Похищението на Ани Торн

Епилог

Хенри знае, че не бива да играе там. Майка му го повтаря още откакто са се нанесли. Мястото е опасно и може да се нарани, да се изгуби или да падне в някоя дупка. А той не иска това да се случи, нали?

Хенри, естествено, не иска да пада в дупки, но не иска и да слуша постоянно майка си. Понякога думите ѝ са като разбъркани букви — той ги чува, но не схваща смисъла им. Навярно се дължи на факта, че е аутист. Тоест липсва му способност да емпатизира (да чувства нещата правилно).

Но това не е съвсем вярно. С хората изпитва затруднения, но не и с животните. Нито с местата. Той може да ги усеща. Като например старата мина. Още от самото начало е доловил нейния зов. Като че ли стои редом със стая, пълна с разговарящи хора. Но гласовете им са смътни и трудно различими.

Хенри не е казал на майка си за гласовете. Има много неща, които не ѝ казва, за да не я тревожи. А тя се тревожи от какво ли не. Включително че той прекарва толкова време сам. И че не дружи с никого. Затова новината, че си е намерил нови приятели, я е зарадвала толкова много.

Днес майка му е заета с ремонт. Боядисва стаите. Твърди, че кремавите стени я карали да се чувства като в кутия с грис. Тя понякога говори странни неща, но въпреки това Хенри смята, че я обича.

Затова и се чувства леко гузен да излезе без разрешение. Но недостатъчно, за да спре. Това според докторите е друг негов проблем. Той не разсъждава как действията му ще се отразят на другите хора. Живее само за мига.

А този миг е хубав. Слънцето свети ярко. Но не пръска мека светлина с цвят на разтопено масло, както през лятото. А твърда, зимна светлина, толкова остра, че ти се струва, че можеш да порежеш пръстите си на нея. Хенри обича това. Облечен в дебелото си палто, се чувства сигурен и защитен, сякаш изолиран от света около себе си. Това чувство също му допада.

Върви по улицата, докато не стига предпазната ограда. Знае, че в нея има пролука. Бива го да открива начини за влизане в разни места. Промушва се през нея и се озърта.

Чуди се защо приятелите му ги няма. Обикновено се срещат тук. И изведнъж ги забелязва, сякаш самата мисъл за тях ги е накарала да се появят. Те му махат и слизат към него по полегатия склон. Момичето е на възрастта на Хенри, а момчето — малко по-голямо, слабо и с русолява коса. Момичето понякога носи кукла.

Разхождат се заедно из обраслата с бурени пустош. Хенри понякога се навежда и взема камъче, гайка или ръждиво късче метал. Харесва му да събира разни неща.

След известно време — не е сигурен точно колко, защото часовниците го объркват — си дава сметка, че слънцето вече не грее толкова ярко. Спуснало се е ниско над хоризонта. Хрумва му, че майка му навярно вече е свършила с боядисването и ако открие, че не е у дома, ще се тревожи.

— Трябва да вървя — съобщава на приятелите си.

— Рано е още — казва момчето.

— Постой още малко — допълва момичето.

Хенри обмисля. Ще му се да остане. Усеща притеглянето в себе си. Жужащият напев на ямата изпълва главата му. Но не иска майка му да се чувства зле.

— Не, ще тръгвам — казва.

— Чакай — отвръща по-настойчиво момчето.

— Имаме да ти покажем нещо — докосва го по ръката момичето.

Допирът ѝ е студен. Облечена е само в тънка пижама. Момчето носи тениска и шорти. И двамата са боси.

На Хенри му хрумва, че това е малко странно, но сетне мисълта изчезва, заглушена от шепнещите гласове.

— Наистина трябва да се прибирам — опитва още веднъж.

Момчето се усмихва. Нещо черно пада от косата му и отпълзява встрани.

— Ще се върнеш — казва. — Обещаваме.