Похищението на Ани Торн

38.

Виещите се провинциални шосета са тъмни и аз карам бавно и внимателно. Но дори с моето едва пъплещо темпо пътят ми се струва неочаквано кратък. Пропуснал съм пиковия час, а и съзнанието ми е ангажирано. Твърде ангажирано.

Отбивам в една пресечка близо до апартамента на Брендън. Слизам от колата и се озъртам наляво и надясно. Отивам чак до ъгъла, преди да открия онова, което търся. Очукан форд фокус с две детски столчета на задната седалка и лепенка на стъклото, гласяща „Малки чудовища на борда“.

Взирам се в него известно време, а после бавно поемам пеша към любимото ни заведение. То се намира на още две преки и в него правят наистина страхотен пай с бъбречета.

Бутвам вратата и го зървам веднага, седнал на обичайната ни маса в ъгъла. Поръчвам бира и пакет чипс и отивам нататък. Той вдига глава и по ъгловатото му лице се разлива усмивка.

— Виж ти кой се довлякъл.

Оставям бирата на масата. Той става и разтваря ръце. Двамата се прегръщаме. Той не може да види лицето ми. Накрая сядаме. Брендън вдига чашата си с портокалов сок.

— Е, радвам се, че си отново тук, при това жив и здрав.

— Благодаря — отпивам от своята халба.

— Сега ще ми кажеш ли какво, по дяволите, се случва?

— Русата дама вече няма да представлява проблем.

— Нима?

— Да, мъртва е. Злополука.

Наблюдавам го, но той го възприема нормално.

— Ами дългът ти?

— Мисля, че много скоро ще го опростят.

— Знаеш ли какво би казала добрата ми стара майчица?

— Не, но изгарям от нетърпение да чуя.

— Че умният човек никога не брои пилците си, преди да е убил последната лисица.

— Остава да ми го разтълкуваш.

— Може да си се погрижил за жената, но сигурен ли си, че всичко ще свърши дотук?

Отварям пакета чипс и го протягам към Брендън. Той се потупва по корема и поклаща глава.

— Не бива, на диета съм.

— Да, разбира се. Преди си бил доста по-пълен, нали? Когато си пиел?

Той се ухилва.

— Е, и сега не съм Аполон.

— Може ли да се каже, че си бил дебел?

Усмивката помръква.

— Накъде биеш, Джо?

— Глория спомена нещо, преди да умре. Смъртта ѝ бе бърза, в случай че се чудиш. Но знам, че двамата сте били близки.

— Близки? Нямам представа за какво говориш. Аз съм твой приятел. Винаги съм се грижил за теб. Седмици наред те посещавах в болницата.

— Посети ме два пъти. Но предполагам, че си бил твърде зает да въртиш бизнеса си. Хазарт, изнудване, убийства…

— Какъв бизнес? Човече, говориш с мен, Брендън!

— Не. Говоря с Дебелака.

Взираме се един в друг. Той осъзнава, че няма смисъл да се преструва повече. Всички карти са свалени на масата.

— Добре, по дяволите — вдига ръце. — Разкри ме. Винаги си бил умно копеле. Затова те харесвам.

Ирландският акцент е изчезнал, подобно на захвърлена змийска кожа.

— Затова ли накара Глория да ме осакати?

— Приятелството си е приятелство, а бизнесът — бизнес.

— Какво знаеш ти за приятелството?

— Нали все още дишаш. Това наричам приятелство.

— Но защо ти трябваше да разиграваш целия този цирк? Защо ме пусна в апартамента си?

— Опитвах се да ти помогна. Да ти дам шанс да се изплатиш. Но ти само затъваше все повече. А и бог ми е свидетел, компанията ти ми беше приятна. В моята професия човек рядко успява да се сближи с хората.

— Защото им се случват злополуки?

Брендън се засмива.

— Понякога е необходимо.

Необходимо. Разбира се.

— Е, какво толкова е казала Глория? — обляга се той назад в стола си.

— „Дано си носиш задушевните обувки“. На момента не съобразих, защото бе насочила в главата ми пистолет. Но после нещата си дойдоха на мястото.

Той се почесва по чорлавото теме.

— Трябваше да предположа, че мъдрите слова ще ми излязат през носа един ден.

— Не е само това. Почти можех да пренебрегна чутото. Дори исках да го сторя. Но имаше и друго — колата.

— Колата?

— Видях черен форд фокус пред семейния хотел, преди да дойдеш, за да ми донесеш сака. Стори ми се познат, но мина известно време, докато се сетя. Бях го забелязвал и тук, пред твоя апартамент. Ти ми каза, че бил на сестра ти. Вярно ли е?

— Всъщност, не. Винаги крий нещата на видно място, приятелю. Половината посетители на това заведение са чували за Дебелака, но никой не подозира, че той кисне тук всяка вечер. Никой не обръща внимание на Брендън — реформирания алкохолик, безобидния ирландски дърдорко. Същото е и при колата. Ако нещо се издъни и се наложи да изчезваш бързо, ченгетата няма да спрат очукана таратайка с опърпан татко, отиващ да вземе децата от градина. Перфектна маскировка.

— А може би не.

— Е, всички допускаме грешки. Твоята беше да дойдеш тук. Защото сега съм изправен пред дилема. Все още ми дължиш пари. Приятелката ми е мъртва. Какво да правя с теб, Джо?

— Пусни ме да си вървя.

— Дори ако го сторя, това само ще отложи неизбежното.

— Ти няма да ме убиеш.

— И защо не?

— Нека първо аз те попитам някои неща. Защо ме посъветва да отида в полицията?

— Знаех, че ще откажеш. Нарича се реверсивна психология.

— А всичко останало, което си ми разправял, лъжа ли беше?

Брендън смръщва вежди.

— Нека помисля. Майка ми наистина е ирландка, но не чак толкова добра. Наистина съм възстановяващ се алкохолик. А, и действително имам сестра…

— С две деца — Дейзи и Тео.

Той се вторачва в мен. Единият му клепач потрепва от нервен тик.

— Живеят в Алтринчам. Баща им работи на летището. Майка им е медицинска сестра. Дейзи и Тео посещават местното начално училище. Сестра ти ги прибира три дни в седмицата. Във вторник и петък смяната ѝ свършва по-късно и тогава ги взема детегледачка. А, също гледат не джербили, а хамстери. — Вдигам бирата си и отпивам глътка. — Как се справям дотук?

— Откъде, по дяволите…

— Нали съм безработен, остава ми много свободно време. А сега слушай каква е сделката. Ти ме оставяш на мира, иначе ще го отнесат сестра ти и нейното семейство.

Устните му се изкривяват в заплашителна гримаса.

— Не ти стиска…

— Така ли?

Бъркам в джоба си и вадя нещо дребно, светлокафяво и пухкаво. Пускам мъртвия хамстер в чашата му.

— Както казала добрата ти стара майчица по време на груповия секс, идея си нямаш какво ми стиска.

Брендън гледа хамстера, после мен. Аз се усмихвам. Изражението му се променя.

— Изчезвай оттук. Не искам повече да виждам грозното ти лице.

Отмествам стола си назад.

— И иди някъде по-надалеч — добавя той.

— Чувам, че в Ботсвана било приятно.

— Купи си еднопосочен билет. Изпратиш ли ми дори пощенска картичка, си мъртъв. Разбра ли?

— Разбрах.

Ставам и прекосявам заведението. Не се обръщам назад. И по някаква причина не куцам.