Похищението на Ани Торн

22.

Още стъпала. Различни от първите. Тези бяха издълбани в скалата и се виеха надолу. Като стълбище, но хлъзгаво и коварно. Някои се ронеха и щом стъпиш върху тях, изпод краката ти падаха камъчета. Звукът им заглъхваше някъде далеч.

Стените от двете страни бяха ръбести, а таванът — нисък и трябваше да ходя леко приведен. Бях оправил батерията на челника, но заради извивката лъчът осветяваше само по едно-две стъпала, така че третото се превръщаше в крачка в неизвестното. Виждах смътно отблясъците от другите два фенера пред мен. Те поне потвърждаваха, че никой все още не е паднал и не си е счупил врата. Засега.

До ушите ми долиташе и по някоя ругатня, най-често изречена от Мари. Нямах представа как успява да се движи на високите си токчета. Аз се чувствах спарен под дебелите миньорски дрехи. Потта се стичаше изпод каската и ми влизаше в очите. Знаех, че не е само заради умората. Татко ми беше казвал, че колкото по-надълбоко слизаш, толкова по-малко кислород има във въздуха.

— Още колко остава, мамка му — изпъшка Флеч. Ако упражнението бе тежко за мен, как ли го намираше той, с неговия навик да пуши по кутия на ден.

Очаквах Хърст да отговори, но вместо това се обади Крис.

— Близо сме вече.

Гласът му звучеше спокойно, сякаш бе тръгнал на обикновена разходка. Изобщо не личеше да е задъхан. Продължихме с препъване напред и след няколко минути аз си дадох сметка за нещо. Вече не се навеждах толкова. Можех да стоя прав. Проходът ставаше по-висок. Мракът наоколо също се промени и сякаш вече не беше толкова гъст. Дори въздухът ми се струваше по-годен за дишане.

Приближаваме, рекох си. Но до какво?

— Внимавайте — викна отново Крис. — Коридорът свършва.

Той беше прав. Щом подминахме следващия завой, пред нас се разкри просторна пещера. Погледнах нагоре. Тя бе наистина огромна. Таванът се извисяваше над главите, подпиран от дебели дървени греди. Приличаше на свод в църква, но по-грубо изработен. Стълбите продължаваха, но от лявата страна вече нямаше стена, а само отвесно пропадане надолу.

— Мамка му, бутилката! — изписка изведнъж Мари.

Разнесе се звук от строшено стъкло, рязък като експлозия в мрака. Подскочих и изгубих концентрация. Кракът ми, който се канех да поставя върху следващото стъпало, се подхлъзна и глезенът му се подви. Извиках от болка и посегнах да се опра върху стената, но естествено, тя липсваше. Улових само празен въздух.

Страхът стегна гърлото ми. Трескаво потърсих да се уловя за нещо, за каквото и да било, но беше твърде късно. Аз падах. Стиснах клепачи, подготвяйки се за дългото летене… и срещнах земята почти веднага, с глухо тупване, от което ми излязоха свитки от очите.

— Оххх… По дяволите…

— Джо? — обади се отгоре гласът на Крис. — Добре ли си?

Опитах да седна. Гърбът ме наболяваше. Явно го бях натъртил, но можеше да бъде и по-зле. Много по-зле. Вирнах глава и видях лъчи на фенери и силуети. Само на метър-два над мен.

Значи все пак бяхме намерили мястото. С мъка се изправих на крака. Глезенът ми поддаде отново. Сграбчих го с глух стон и усетих, че вече е започнал да се подува. Оставаше да се надявам, че е само навехнат, а не счупен. Все някак трябваше да се изкатеря обратно по проклетите стъпала.

— Добре съм — викнах в отговор. — Но си изкълчих крака.

— Горкичкият — каза Хърст, грижовен и изпълнен със съпричастност както винаги. — Какво виждаш там долу?

