли нещо?

— Видях голяма червена тухла насред току-що отоплената си стая.

Тя ми хвърля поглед, с който съм свикнал. Често го получавам от жените.

— Имам предвид, нещо друго?

— Не, но чух мотопед да отпрашва с мръсна газ.

Тя си записва нещо в бележника, после се навежда и взема тухлата.

— Няма ли да я отнесете в участъка, да я проверите за отпечатъци или нещо подобно? — питам.

— Тук е Арнхил, а не „От местопрестъплението“ — поставя я обратно полицайката.

— О, да, разбира си. Извинете, за момент ми хрумна, че може би се интересувате от залавяне на извършителя.

Личи си, че ѝ иде да отвърне с пиперлива реплика, но се сдържа. Вместо това протяга ръка.

— Бележката?

Подавам ѝ я и тя я изучава.

— Граматиката не е блестяща.

— Всъщност — отбелязвам — не смятам, че става въпрос за грешка. Според мен е направено нарочно, за да ме заблуди.

Едната ѝ тънка вежда се повдига.

— Продължете.

— Аз съм учител по английски — пояснявам търпеливо — и съм се нагледал на правописни грешки. Това не е грешка, която учениците правят. Никой не пропуска чертичката на Ѝ.

Тя размисля върху чутото.

— В такъв случай, досещате ли се кой би сторил подобно нещо? Някой враг, човек, който ви има зъб?

Едва не се изсмивам на глас. С лопата да ги ринеш, казвам си. Почти съм сигурен, че това е дело на Хърст или някое от приятелчетата му. Но нямам свидетели, нито доказателства, а и предвид разговора си с Хари сутринта (господи, нима е било едва сутринта?) не искам да излагам на риск работата си. Поне засега.

— Господин Торн?

— Ами всъщност аз едва се нанесох. Още не съм имал време да ядосам много хора.

— Но изглежда, работите по въпроса.

— Правя каквото мога.

— Добре, ще се заемем със случая, но вероятно са просто хлапета. И преди сме имали проблеми с деца от вашето училище.

— Така ли? Какви?

— Обичайните. Вандализъм, хулигански прояви.

— Ех, връщате ме назад към младостта.

— Ако желаете, може да изпратим колега да им изнесе лекция за социалната отговорност и други такива неща.

— Ще има ли полза според вас?

— Последния път, когато партньорът ми го направи, някой му спука и четирите гуми.

— Тогава по-добре недейте.

— Чудесно. Ето входящия номер на произшествието, за застрахователни цели. Ако се случи още нещо, не се колебайте да ни звъните.

— Благодаря.

На вратата тя поспира в колебание.

— Вижте, не искам да правя вечерта ви още по-неприятна…

— Няма да е лесно — отвръщам, спомняйки си за пъплещите хлебарки.

— Някой осведоми ли ви за станалото тук?

— Имате предвид убийството?

— Значи знаете.

— Беше споменато.

— И не ви притеснява?

— Не вярвам в призраци.

През лицето ѝ преминава странно, напрегнато изражение и аз изведнъж се сещам.

— Вие сте открили телата, нали?

— С партньора ми пристигнахме първи на местопроизшествието, да — отговаря след кратка пауза.

— Трябва да е било доста тежко.

— Налага се да го вършим. Част от работата ни е.

— Но все пак не бихте живели тук?

Тя свива рамене.

— Кръвта никога не се отмива напълно. Независимо колко препарат използваш и колко силно търкаш. Винаги си остава, дори ако не я виждаш.

— Благодаря, много утешително.

— Вие сам попитахте.

— Ще позволите ли да ви питам още нещо?

— Защо не — е предпазливият отговор.

— Допускате ли, че може да има друго обяснение за станалото тук?

— Нямаше следи от взлом, нито улики за присъствие на трето лице. А ние проверихме добре, уверявам ви.

— А бащата на Бен?

— Бил е на вечеря с клиент по същото време.

— Значи смятате, че Джулия Мортън наистина е превъртяла дотолкова, че да убие сина си, а после да се гръмне?

— Мисля, че задавате твърде много въпроси за човек, който не го е грижа.

— Просто съм любопитен.

— Не бъдете. Това няма да ви донесе полза по тези места. — Тя затваря бележника и го прибира. — Само исках да се уверя, че агентът по недвижими имоти не е пропуснал да спомене определени факти около къщата.

— Благодаря… но не мисля, че в къщата е проблемът.

— Вероятно сте прав — хвърля ми тя взор, който не успявам докрай да разтълкувам.

Стъкларят пристига четвърт час по-късно и заковава рамката с шперплат.

— Това ще ви струва петдесет паунда — ме информира. — А новото стъкло ще е готово до седмица.

Отвръщам, че няма проблем и ще преживея някак без гледката към пътя.

Той също ми хвърля странен взор. Явно не жъна успех сред местната публика.

