Похищението на Ани Торн

31.

Не падането те убива, а приземяването.

Крис ми каза това.

Хората си мислят, че когато падаш от голяма височина, мозъкът ти блокира, преди да стигнеш земята.

Не е вярно. Разбира се, заради времето, нужно за обработка на информацията, мозъкът може и да не успее съзнателно да възприеме самия удар. Но това не означава, че не работи трескаво през целия път надолу.

До сетния миг.

В деня, когато Крис падна, последния час имахме английски в Блока. Правихме анализ на „Фермата на животните“. Никога не съм харесвал тази книга. Още от малък не съм фен на пресиления символизъм.

На петнайсет години считах, че историята със същия успех би могла да има човешки, а не животински герои. Не виждах смисъла от цялата алегория. Сякаш авторът си придаваше излишна важност, завоалирайки една твърде прозрачна фабула. Като илюзионист, показващ номер, който всеки от публиката разбира.

В случая Оруел не беше удачен илюзионист. Виж, „1984“ бе по-различен роман. Не престорен, а наистина прям, стряскащ и брутален.

Честно казано, точно на този урок не мислех твърде за книгата. В последно време ме занимаваха други проблеми. Ани се бе прибрала преди месец и първоначалната еуфория бе отминала, но все пак всички трябваше да сме щастливи. Нещата трябваше пак да са станали нормални. Но не бяха. Всъщност вече дори не знаех кое е нормално.

Първите няколко дни опитвах да говоря с нея. Да я накарам да ми разкаже случилото се в онази нощ. Но тя само ме гледаше с мътен, неразбиращ взор. Понякога се усмихваше или кискаше без причина. Звукът на смеха ѝ, така сгряващ преди, сега ме караше да настръхвам, като стържене с нокти по черна дъска.

Майка ми рядко се вясваше вкъщи и прекарваше повечето си време в грижи за баба, която още се оправяше след падането. Татко си взе отпуск, за да се грижи за Ани, докато тя отново не тръгне на училище. Или поне каза, но това беше лъжа. Една вечер видях от джоба на палтото му да се подава формуляр. В горния край пишеше „П45“. Знаех какво означава това — че е напуснал или са го уволнили. Напъхах го по-надълбоко в джоба му и не казах думичка на мама.

Доста неща премълчавах от нея. Не можех да ѝ ги кажа, защото не исках да я тревожа и огорчавам. А и се боях, че няма да ми повярва.

Като например че вече ми е противно да се прибирам след училище, защото татко е пиян, а къщата вони. Не само на алкохол, а на нещо по-лошо. Натрапчиво и сладникаво, като мърша. Една вечер мама дори ни накара да търсим дали някъде няма умряла мишка. След като не открихме нищо, само извъртя очи към тавана с думите: „Е, сигурно скоро ще изветрее“.

Не ѝ казах, че греши. Че миризмата не е от мишка, а от нещо друго, свило гнездо в къщата ни.

Не ѝ казах, че повечето нощи лежа буден и слушам шумовете, долитащи от стаята на Ани, намираща се до моята. Понякога беше песничката „Тя ще слезе от планината“, повтаряща се отново и отново.

А друг път се носеха ужасяващи стонове и писъци. Слагах си слушалките на уокмена или си запушвах ушите с възглавницата — каквото и да било, само да не ги чувам. На сутринта влизах в стаята ѝ, свалях от леглото пропитите с урина чаршафи и ги пъхах в пералнята, преди да отида на училище. Мама вероятно е смятала, че просто помагам на татко, а и действително, ако аз не се грижех за прането, той надали щеше да се сети.

Но истинската причина бе друга. Чувствах се отговорен. Такъв бе жребият ми. Покаяние. Наказание за онова, което бях сторил. Или по-скоро което не бях сторил. Не бях я спасил.

Не споменах на никого, че понякога подмокрях и собствените си чаршафи. Че подскачах и при най-лекия шум, защото се боях, че щом се обърна, ще заваря пред себе си Ани, стиснала куклата в прегръдките си. Да стои безмълвно, да се усмихва и да ме гледа с онези очи, твърде тъмни и твърде стари за осемгодишно дете.

Не исках да призная, дори пред себе си, че на моменти се боях до смърт от своята малка сестричка.

Удари звънецът за края на часа. Напъхах учебниците в чантата си и прибрах стола до чина. Съседният стол бе празен. По-рано го заемаше Крис, но от известно време той се бе оттеглил да седи сам, в дъното на стаята.

