Похищението на Ани Торн

18.

На следващата сутрин се събуждам рано, което никак не е от полза за махмурлука ми. Отварям натежали клепачи, простенвам и се обръщам на другата страна. За мое раздразнение, мозъкът ми отказва да потъне в забрава, макар останалото ми тяло да е като размазано върху леглото.

Лежа още няколко минути в напразни опити да се унеса. Накрая се предавам, надигам морни кости от матрака и стъпвам бос върху студения под. Нуждая се от доза кофеин. И никотин.

Навън е сиво, неприветливо утро. Вятърът гони облаци по небето като родител, мъчещ се да вкара в пътя непослушни деца. Потрепервам и бързо допушвам цигарата, нетърпелив да се върна към относителната топлина на къщата.

Събитията от предната вечер вече са изгубили яркостта си. Вадя Аби Очичките изпод мивката. На дневна светлина тя изглежда напълно безобидна. Просто една стара, счупена кукла. Леко овехтяла, леко необичана. Също като мен.

Чувствам се гузен, задето съм я напъхал в шкафа. Занасям я във всекидневната и я поставям в креслото. Сядам срещу нея на дивана и допивам кафето си. Аби Очичките и Джо, наслаждаващи се на малко сутрешен покой.

Звъня още два пъти на Брендън, но никой не вдига. Препрочитам статията за Емили Райън, но загадката от предната вечер си остава. Пробвам да се развлека с проверяване на писмени работи. Отхвърлям част от насъбралата се купчина, но се отказвам, щом виждам, че съм написал „Егати тъпнята“ до един особено тромав параграф.

Поглеждам часовника си. Девет и половина сутринта. Не искам да кисна вкъщи цял ден, но и нямам нищо, с което да уплътня времето си.

Затова решавам да изляза на разходка.

Първите проучвателни разкопки в Арнхил започнали още през XVIII век. После мината била разширявана, преустройвана и модернизирана в продължение на двеста години. Давала прехрана на хиляди мъже и техните семейства. Ако оприличим градчето на жив организъм, мината представлявала неговото туптящо, бълващо дим сърце.

След решението за затварянето ѝ димът и саждите спрели да циркулират из стоманените артерии. Сградите започнали да се рушат, а машините и оборудването — да се трошат от вандали и разграбват от крадци. В известен смисъл влизането на булдозерите било проява на милосърдие.

Накрая не останало нищо, освен една дълбока рана в земята — постоянно напомняне за онова, което е било. Някои жители се преместили да търсят поминък другаде. Други, подобно на баща ми, се приспособили. Градчето взело лека-полека да се изправя на крака. Но някои белези никога не заздравяват напълно.

Насеченият ландшафт се простира пред мен, гъсто обрасъл с трева и диви цветя. Трудно е да се повярва, че някога на същото това място са се издигали масивни индустриални сгради. Че дълбоко под земята все още има галерии и машини — изоставени, понеже изваждането им е струвало твърде скъпо.

Но това не е единственото, което лежи в земните недра. Още преди въгледобива тук е имало други разкопки. Други традиции, върху които е изградено селището.

Започвам да изкачвам склона, доволен, че съм взел бастуна, за да улеснявам придвижването си. Намирам отвор в телената ограда. По утъпканата пръст от другата страна се познава, че е често използван.

Като дете съм познавал това място като дланта си. Сега то е чуждо за мен. Не мога да се ориентирам къде се намирам, нито къде са старите входове за галериите. А люкът вече не съществува, благодарение на Крис. Смятал съм, че това е завинаги. Но се оказва, че някои неща просто отказват да останат погребани. А децата винаги ще намерят начин да влязат.

Заставам на билото на хълма, за да си поема дъх. Дори ако не броим сакатия ми крак, не ме бива за алпинизъм. Устроен съм за седене на маси и табуретки пред барове. Никога не съм тичал дори подир автобус. Чакам задъхването ми да премине, но накрая се отказвам, вадя пакета цигари и паля една. Очаквал съм, че щом се озова тук, ще ме осени просветление, нещо у мен ще трепне, но не би. Тръпнат единствено натъртените ми ребра. Може би твърде усилено съм се старал да забравя. Не знам дали да изпитвам облекчение или разочарование от този факт.

