Тайната вечеря

9.

— Чухте ли за новия гост на манастира „Санта Мария“?

Леонардо често използваше последните лъчи дневна светлина, за да съзерцава своята Тайна вечеря. Залязващото слънце превръщаше седналите на масата фигури първо в червеникави сенки, а после в тъмни, зловещи профили. Обикновено се отбиваше в манастира „Санта Мария“ само за да погледа любимата си творба и да се поразсее от другите си задължения през деня. Херцогът го притискаше да довърши колосалната статуя на кон в чест на Франческо Сфорца, един величествен кон, на който посвещаваше времето си денем; и все пак дори Мавъра си даваше сметка, че истинската страст на Леонардо бе в столовата на манастира. Онази живописна картина с маслени бои, близо пет на девет метра, беше най-голямата творба, която някога бе подхващал. Един Господ знаеше кога ще я довърши, но тази подробност не занимаваше гения. И той стоеше така вглъбен пред вълшебната гледка, че Марко д’Оджоно, най-любознателният измежду учениците на тосканеца, трябваше да повтори въпроса си.

— Наистина ли не сте чували за него?

Маестрото, все още вглъбен, поклати глава. Марко го завари седнал на един дървен сандък насред столовата, с разпусната снежнобяла коса, както обикновено правеше, когато работният му ден свършеше.

— Не… — поколеба се той. — Интересен ли е, caro?

— Инквизитор е, маестро.

— Тогава има ужасен занаят.

— Въпросът, маестро, е, че и той, изглежда, се интересува много от вашите тайни.

Леонардо отклони поглед от Cenacolo11 и се взря в сините очи на своя ученик. Лицето му беше помръкнало, сякаш близостта на един служител на Светата инквизиция бе събудила някакъв таен страх в душата му.

— Моите тайни ли? Пак ли за тях питаш, Марко? Всички са тук. Вече ти казах вчера. На показ. От години съм разбрал, че ако искаш да скриеш нещо от глупостта човешка, най-добре е да го сложиш на такова място, че всички да могат да го видят. Разбираш, нали?

Марко кимна не много уверено. Доброто настроение на маестрото от предния ден съвсем се бе изпарило.

— Мислих много над онова, което ми казахте, маестро. И ми се струва, че разбрах още нещо по въпроса.

— Наистина ли?

— Въпреки че работите на свято място и под надзора на Божиите хора, във вашата Вечеря не сте искали да нарисувате първата литургия на Исус, така ли е?

Русите вежди на маестрото се повдигнаха от учудване. Марко д’Оджоно продължи:

— Не се преструвайте на изненадан. Исус не държи нафората, не въвежда причастието, а учениците му нито ядат, нито пият. Дори не получават благословията му.

— Виж ти — възкликна Леонардо. — Продължавай. Посоката ти е вярна.

— Но това, което не разбирам, маестро, е защо сте нарисували онзи висящ възел в края на масата. В Светото писание има вино и хляб; рибата, макар и никой от евангелистите да не я споменава, мога да приема като символ на Христос. Но нима някой е споменавал за възел на покривката на пасхалната вечеря?

Леонардо протегна ръка към Д’Оджоно и го повика при себе си.

— Виждам, че си се мъчил да проникнеш в смисъла на стенописа. Това е добре.

— И все пак още съм далече от вашата тайна, нали?

— Не би трябвало да се притесняваш за постигането на целта, Марко. Погрижи се само да извървиш пътя до нея.

Марко облещи очи, поразен.

— Не ме ли чухте, маестро? Не се ли тревожите, че един инквизитор е пристигнал в този манастир и току разпитва за вашата Тайна вечеря.

— Не.

— Не? Това ли е всичко?

— А какво искаш да ти кажа? Има по-важни неща, за които да се тревожа. Като да довърша най-сетне тази Вечеря и… нейната тайна. — Леонардо подръпна някак весело брадата си, преди да продължи: — Знаеш ли, Марко… Когато най-сетне откриеш тайната, която рисувам, и успееш да я разчетеш, никога няма да престанеш да я виждаш. И ще се питаш как може да си бил толкова сляп. Такива са най-добре пазените тайни. Те са под носа ни, а ние не можем да ги съзрем.

— И как ще се науча да тълкувам творбата ви, маестро?

— Като следваш примера на великите хора на това време. Като Тосканели, географа, който проектира вече своята тайна пред очите на цяла Флоренция.

Ученикът никога не бе чувал за този стар познайник на Леонардо. Във Флоренция го наричаха Физика и макар дълги години да си беше печелил хляба с рисуването на карти, преди това бил лекар и страстен читател на ръкописите на Марко Поло.

— Но сигурно не знаеш нищо за него. — Леонардо тръсна глава. — И за да не ме виниш повече, че не те уча да разчиташ тайни, сега ще ти разкажа за онази, която Тосканели скри в катедралата във Флоренция.

— Наистина ли? — Марко наостри уши.

— Когато отидеш в този град, не забравяй да погледнеш огромния купол, който Филипо Брунелески построи за Duomo12. Разходи се спокойно под него и се вгледай в малката дупка, направена от едната му страна. В дните на Йоан Кръстител и на свети Йоан Богослов, през юни и през декември, слънчевите лъчи по пладне проникват в този отвор, висок повече от осемдесет метра, и осветяват мраморната линия, която моят приятел Тосканели е прокарал внимателно на пода.

— Но защо, маестро?

— Не разбираш ли? Това е календар. Слънцестоенето, отбелязано там, показва началото на зимата и на лятото. Пръв Юлий Цезар го открива и пръв определя продължителността на годината на триста шейсет и пет дни и четвърт. Той въвежда и високосната година13. И всичко това се потвърждава чрез проследяването на движението на слънцето по тази линия. Затова Тосканели решава да му посвети това изобретение. И знаеш ли как?

Марко сви рамене.

— Като поставя в началото на своя мраморен меридиан знаците на Козирога, Скорпиона и Овена в доста нетипичен ред.

— И какво общо имат знаците от зодиака с посвещението на Цезар, маестро?

Леонардо се усмихна.

— Точно там е тайната. Ако вземеш първите две букви от името на всеки от тези знаци и ги подредиш в същия ред: ca-es-ar, ще получиш името, което търсим.

— Ca-es-ar… Ясно като бял ден! Съвършено!

— Така е.

— И нещо подобно е скрито и в Тайната вечеря, така ли, маестро?

— Нещо подобно. Но се съмнявам, че инквизиторът, от когото толкова те е страх, ще може някога да го открие.

— Но…

— А всъщност — прекъсна го той, — възелът е един от многото символи, свързани с Мария Магдалина. Тия дни ще ти обясня.