Каската ми се бе килнала встрани. Подпрях се на грапавата скала и като се стараех да отпускам теглото си само върху здравия крак, я оправих. Озърнах се наоколо. От земята към стените се издигаха още дървени подпори. Между тях обаче се забелязваше и друго. Форми от бели пръчици, сякаш вградени в стената. Някои образуваха доста сложни мотиви. Звезди и очи. Странни букви. Фигури на човечета. Неволно ме побиха тръпки. На някои от стените мотивите бяха по-малко, но в големи сводести ниши бяха натрупани цели камари от пръчици и жълтеникави, валчести камъни.

Това никак не ми се понрави. Беше странно. Противно. Извратено.

Чух другите да се спускат. Крис пристъпи бавно надолу в пещерата, а Хърст скочи и се приземи до мен, последван от Мари и Флеч. Последва пауза, през която всички мълчаливо попиваха гледката.

— Супер — промълви Мари. — Направо като от филма „Изгубените момчета“.

— Дали е свързано с мината? — попита Флеч, показвайки обичайната си липса на въображение.

— Не. — Отговорът дойде от Крис, но със същия успех можех да го кажа и аз. Това място не бе изградено от миньори. Техните проходи и галерии бяха издялани от скалата грубо и тромаво, с тежки инструменти и индустриални машини.

А пред нас имаше нещо различно. Не плод на нуждата и стоическите усилия. А създадено със… щеше ми се да кажа страст, но това също не бе точната дума. Докато въртях глава наоколо, друга изникна в съзнанието ми. Отдаденост. Да, именно отдаденост.

— Освети с фенера, малоумник такъв — рече Хърст на Флеч, който надлежно се подчини.

Лъчът обходи помещението, но едва достигна далечните му стени и вместо да ги разкрие, сякаш допълнително подчерта дълбоките кухини и ъгли, изпълнени с чернота. Вероятно бе някакъв странен оптичен ефект, но ако погледнеш бързо с периферното си зрение, почти ти се струваше, че сенките се движат, местят и трептят неспокойно.

— Ама че работа — измърмори Хърст. — Пухи е прав. Това не е от мината. Ти какво мислиш, Джоуи?

Опитвах се да мисля, но ми беше трудно. Вярно, просторната пещера не бе така задушаваща като тесния тунел, но все пак дишането ми се удаваше с мъка. Сякаш въздухът не беше наред. Сякаш кислородът бе изваден от него и заменен с нещо друго — тежко и противно. Нещо, което човек никога не бива да диша.

Отровни газове, стрелна се внезапно през ума ми. Татко често бе споменавал за изпаренията, просмукващи се от недрата на земята. Дали не ставаше дума именно за тях? Дали не се тровехме бавно, с всяко поемане на дъх?

— Добре, какво е това място? — обърнах се към Крис.

Той стоеше край стъпалата, без да се осмелява да влезе по-навътре. Бледото му изпоцапано лице не бе точно уплашено, но напрегнато. Изглеждаше по-стар от своите петнайсет години — като мъжа, в който никога нямаше да се превърне. После блестящите му очи срещнаха моите и аз разбрах. Не Крис бе открил това място. То бе открило него и сега той отчаяно искаше да се измъкне.

— Не знаете ли? — попита. — Още ли не се сещате?

Огледах за сетен път пещерата. Високия сводест таван. Дървените греди. И тогава най-сетне ми прищрака. Защото в крайна сметка беше очевидно. Въздух, който не бива да се диша. Огромна подземна камера. Като църква, но не точно.

— Какво да се сещаме? — отвърна Хърст.

Продължавах да разсъждавам. Тези бели пръчици в стените и камъните, подредени в нишите. Пристъпих с накуцване до съседната стена. Челникът ми освети мотивите — звезда, подобие на ръка и човешка фигура, изобразени с клечици. Отблизо те не бяха чисто бели. И не бяха клечици. А нещо друго.

Нещо, което можеше да се очаква в място като това.

В една гробница.

— Джоуи, ще ми кажеш ли какво, по дяволите, става? — изръмжа заплашително Хърст.

— Кости — прошепнах с отмалял от ужас глас. — Скалата… е пълна с кости.