Аз нямах нищо против. Дори изпитвах облекчение, че няма нужда да говоря с него, да слушам обясненията и извиненията му за онази нощ. И не само това. Нещо ставаше с Крис и то не беше добро. Външният му вид бе по-занемарен от всякога. Заекването му се бе усилило и бе започнал да тананика и да си мърмори сам. А понякога внезапно спираше и започваше вманиачено да тръска ръкавите си, сякаш чистеше невидима мръсотия. Или насекоми.

Откакто не движеше с Хърст и не разполагаше с неговата закрила, гледаше да се измъква пръв от класната стая, за да избегне обидите и закачките, умишленото ръчкане и препъване. Аз не се застъпвах за него. Имах си достатъчно свои грижи. И онзи следобед, виждайки, че ме изчаква и тръгва редом с мен, попитах раздразнено:

— Какво има?

— Т-т-трябва д-д-да ти п-п-покажа нещо.

Дъхът му вонеше, сякаш не си бе мил зъбите, а от ризата му лъхаше на застояла пот.

— Какво?

— Н-н-не мога да т-т-ти кажа тук. Има п-п-прекалено много хора.

Стигнахме приземния етаж и излязохме през портала на двора. Край нас се тълпяха други ученици, кипеше обичайната гълчава в края на учебния ден. Виждах, че Крис съвсем си е глътнал езика от вълнение. Неволно изпитах жал към него.

— Просто дишай спокойно, става ли?

Той си пое няколко пъти дълбоко дъх. Аз чаках.

— Ела на г-г-гробището. Днес в шест. В-в-ажно е.

Понечих да изрека някакво оправдание, но после размислих. Какво друго можех да правя? Да седя у дома и да пазя татко да не заспи с цигара и да подпали къщата? Да наблюдавам Ани, която всъщност не беше Ани?

— Добре — въздъхнах. — Дано си струва.

Крис кимна, после наведе глава, сякаш се канеше да претичва през огнева зона, и изчезна зад ъгъла.

Докато нагласях чантата на рамото си, чух зад себе си смях. Обърнах се. Хърст тъкмо излизаше от сградата, а зад него, подобно на мазна сянка, се влачеше Флеч. Хърст се озърна наоколо, сетне се наведе и прошепна нещо в ухото му. Двамата отново се закискаха.

Стиснах юмруци така, че ноктите се впиха в дланите ми. Но какъв бе смисълът да се разправям с тях? Само щях да си навлека неприятности. Мама щеше да се разстрои. Татко да ми се кара. А Хърст щеше да спечели. Отново. Закрачих решително към изхода.

Но не се насочих директно към дома. Вече никога не го правех. Първо обикалях из улиците, ядях чипс на автобусната спирка, отбивах се на площадката (ако Хърст и Флеч не бяха там), изобщо търсех начини да отложа мига, в който щях да вляза в антрето и отново да се сблъскам с миризмата, с лепкавия мрак, с прокрадващия се студ, обвиващ всичко като пелена…

В джоба ми се въргаляха само няколко дребни монети, които не стигаха за почерпка, затова просто тръгнах по главната улица, подритвайки пред себе си празна кутийка от безалкохолно. Минах покрай затревения участък с бронзовата статуя на миньор. Отстрани имаше пейка, обикновено пустееща. Но днес на нея бе седнала самотна фигура, загърната в твърде голямо яке, с клюмнала глава и закрито от косата лице. Мари.

Не бяхме говорили от нощта в пещерата, а и не бях сигурен, че тя помни много от нея. Ще ми се да можех да кажа, че това я е принизило в моите очи, че я е смъкнало от пиедестала, на който я бях поставил. Но не беше така. Само при вида ѝ сърцето ми, а и други неща, все така трепваха.

— Добре ли си? — приближих неловко.

— Джо? — погледна ме тя през тъмните си кичури. После подсмръкна и избърса нос. Разбрах, че е плакала. След кратко колебание свалих чантата и седнах до нея.

— Какво има?

— Чувствам се като пълна идиотка — рече със задавен глас тя. — Заради станалото със сестра ти.

— Всичко е наред — уверих я, макар да не беше така.

— Там долу беше истинска лудница. Още не мога да повярвам, че я взехме за… — Тя млъкна и поклати глава, неспособна да довърши изречението. — Нямаш представа как исках да поговорим, но се боях.

— Бояла си се? От какво?

— Нищо, забрави.

Но треперещият ѝ тон и начинът, по който сякаш нарочно криеше лице зад бретона си, говореха друго.

— Какво ти е на окото? — попитах, осенен от внезапна догадка. Посегнах и отметнах косата ѝ зад ухото. Тя не ме спря. Дясното ѝ око бе насинено и подуто.

— Какво се случи?

— Скарахме се. Той не го направи нарочно.

Гневът се надигна като гореща жарава в гърлото ми.