Погледът ми се плъзга по редуващите се кафеникави и зелени ивици. Трева и бодлив храсталак, хлъзгави чакълести сипеи и дълбоки ями, пълни със зеленясала вода и обрасли с тръстики.

Почти мога да чуя как пустошта ми нашепва: Смяташе, че можеш просто да се отбиеш тук и да намериш пътя назад? Не става по този начин, Джоуи, момчето ми. Трябваше да си го научил досега. Не ти намираш мен, а аз теб. Набий си го в проклетата глава.

Леко потрепервам. Може би тази малка екскурзия по пътеката на спомените е безполезно начинание, подобно на много мои действия. Може би имейлът няма значение, нито съобщението на телефона ми. Може би най-доброто решение е да си взема шапката и да се махна оттук. Аз не ставам за герой. Не съм типът, който се появява, решава загадката и печели момичето. В най-добрия случай съм положителният образ, умиращ към средата на филма. Случилото се тук е било толкова отдавна. Живял съм двайсет и пет години, без да се връщам към него. Защо да си правя труда сега?

Защото то се случва отново.

Е, и? Това не е мой проблем. Не е моя битка. Какво ме засяга, дори земята над мината да пропадне и да погълне цялото проклето градче със себе си?

Понечвам да си вървя, но нещо привлича погледа ми. Нещо трепти на земята. Вторачвам се в него, после се навеждам и го вземам. Това е опаковка от дъвчащ бонбон, същият като онези, които Крис постоянно мъкнеше в джобовете си. Ако беше пораснал, зъбите му вероятно щяха да са изгнили до корените.

Изправям гръб и оглеждам отвъдния склон на хълма. Не ми се струва достатъчно стръмен, но въпреки това пъхам опаковката в джоба си и тръгвам надолу. Оказва се, че наклонът е по-голям, отколкото съм преценил, и някъде към средата сакатият ми крак поддава. Губя равновесие и изминавам последните метри по задник.

Известно време лежа на дъното, здравата разтърсен. Ще ми коства значително усилие да изпълзя оттук. Затварям очи, за да си поема дъх.

— Така и не се обадихте на мама.

Стреснато се привдигам на лакът. Отгоре ме гледа млада жена с обрамчено от вдигнатата качулка лице. Държи на каишка малко рошаво куче. Нещо в изражението ѝ ми се струва познато. Изведнъж се сещам. Това е очарователната сервитьорка от бара. Лорън.

По нищо не личи, че е впечатлена да ме види проснат по гръб и целия омазан в кал.

— Нищо ми няма — казвам. — Благодаря, че попита.

— Един старец падна тук миналата година — отвръща тя. — Умря от хипотермия.

— Е, слава богу, че аз имах късмета да срещна добра самарянка като теб. — Опирам се върху бастуна и тромаво се изправям на крака. Кучето приближава и души обувките ми. Аз обичам кучета. Те са прости същества, лесни за общуване. За разлика от хората. Или котките. Пресягам се да го погаля, но то оголва зъби и ръмжи.

— Не обича да го пипат непознати — осведомява ме Лорън.

— Ясно. Какво му се е случило? — посочвам белега, опасващ почти като нашийник врата на животното.

— Заплете се в режеща тел. Едва не се закла.

— Странно, че въобще е оживяло.

Безразлично свиване на рамене.

— Твое куче ли е?

— Не, на мама. Има го от години.

— Често ли го разхождаш тук?

— Случва се.

— Други хора идват ли насам?

— От време на време.

Очевидно дългите изречения не са стихията ѝ.

— Чувам, че децата от училището играели тук.

— Някои.

— Когато бях малък, и ние го правехме. Все търсехме входове към старите галерии.

— Трябва да е било отдавна.

