Таласъмите се завръщат

85

В първия момент слънчевите лъчи те заслепяват, тъй че не успяваш да видиш нищо. Но още преди да си направил и една крачка извън колибата, в ушите ти нахлува възторжен рев:

— УРРРРРРРРААААААААААА!

Разтъркваш очи и когато ги разтваряш, различаваш пред себе си парцалива тълпа от чукундурти. Вятърът развява над главите им опърпани знамена, хоругви и лозунги. Обаче преди да разчетеш какво е написано по тях, цялата тълпа се бухва на колене. Най-отпред двама старци с чорлави бели бради възторжено протягат ръце към теб.

— Благодетелю наш! — възкликва единият.

— Спасителю! — приглася му вторият с глас, който скърца като несмазана врата. — Бащице наш! Слънце на чукундуртския небосклон!

— Чакайте малко! — объркано възразяваш ти. — Никакво слънце не съм, особено пък на чукундуртския небосклон. Обяснете ми как попаднах тук.

— Ами че ние те отвлякохме! — възторжено обяснява първият старец.

— Не бе, на гости те поканихме — бързо се намесва другият, като го смушква с лакът в ребрата. — Тъй де, скъп гост… слънце на чукундуртския…

— Кога сте ме поканили? — питаш отново ти. — Нещо не помня да съм ви виждал.

— Е, ама бива ли чак такива формалности между приятели? — ухилва се старият чукундурт. — Ако толкоз държиш — ето, сега те каним. Бъди ни скъп гост… един вид радост ненагледна…

— Не ни изоставяй! — жално се проточва глас откъм тълпата.

Нищо не разбираш. Поне едно обаче изглежда ясно — чукундуртите нямат лоши намерения. Е, отмъкнали са те през нощта, но какво да ги правиш — чукундуртска им работа. Въпросът е друг: ще се съгласиш ли да им бъдеш гост?

Да — мини на 133.

Не — продължи на 179.