Похищението на Ани Торн

3.

Родителите не бива да имат любимци. Поредната глупост, повтаряна от хората. Разбира се, че родителите имат любимци. Това е заложено в човешката природа. Още от времето, когато не всички деца са оцелявали. Предпочиташ по-силното отроче. Няма смисъл да се привързваш към онова, което може и да не изкласи. А и нека бъдем честни — някои деца просто са по-обичливи.

Ани бе любимката на нашите родители, и напълно разбираемо. Тя се роди, когато аз бях вече седемгодишен, отдавна оставил зад гърба си сладката бебешка фаза. Бях се превърнал в слабо, сериозно момче с вечно ожулени колене и изцапани панталони. Дори не компенсирах липсата си на сладост с някакъв ентусиазъм да ритам топка в парка или да ходя на кино с баща си. Предпочитах да си стоя у дома и да чета комикси или да играя компютърни игри.

Това разочароваше татко и дразнеше мама, която все ме гонеше да изляза навън, за да подишам чист въздух. Дори и на онази крехка възраст намирах, че чистият въздух е силно надценен, но неохотно се подчинявах. После всеки път падах или намирах друг начин да се пребия и изпоцапам, за да бъда посрещнат вкъщи с нова порция крясъци.

Нищо чудно, че родителите ми са копнеели за второ дете — прелестно малко момиченце, което да могат да обличат в розови дрешки и да го гушкат, без то да се муси или дърпа.

Тогава не съм си давал сметка, че те от доста време са работили по въпроса. Да ме дарят с братче или сестриче, сякаш ми правят някаква специална услуга. Аз не бях убеден, че го желая. Нали вече имаха мен — още едно дете ми се струваше ненужен излишък.

Останах неубеден и след като Ани се роди. Беше миниатюрно същество, мораво на цвят, с лице, сбръчкано и лигаво като на извънземно. Не правеше нищо друго, освен да спи, да пълни пеленките и да реве. Слушах неспирния ѝ рев нощем, гледах в тавана и се чудех защо вместо нея нашите не са ми купили куче, или поне златна рибка.

В продължение на няколко месеца пребивавах в състояние на апатия, без нито да обичам сестра си, нито да я мразя чак толкова много. Не се трогвах, когато ми гукаше или стискаше пръста ми до посиняване, докато мама в подобни случаи подскачаше на място от радост и викаше на татко: „Донеси проклетата камера, Шон“.

Ако Ани пълзеше подир мен или пипаше нещата ми, започвах да вървя по-бързо или си прибирах вещите обратно. Не от грубост, а просто от незаинтересованост. Не бях молил за нея, затова и не виждах защо трябва да ѝ обръщам внимание.

Така продължи до първия ѝ рожден ден. Малко преди него тя проходи и взе да изговаря неща, които звучаха почти като думи. Изведнъж заприлича повече на човече, отколкото на бебе. Стана по-интересна и дори забавна със странните си брътвежи и неуверена, старческа походка.

Аз започнах да си играя с нея и да ѝ говоря понякога. Когато тя ме имитираше, усещах странна топлина в гърдите. А също когато се взираше в мен и повтаряше: „Джо-о, Джо-о“.

Скоро започна да ме следва навсякъде и да копира всяко мое действие. Смееше се на физиономиите ми, слушаше напрегнато как ѝ говоря непонятни за нея неща. Ако се разплачеше, едно мое докосване бе достатъчно, за да престане — дотолкова искаше да угоди на по-големия си брат, че всичките ѝ други неволи биваха мигновено забравени.

Никога по-рано не ме бяха обичали така. Мама и татко, естествено, ме обичаха, но не ме гледаха с такова неподправено обожание като нея. Никой не го правеше. По-скоро бях свикнал да ме гледат с жал или презрение.

Аз не разполагах с изобилие от приятели. Не бях точно свит или срамежлив, но както се бе изразил един от началните ми учители, „странях“ от останалите. Заниманията на другите момчета, от рода на това да се катерят по дървета или да се бият помежду си, ми се струваха глупави и скучни. А и се чувствах напълно доволен от собствената си компания. Докато не се появи Ани.

За третия ѝ рожден ден събрах от джобните си пари и ѝ купих кукла. Тя не беше от онези скъпи модели, които можеха да издават звуци или да се напишкват. Всъщност изглеждаше грозновата и дори малко страшна с изцъкления си син поглед и странно присвитите устни. Но Ани се влюби в нея. Мъкнеше я навред със себе си, а вечер я слагаше да спи. По някаква не докрай ясна причина я нарече „Аби Очичките“.

Докато навърши пет години, Аби Очичките вече почиваше на етажерката в стаята ѝ, заменена като фаворитка от Барби и Малкото пони. Но ако мама предложеше да я занесем на разпродажба, Ани я грабваше от ръцете ѝ с вик на ужас и я притискаше към гърдите си толкова силно, че се чудех как сините ѝ пластмасови очи не изхвръкват от гнездата.

С възрастта Ани и аз оставахме все така близки. Четяхме заедно, играехме карти или компютърни игри. В дъждовните неделни следобеди, когато татко се отбиваше в бара, а мама бе заета да глади, изпълвайки въздуха с топлина и мирис на омекотител за пране, се свивахме на дивана и гледахме видео — стари филми като „Извънземното“, „Ловци на духове“ и „Похитителите на изчезналия кивот“, а също по-нови, които вероятно не бяха точно за нейната възраст, от рода на „Терминатор 2“ и „Зов за завръщане“.