— Хърст ли ти причини това? — Стивън беше гадно копеле, но поне досега не бях чувал да е удрял момиче. — Не бива да оставяме нещата така. Трябва да съобщим на някого.

— Моля те, Джо — улови ме за ръцете тя. — Обещай ми да не правиш нищо.

Не разполагах с особен избор.

— Добре. Но повече няма да му позволяваш да го прави, ясно?

— Да.

— За какво се скарахте?

— За Крис. Държи се странно напоследък и Стив се притеснява да не се разприказва за пещерата. Спомена още, че е взел нещо негово и че няма да му се размине. Казах му да остави Крис на мира. И че искам да се разделим. А той…

— Те удари?

— Развика се, че съм кучка и че никой не може да го зарязва. — Очите ѝ отново се наляха със сълзи. Обгърнах раменете ѝ и я придърпах до себе си. Косата ѝ погъделичка кожата ми. Миришеше на парфюм и тютюнев дим. — Джо, какво ще правим?

— Аз ще се погрижа — отвърнах. — Имам среща с Крис в шест часа в гробището. Ще го предупредя.

Мари ме погледна леко обнадеждено.

— Защо не поговориш с него? Ти си добър в убеждаването. Кажи му да си трае. Да престане с налудничавите номера.

— Не знам, ще опитам…

— Благодаря ти. — Тя се приведе напред и притисна устни в моите. После скочи на крака. — Трябва да вървя.

Кимнах стъписано.

— Не искаш ли да те изпратя?

— Няма нужда. Мама заръча да напазарувам някои неща. До скоро!

— Да, до скоро.

Останах да гледам подир нея, изпълнен с парещия спомен за целувката ѝ и с мисли за това какво бих искал да сторя на Хърст.

Вероятно затова и повече не се сетих за току-що поетото обещание.

Когато се прибрах, татко дремеше с полуотворена уста пред телевизора. Ани вероятно бе в стаята си. Майка ми беше оставила полуфабрикати във фризера. Не бях гладен, но извадих пакет замразена лазаня и я пъхнах в микровълновата. Хапнах малко, изпих една кока-кола и се качих горе да се преоблека.

На минаване покрай вратата на Ани спрях. Имах навика понякога да се притаявам тук и да я наблюдавам как играе, увлечена във въображаеми истории със своите кукли и моите стари пластмасови войничета, и си придава различни гласове. Но напоследък вратата винаги бе затворена, а гласовете, носещи се отвътре, бяха различни.

А тази вечер не се чуваше нищо, което бе още по-лошо. След моментно колебание почуках. Все пак наближаваше време за вечеря, а трудно можех да разчитам на татко да я нахрани.

— Ани? — Никакъв отговор. — Ани?

Вратата се открехна няколко сантиметра. Побутнах я още, като гледах да не обръщам внимание на миризмата. Ани стоеше в дъното на стаята, пред прозореца. Вероятно бе притичала да отвори, преди да се върне обратно. Но нямаше как да съм сигурен. Вече не бях сигурен в нищо.

— Стоплих малко лазаня — казах, прекрачвайки прага.

Тя остана неподвижна. Изведнъж си дадох сметка, че е облечена само в стара фланела, без нищо от кръста надолу, дори без бельо.

— Е, ако случайно огладнееш…

Ани се обърна и аз се изчервих. Беше още дете, но не я бях виждал гола от бебе. Сякаш доловила смущението ми, тя се усмихна — лукава, ужасяваща усмивка. Сетне направи крачка напред, разкрачи се и измежду бедрата ѝ върху килима рукна струя гореща жълта урина.

Усетих как ми се повдига, а тя започна да се смее. Изтичах навън от стаята и затръшнах вратата след себе си. Спуснах се по стълбите на бегом, напълно забравил за преобличането. Исках само да се махна — където и да е, но по-далеч от сестра си.

Смехът ѝ продължи да се носи, но вече наподобяваше по-скоро писъци, следващи ме по петите.

Крис не беше на гробището. Бутнах портата и преминах по обраслата пътека. Обиколих цялата църква в кръг, в случай че се е скрил някъде, което щеше да е леко странно, но не и немислимо.

Нямаше следа от него, нито от друга жива душа. Въздъхнах. Явно дъската му хлопаше сериозно. Но от друга страна, тъкмо сега и аз не можех да се похваля, че съм напълно в ред.

Образът на Ани не излизаше от главата ми. Голотата ѝ. Урината, струяща между слабичките ѝ крака. Не намирах сили да се прибера. Не и тази вечер. Самата мисъл да се озова отново в тази къща ми се струваше непоносима.

