Таласъмите се завръщат

184

— Ето! — гордо възкликва министърът на разните работи. — Виж само какви левенти ти намерихме! Цветът на чукундуртската младеж! Доброволци и половина!

— Да-да! Лесно ти е на теб! — обажда се един от доброволците, дребен чукундурт с черен плащ и мрачна физиономия. — Само знаеш да плямпаш. Доброволци, ама друг път! Изобщо нямаше да тръгнем, ако не беше заплашил, че ще ни отлюспиш от племето.

— Не го слушай, спасителю наш! — ухилва се министърът на другите работи. — Той само така си приказва. А пък всъщност изгаря от нетърпение да тръгне срещу врага. Бой последен е този, дето се вика… Свястно момче, от мен да го знаеш. Казва се Гадолини и е майстор на гадните трикове. Такъв номер може да ти врътне, че свят ще ти се завие.

— Е, Гадолини, добре дошъл в екипа — казваш ти. — Ами останалите?

— Аз съм Бабаитко — пристъпва напред един едър чукундурт, който стърчи с две глави над останалите. — Може и да не ме бива по гадните номера, ама когото цапардосам, свитки ще му изхвръкнат от очите.

— То не може така — обажда се до него хилав чукундурт, гушнал под мишница проскубана бяла патка. — Насилието не решава нещата. Ум трябва, ум! Аз, драги ни предводителю, се казвам Хухавел и съм най-умният чукундурт в цялото село.

— Затова те пратиха да пасеш патките, нали? — ехидно се обажда Гадолини.

— Че какво? — обижда се Хухавел. — То и за тая работа ум трябва. Какво като са патки, и те душа носят…

— Добре де, не се препирайте — прекъсваш ги ти и се обръщаш към последния доброволец, който е строен и дългокрак. — А ти, младежо, с какво можеш да се похвалиш?

— Аз съм Фърчилан — представя се той. — С ум и сила не мога да се похваля, ама умея да бягам. И това е важно, нали така?

— Тъй, тъй — подкрепя го Гадолини. — Като стане напечено, той пръв ще си плюе на петите.

— Тихо! — подвикваш ти. — Добре, приемам ви за командоси от бойния отряд „Чукундуртски отмъстители“. Потегляме след малко. Остава само още една дребна подробност. За из пътя ще ни трябват провизии.

При тия думи обръщаш поглед към министъра на разните работи, но той се свива и почва да мънка:

— Ама… спасителю наш… нали разбираш… нищо не е останало в селото…

— Не ме интересува! — повишаваш глас ти. — Заповядвам да преровите цялото село! Все някъде ще е останало нещо за ядене.

Стреснати от твоята строгост, министрите и доброволците се втурват между колибите. Когато след четвърт час се завръщат, резултатът е печален. А именно:

Хухавел носи празна торба.

Фърчилан стиска три кочана царевица.

Бабаитко мъкне под мишница едра, напращяла диня.

Гадолини крепи в шепи два домата.

Министърът на разните работи носи голямо цвекло.

— Това е свещеният чукундур — шепнешком обяснява той. — Задигнах го от селския храм. Голям грях си турих на душата, ама какво да се прави — делото иска жертви.

Министърът на другите работи е нарамил нещо като издълбан пън, от който стърчи кух израстък.

— Това пък какво е? — изненадваш се ти.

— Лулата на мира — гордо отвръща той. — Нали си министър на външните работи. Ако решиш да водиш мирни преговори, ще се нуждаеш от нещо такова.

Последен пристига министър-предателят с парче домашен сапун. Поглеждаш го строго.

— И това ли се води към провизиите?

— Като ни засвирят коремите от глад, няма къде да се дяваме. И сапун ще жвакаме — обажда се Бабаитко.

— Не си прави майтап с хигиената! — скарва му се Хухавел. — Без сапун закъде сме? Нали трябва да си мием ръцете преди ядене.

— Ако има какво да ядем — ухилва се Гадолини.

Е, това е положението. Запиши си наличните провизии и след това премини на 197.