Баща ни имаше приятел, който правеше пиратски копия и ги продаваше по 50 пенса. Картината бе мъглява и понякога не се разбираше какво точно казват героите на екрана, но татко все ни успокояваше с думите, че „на дарен кон зъбите не се гледат“.

Разбирах, че семейството ни няма много пари. Татко работеше като миньор, но след стачката напусна, макар че мината не затвори веднага.

Той бе един от така наречените стачкоизменници. Не обичаше да говори за това, но знаех, че му е дошло в повече — напрежението, неприязнените погледи, кавгите с колеги и съседи. Бях още малък тогава, но си спомням как една сутрин мама чистеше думата ПРЕДАТЕЛ от входната ни врата. Друг път някой метна тухла през прозореца, докато ние вътре гледахме телевизия. На следващата вечер татко излезе с приятелите си. Върна се целият раздърпан и с цепната устна. „Всичко е уредено“, каза на мама с мрачен, дрезгав глас, какъвто не бях чувал преди.

След стачката вече не беше същият. Дотогава винаги го бях възприемал като великан — як и висок, с буйна и къдрава тъмна коса. А после някак се смали, стана по-слаб и прегърбен. Във все по-редките случаи, когато се усмихваше, бръчките край очите му се врязваха дълбоко в кожата, а слепоочията му взеха да посивяват.

Той се преквалифицира в автобусен шофьор, но не мисля, че новата работа му допадаше особено. Парите бяха прилични, но по-малко, отколкото бе изкарвал в мината. Караниците му с мама зачестиха и обикновено той я обвиняваше, че харчи твърде много, а тя него — че не си дава сметка колко струва храненето и обличането на четиричленно семейство. Тогава татко си вземаше шапката и отиваше в кръчмата. Той и останалите стачкоизменници пиеха само на едно място — в „Арнхил Армс“. Колегите им, оставили кирките и лопатите, ходеха в „Бика“. „Тичащата лисица“ представляваше неутрална територия. Никой от миньорите не я посещаваше, затова пък го правеха някои от по-големите момчета, спокойни, че няма да се сблъскат там с баща си или дядо си.

Не обвинявам в нищо родителите си. Те се грижеха за нас, доколкото можеха. Ако се караха или не намираха достатъчно време за нас, то не беше защото не ни обичаха, а просто защото работеха твърде много, нямаха достатъчно пари и често бяха уморени.

Разбира се, имахме телевизор, касетофон и компютър, но все пак, без да искам да звуча мелодраматично, често си намирахме собствени забавления. Гонехме се из улицата, рисувахме с тебешир по тротоара или убивахме времето през дъждовните следобеди с игра на карти. Никога не ми омръзваше да общувам с малката си сестра.

В неделните утрини, ако времето беше хубаво (или поне ако не валеше като из ведро), мама често ни изритваше от къщи с по малко джобни пари за храна и не очакваше да се върнем чак до мръкване. Ние като цяло не възразявахме. Имахме свобода. Имахме въображение. И се имахме един друг.

Щом навлязох в пубертета, нещата се промениха. Озовах се в нова група „приятели“ — Стивън Хърст и неговата банда. Изпечени хулигани, сред които жалък саможивец като мен нямаше никакво място.

Може би Хърст е взел моя статус на аутсайдер за проява на характер. А може би просто е видял в мен някой, когото лесно ще манипулира. Каквато и да бе причината, аз не стъпвах по земята от радост, че ме е приел. Не че имах проблем да стоя сам, но вкусът на социалната принадлежност е опияняващ за тийнейджър, който никога не е канен на купон.

Мотаехме се заедно и вършехме обичайните неща за момчета на нашата възраст — ругаехме, пушехме цигари и пиехме алкохол. Драскахме графити по детската площадка и премятахме люлките през напречната греда. Замервахме с яйца къщите на учителите, които ни бяха неприятни, и режехме гумите на колите на онези, които наистина мразехме. И тормозехме по-слабите хлапета. Онези, които, с болка трябва да призная, бяха досущ като мен.

Изведнъж да се движа в компанията на сестра си, вече не беше яко. Напротив, беше неловко до смърт. Ако поискаше да дойде с мен до магазина, си съчинявах оправдание или излизах, без тя да забележи. Ако ми махнеше за поздрав, докато бях с бандата, се правех, че не забелязвам.

Виждах болката в очите ѝ, помръкването на лицето ѝ. У дома полагах всички усилия да компенсирам пренебрежението и тя го усещаше. Децата не са глупави. И все пак ми позволяваше. Което ме караше да се чувствам двойно по-зле.

Най-нелепото е, че сега като се замисля, винаги съм се чувствал по-щастлив с Ани, отколкото с който и да било друг. Да се правиш на корав, не е същото като да бъдеш корав. Ще ми се да можех да кажа това на петнайсетгодишното си „аз“ заедно с още куп други неща: момичетата всъщност не си падат по мълчаливите, замразяването на ухото с ледено кубче, преди да го пробиеш, не върши работа, „Тъндърбърд“2 не е подходяща напитка за консумация преди сватбено тържество.

Но най-вече искам да можех да кажа на сестра си, че я обичам. Повече от всичко. Тя беше най-добрият ми приятел, човекът, пред когото нямаше нужда да се преструвам и който можеше да ме накара да се смея до сълзи.

Но не мога. Защото сестра ми изчезна, когато беше на осем години. Тогава си мислех, че нищо по-лошо не може да се случи. Докато тя не се върна.