— Да, годинките си вървят. Не е нужно да ми напомняш колко съм стар — пробвам да се пошегувам, но тя не се усмихва.

— Защо не се обадихте на мама?

— Не ми трябва чистачка в момента. Съжалявам.

— Добре.

Тя тръгва да си върви. Усещам, че ще пропусна рядка възможност.

— Чакай — спирам я. — Майка ти… е чистила къщата на госпожа Мортън, нали?

— А-ха.

— Значи я е познавала?

— Бегло.

— Но поне е разговаряла с нея?

— Госпожа Мортън не беше от най-общителните.

— А държала ли се е странно понякога? Изглеждала ли е потисната, разстроена?

Свиване на рамене.

— Чух, че синът ѝ Бен изчезнал. Допускаш ли, че сам е избягал?

Ново свиване на рамене. Правя последен опит.

— Бен беше ли от децата, които са идвали тук? Случайно да са намирали нещо? Тунел, пещера?

— Най-добре се обадете на мама.

— Казах ти вече, не ми трябва… — започвам и млъквам. — Ако ѝ се обадя, тя ще говори ли с мен?

Лорън ме гледа безизразно.

— Тарифата ѝ е десет паунда на час. За пълно почистване на къща — петдесет паунда.

Схващам намека.

— Ясно. Ще го имам предвид.

Кучето отново тръгва към обувките ми и тя му дръпва каишката. Посивялата му муцуна разочаровано увисва.

— Старичък ми изглежда — отбелязвам.

— Мама казва, че отдавна трябва да е умрял.

— Положително се шегува.

— Напротив. — Тя ми обръща гръб. — Аз вече ще вървя.

— Довиждане — виквам подире ѝ.

Лорън не ми отвръща, но докато се отдалечава, я чувам да мърмори сякаш на себе си:

— На лошо място си попаднал.

Странно момиче, меко казано.

Когато се прибирам, заварвам паркиран пред къщата бял бус. На гърба му е изобразена голяма канелка за чешма. Правя дръзкото умозаключение, че вероятно принадлежи на водопроводчик. Което би било удачно, имайки предвид текущите ми канализационни проблеми. Но аз не съм викал водопроводчик.

Щом приближавам още, най-лошите ми страхове се оправдават. Надписът отстрани гласи „Флечър и синове, ВиК и отопление“. Вратите се отварят. От едната слиза Зализаната прическа, а от другата — по-възрастен екземпляр, който изплюва жълтеникава храчка на земята.

— Джоуи. Жив да не бях. Не съм мислел, че някога ще те видя отново тук.

Аз не мога да кажа същото. Винаги съм знаел, че Флеч няма да мръдне от града. При някои хора не е трудно да отгатнеш. Не че не им се мести другаде. Просто мисълта, че другаде изобщо съществува, никога не е минавала през главите им.

— Е, вече можеш да ме поздравиш с добре дошъл — разпервам ръце.

— Не си се променил — оглежда ме той от глава до пети.

Отново не мога да кажа същото. Ако годините са се отнесли немилостиво към някой от двама ни, това е Ник Флечър. Той от малък си беше грозноват, но сега е изгубил якото и набито телосложение, което го правеше толкова страховит боец на Хърст. Станал е мършав като скелет и дори късо подстриганата му коса има никотинов цвят. Лицето му е пресечено от дълбоки бръчки, каквито само болест или десетилетия упорито пиене и пушене могат да издълбаят.

Той тръгва към мен, а Зализаната прическа се поклаща подире му по начин, който трябва да бъде заплашителен, но само го прави да изглежда, сякаш има запек. Носът му е отекъл, а под двете му очи има синини. Спомени от Глория. Сещам се за изваденото рамо на брат му и изпитвам тръпка на задоволство.

Колкото до Флеч, той — подобно на мен самия — има походката на човек, борещ се с някаква болка или скованост в ставите. Дали не е артрит? Деформираните кокалчета на пръстите му говорят за същото. Явно блъскането по главите на хората рано или късно дава своето отражение.