Дали тя не трябваше пак да отиде на лекар? Ами ако ударът по главата — защото бях сигурен, че е имало удар — бе причинил нещо на мозъка ѝ? Та тя имаше бели петна в паметта. Не си спомняше къде е била цели четирийсет и осем часа. Трябваше да поговоря с мама. Тя можеше да я отведе в болницата. Може би там щяха да ѝ помогнат, щяха да я направят отново Ани.

Не знам доколко вярвах на идеята, но тя ми донесе известна утеха. От друга страна, нали затова са църквите. Да носят на хората утеха, дори когато те дълбоко в себе си знаят, че всичко е само купчина лъжи.

Седнах на разнебитената пейка и зареях поглед към килнатите сиви надгробни камъни. Опрях лакти на коленете си и едва тогава забелязах, че под пейката има нещо. Наведох се и го извадих. Сак. Начаса го познах. Беше на Крис. Докато останалите от нас ходеха със сакове на „Адидас“ или „Пума“, неговият беше стар и без марка, целият облепен със стикери на „Доктор Кой“ и „Стар Трек“.

Тази вечер за него бе залепено и още нещо — плик с моето име. Откъснах го и го отворих. Вътре имаше сгънат на две лист от тетрадка, изписан с нечетливите драскулки на Крис:

Вторачих се в бележката, сякаш очаквах думите да се подредят по друг начин, който да има смисъл. Каква бе цялата тази дивотия? Защо Крис ще ми оставя послания? Защо самият той не е тук?

Дръпнах ципа на сака. Първото, което видях, бе пакет фойерверки. От големите, до които не можеш да се докопаш без документ за самоличност. Освен ако не си добър в намирането на неща.

Смръщих чело и бръкнах по-надълбоко. Отдолу имаше още нещо. По-тежко и опаковано в прозрачен найлон. Извадих го и стомахът ми се преобърна. Веднага разбрах какво е. Подържах го няколко секунди, после внимателно го прибрах обратно и затворих ципа.

Домът на Крис беше в другия край на града. Нарамих сака и тръгнах натам. Трябваше спешно да поговоря с него. Изпитвах особено, неспокойно чувство, сякаш съм закъснял за важна среща. Ускорих крачка, а една фраза от бележката не излизаше от ума ми.

Ще ми се никога да не бях откривал това място.

Минах покрай пейката, където Мари ме беше целунала. Бегъл спомен изпърха като черна сянка и изчезна отново.

Защо не поговориш с него?

Стигнах портите на училището. По онова време те обикновено оставаха отворени, докато не приключат всички извънкласни занимания и учителите не се разотидат. Оттам бе по-пряко да се мине за къщата на Крис, трябваше само да прескоча оградата от другата страна.

Прекосих паркинга и заобиколих крилото по естествени науки. Пред мен се извиси Блока, като тъмен монолит на фона на сребристото небе. Внезапен порив на вятъра ме шибна в лицето и разроши косата ми. Потреперих, а после спрях. Стори ми се, че чувам нещо. Гласове, носени от вятъра. Дали идваха от игрището? Не, бяха по-близо. Огледах се настрани. А после… погледнах нагоре.

И го видях. Вече падащ. Усетих раздвижването на въздуха от преминаването на тялото му. Чух глухото тупване от удара в земята. Делеше ги по-малко от секунда и същевременно цяла вечност. Зачудих се дали го е усетил. Сетния миг.

Първият ми порив бе да побягна. Да се омета час по-скоро. Но не можех. Нямаше как да го оставя да лежи така. Ами ако беше още жив?

Приближих с разтреперани нозе. Очите му бяха отворени, а от ъгъла на устата му се стичаше тънка струйка кръв. Още кръв се събираше под тила му, образувайки пурпурен ореол около русата му коса. Най-странното бе, че за пръв път през краткия си живот изглеждаше спокоен, сякаш най-сетне бе открил онова, което винаги бе търсил.

Оставих сака да се смъкне от рамото ми и приклекнах на земята. Останах така, коленичил до него на студения бетон в лъчите на залязващото слънце. По бузите ми се търкаляха сълзи. Погладих нежно меката му разрошена коса и му казах, че не е виновен за нищо. Но за Крис вече бе твърде късно. Предполагам, че за някои хора винаги е така.

Накрая станах, отупах прахта от панталоните си и отидох до най-близкия уличен телефон. Обадих се в бърза помощ и им казах, че има паднал ученик. Не им казах кой е, нито се представих. А също не разкрих на никого какво още съм видял онази вечер.

Втора фигура, излизаща тичешком от Блока. Не повече от смътна сянка, но това ми бе достатъчно, за да разбера.

Няма да му се размине.

Стивън Хърст.