След като той си тръгва, обръщам още два бърбъна, изпушвам една цигара, облегнат на кухненската врата, и накрая решавам, че ми стига толкова за този ден. Качвам се горе да си легна.

Смразяващото усещане си е отишло, останал е само нормалният студ на къщата. Влизам в банята с известна плахост, но клозетната чиния все още е празна. Измъквам рулото тоалетна хартия от канала и се облекчавам. Измивам си ръцете и зъбите, гася лампата и затварям вратата.

После обаче размислям. Слизам във всекидневната и вземам тухлата. Занасям я в банята и затискам с нея капака на чинията.

За всеки случай.

Аз не сънувам.

Аз имам кошмари.

Обичайно алкохолът ми помага срещу тях.

Не и тази вечер.

Изкачвам стълбището в къщата, където съм отрасъл. Само че — знаете как е в сънищата — къщата не е съвсем същата. Стъпалата са по-тесни, по-стръмни и се вият в спирала. От мрака под мен се носят пъплещи, потракващи шумове. В дъното плават сенки. Над мен се чува друг звук. Остър, ужасяващ вой, като от ранено животно, примесен с викове: Аби Очичките, Аби Очичките. Целуни момчетата и ги накарай да плачат.

Не искам да отивам по-нагоре, но нямам избор. Всеки път, щом се обърна назад в мрака, виждам, че още няколко стъпала са изчезнали. Сенките се прокрадват, също като студа, и вече ме настигат.

Затова продължавам, а стълбището се вие безкрайно пред мен, докато изведнъж не се озовавам на площадка. Поглеждам през рамо. Стълбите вече ги няма. Сенките са дошли и са ги погълнали. Сега се въртят и стрелкат неспокойно в самите ми нозе.

Намирам се пред три врати, всичките затворени. Бутвам първата. Баща ми е вътре и седи на леглото. Всъщност „седи“ не е точната дума. Той е клюмнал като марионетка с прерязани конци. Главата му лежи на рамото, сякаш си е взела почивка от мирските грижи и тревоги. Лъскави сухожилия и червеникави останки от мускули едва я придържат към тялото. При удара на колата в дървото остър къс от предното стъкло почти го е гилотинирал.

Той отваря уста и издава странен, хриптящ звук. Трябва ми секунда да осъзная, че това е името ми: „Джо-о-ооо“. Опитва се да стане, но аз бързо захлопвам вратата. С разтуптяно сърце и омекнали колене отивам към следващата. Знам, че зад нея ме чака нещо още по-лошо. Но точно като герой от филм на ужасите, съм принуден да я отворя.

Натискам бравата и отстъпвам крачка назад. Помещението е пълно с едри, синкави мухи, които се вдигат с жужене на плътен облак. Някъде сред тях се очертават две фигури. Джулия и Бен. Поне решавам, че трябва да са те. Трудно е да се каже, защото главата на Джулия почти липсва, а Бен няма лице. Само червеникаво-бяло месиво от плът, кръв и хрущяли.

Двамата стоят като сенчести фантоми сред мухите, докато не си давам сметка, че… самите те са направени от мухи. Пред потресения ми взор се разпадат и се устремяват към мен. Едва успявам да затворя вратата навреме и чувам как обезумелите ята насекоми се блъскат в дървото.

Събуди се, мисля си. Събуди се, събуди се, събуди се. Но подсъзнанието отказва да ме пусне толкова лесно. Остава последното помещение. Бавно открехвам и пристъпвам вътре. То е празно, като се изключи едно легло и Аби Очичките. Тя лежи по средата му, със затворени клепки. Вземам я на ръце. Очите ѝ се отварят, а розовите пластмасови устни се извиват в усмивка: Тя е зад теб.

Обръщам се. Ани стои на прага. Облечена е в пижамата си — бледорозова, украсена с малки бели овчици. Дрехите, които е носила в нощта на катастрофата. Но това не е вярно. Сестра ми не е загинала по пижама.

— Върви си — казвам.

Тя тръгва насреща ми, влачейки нозе. Ръцете ѝ се протягат.

— Върви си.

Тогава тя отваря уста и от нея се излива порой хлебарки. Опитвам се да избягам, но сакатият ми крак поддава и се строполявам на пода. Зад себе си чувам скърцането на твърдите черупки, тропота на бързащите малки крачка. Усещам как пълзят по глезените ми, впиват се в кожата ми. Махам истерично с ръце, за да ги смачкам и да ги отърся от себе си. Те се впускат по раменете и врата ми, влизат в устата и надолу към гърлото ми. Не мога да дишам. Задушавам се от вонящите черни телца…

Събуждам се потен и разтреперан, блъскащ с длани по чаршафите, които са се усукали около голото ми тяло.

Лъчи дневна светлина се процеждат през открехнатите завеси и пронизват като кинжали очните ми ябълки. Поглеждам, примижавайки, будилника, който в този миг започва да звъни, изпращайки вълни от болка през пулсиращия ми череп.

Обръщам се и простенвам. Време е за училище.