Щом доближава съвсем, успявам да подуша миризмата му. Плодова дъвка и цигари. Флеч никога не е миришел на друго, освен на плодова дъвка и цигари. Може би все пак не се е променил чак толкова.

— Не си желан тук, Джоуи. Защо не си направиш услуга и не се върнеш обратно в смрадливата дупка, дето си изпълзял от нея?

— Я, какво дълго изречение скалъпи. Поизтъркано наистина, а граматиката в края леко куца, но браво все пак.

Лицето му потъмнява. Зализаната прическа напира иззад него. Усещам как с мъка сдържа юмруците си. Не просто е готов да ме пребие, а направо копнее за това. Точи лиги като псе, видяло сочна мръвка.

На баща си се е метнал. Флеч винаги предпочиташе първо да удря, а после да пита. Не му трябваше оправдание, за да нарани някого, но Хърст услужливо му го предоставяше. Флеч изпитваше радост от разбитите зъби и насинените физиономии. Биеше се със стръв и не се предаваше. Виждал съм го да се опълчва на по-големи момчета и да ги побеждава с чиста злост и упорство. Ако Хърст не го озаптяваше, като нищо би пребил някого до смърт.

Сега той вдига разкривена ръка и синът му неохотно спира.

— Какво искаш?

— Мир по света, справедливи заплати за всички и светло бъдеще за нашите деца.

— Още ли се правиш на забавен?

— Поне някой трябва да опитва.

Ръката потрепва.

— Искам да видя Хърст — казвам бързо. — Мисля, че можем да сключим сделка, изгодна и за двама ни.

— Наистина?

— Имам нещо, което той желае. И ще се радвам да му го дам. Срещу съответната цена.

— Виж — изсумтява Флеч, — онази вечер Хърст заръча да не прекаляваме с теб. Сега, ако разбере, че се пазариш, може да не е толкова великодушен.

— Ще поема риска.

— Значи си още по-глупав, отколкото изглеждаш.

— Така ли? А защо ми се струва, че синът ти също отнесе порядъчен пердах? — Усмихвам се на Зализаната прическа. — Как е рамото на братчето ти?

— Просто извади късмет, сакато копеле — ръмжи той.

— Така е — съгласява се Флеч. — Този път няма едри мъжаги наоколо, за да те отърват.

Едри мъжаги? Значи ги е досрамяло да си признаят, че са били победени от една жена.

— И никой не се подиграва с момчетата ми — добавя той и сваля ръката си. Зализаната прическа се втурва напред. Но този път аз съм подготвен. Докато вдига юмрук, аз замахвам с бастуна и го стоварвам над ухото му. Той се строполява на земята. Забивам върха в стомаха му, сетне го удрям с всичка сила през кръста. Той се сгъва надве като голямо, уродливо оригами.

Баща му тръгва насреща ми, но вече е стар и бавен. Отстъпвам встрани и го цапвам с бастуна между краката. Той изквичава и пада на колене. През годините съм понаучил нещичко за причиняването на болка. Навеждам се над него, леко запъхтян.

— Сбърка — казвам му. — Май все пак съм се променил.

— Мъртъв си — отвръща той с просълзени очи.

— Казва онзи, дето се държи за топките. Сега кажи на Хърст, че искам среща. Нека той избере вечерта, но да бъде тази седмица.

— Нямаш представа в какво се забъркваш.

Зализаната прическа започва да се изправя. Още е замаян и си личи колко е млад всъщност. Изпитвам убождане на жал, но само леко. Извъртам се и го удрям с бастуна по отеклия нос. Руква кръв, а той с писък се улавя за лицето.

— Не. Ти нямаш представа от какво се опитвам да се измъкна. Имате пет минути да се ометете оттук, преди да извикам полиция.

Тръгвам към къщата. Сега, когато адреналинът спада, цялото ми изранено и натъртено тяло протестира срещу издевателствата над себе си.

— Сестра ти е мъртва — вика Флеч подире ми. — Не можеш да я върнеш обратно…

Изречението увисва във въздуха. Той не го довършва. А няма и нужда.