Таласъмите се завръщат

174

— Дайте да тръгнем надясно, пък да видим какво ще стане — предлагаш ти.

— Ама нали пише, че доникъде няма да стигнем — обажда се Бабаитко. — Тогава за какво…

— Много ти разбира главата! — прекъсва го Гадолини. — Ами че това може да е номер. За заблуда на противника.

— Абе, не се офлянквайте, ами да вървим! — нетърпеливо възкликва Фърчилан. — Като не стигнем доникъде, можем пак да се върнем.

И ти решително повеждаш славния си отряд по десния път.

Половин час по-късно пътят навлиза в тясна клисура. Скалните стени стават все по-високи. От сянката наоколо лъха влажен хлад.

— Видяхте ли, бе? — мърмори Бабаитко. — Казвах ви аз, ама като не слушате…

Ала внезапно пред вас се появява малка долина, оградена от стръмни канари. И което е най-удивително — наблизо е седнало дрипаво старче, а на тревата пред него се валят най-различни вехтории.

— Добра среща, драги пътници — усмихва се старчето под мустак. — И вие, значи, рекохте да видите дали наистина няма да стигнете доникъде. Е, така си е. От тая долина има само един изход — обратно към кръстопътя.

Изпъшкваш от досада и се обръщаш към чукундуртите.

— Хайде да си вървим, отмъстители.

— Чакайте, чакайте малко — размахва ръка старчето. — Тъй и тъй сте дошли, защо не вземете да купите нещо? Аз съм вехтошар, ще знаете. От туй си изкарвам хляба. На един продам, от друг купя… Огледайте стоката, току-виж нещо ви влязло в работа.

— Ама ние нямаме пари — срамежливо признава Хухавел.

— Нищо де! Като нямате пари, размяна можем да направим. Вие вадите каквото носите в оная торба, пък все ще се спазарим.

Хвърляш поглед върху вехториите на тревата. Като че няма нищо особено: кратунка, огледалце, крив макарон, навито черно килимче, опърпана книжка, стоножка в бурканче, шишенца с бистра и мътна течност, вехти панталони и някакво криво, усукано желязо. Бабаитко любопитно наднича през рамото ти.

— Каква е тая усукана джаджа? — пита той.

— Не знам — свива рамене старчето. — Даде ми я един таласъм срещу две шепи джанки. Ама я виж това огледалце. Питай го кой е най-красив.

Бабаитко поема огледалцето, опулва се насреща му и неуверено изрича:

— Огледалце, огледалце, кой е най-красив на земята?

— Ти, Бабаитко, си най-красив — отговаря тъничко гласче. — Ако те види малката Снежанка, дето е при седемте джуджета, шапката ще й хвръкне!

— Каква е тая Снежанка? — недоумява чукундуртът.

Старчето махва с ръка.

— А, то е дълга история. Някакви семейни разправии с мащеха и прочие. Я вземи сега да надникнеш през тоя крив макарон.

Бабаитко надниква през макарона и ахва.

— Брех! Ами че туй съм аз! И са ме избрали за министър на големите работи! Каква е тая чудесия?

— Така е то, хубавите работи само през крив макарон се виждат — мъдро обяснява старчето, после се обръща към теб. — Е, ще търгуваме ли?

— Нека аз, нека аз! — провиква се Бабаитко.

— Да бе, ти! — презрително го поглежда Гадолини. — С тая дървена глава само си за търговец. Хитрост е необходима, хитрост!

— Не, ум! — възразява Хухавел.

— И бърза реакция — добавя Фърчилан.

На кого ще повериш търговските преговори?

На Бабаитко — мини на 22.

На Гадолини — продължи на 47.

На Хухавел — попадаш на 61.

На Фърчилан — прехвърли се на 94.

Сам ще водиш сделката — отгърни на 119.