29.

Порта Романа беше изисканият квартал на града. Кръстосван денем и нощем от най-великолепните каляски в Ломбардия, той беше смятан за лицето на Милано. Портиците му бяха винаги пълни с елегантни люде, а дамите обичаха да минават оттам, за да усетят пулса на деня в града. Папски нунции, чуждестранни папски легати или благородници, всички се стремяха да се появят там и да предизвикат всеобщо възхищение. Разположението му покрай главния градски канал превръщаше този квартал в галерия на суетата, нямаща равна на себе си.

Точно по средата на улицата се издигаше Палацо Векио. Това беше обществена сграда, която миланчани обичаха, средище на братствата, на гилдиите и дори на съдиите. Беше на три етажа, с шест просторни салона и лабиринт от кантори, които често сменяха собствениците си.

И тъй, в нощта, която прекарах в дома на Оливерио Хакаранда, в целия Палацо Векио кипеше трескаво очакване. Повече от триста души стояха на опашка на улицата, за да видят последната творба на маестро Леонардо; по този толкова сгоден повод много от видните хора на града си бяха определили там среща, за да обсъдят последните събития в двореца.

Тосканецът организира проявата съвсем набързо, може би по настояване на самия херцог, който само четирийсет и осем часа след погребението на съпругата си вече мислеше да съживи отново обществения живот в Милано.

Маестро Луини се появи, придружен от сияещата Елена Кривели. Беше настоявала толкова, че младият маестро склони да я вземе със себе си. Още се изчервяваше, като се сетеше какво се бе случило между тях само преди ден-два, и душата му все така се вълнуваше като бушуващо море. А за да му бъде още по-трудно, дъщерята на дона Лукреция бе избрала за случая впечатляващ тоалет: синя рокля, гарнирана с кожи, и корсаж с квадратно деколте, извезан със златна нишка. С косата си, прибрана в мрежа със скъпоценни камъни, и с карминените си устни Елена приличаше на богиня. Луини се мъчеше да поддържа дистанция и дори да не я докосва.

— Маестро Бернардино! — гръмкият глас на Леонардо ги спря малко преди да се качат на втория етаж. — Колко се радвам да ви видя. И в каква прелестна компания! Кажете, кого водите със себе си?

Луини склони церемониално глава, изненадан от безочливото любопитство на маестрото:

— Това е Елена Кривели, синьор — отвърна тутакси. — Една млада жена, която ви се възхищава и която настоя да ме придружи на вашето представяне.

— Кривели? Каква изненада! Да не сте случайно роднина на художника Карло Кривели?

— Негова племенница съм, синьор.

Светлите очи на Елена пробудиха някакви спомени у тосканеца. Леонардо изглеждаше очарован.

— Значи сте дъщеря на…

— На Лукреция Кривели, която познавате много добре.

— Дона Лукреция! Разбира се! — каза той, поглеждайки отново Луини. — И идвате с маестро Бернардино, с когото без съмнение сте се запознали на сеансите. Вие сте неговата нова Магдалина!

— Така е.

— Прекрасно! Дошли сте в много подходящ момент. Леонардо погледна отново момичето, търсейки онези черти, които толкова го бяха впечатлили у майка й. Един бърз поглед му бе достатъчен да познае същата форма на челото, същия нос, дори същите скули и брадичка. Геометричното чудо, каквото бе лицето на дона Лукреция, беше намерило достойно продължение у нейната дъщеря.

— Ако разполагате с време, бих искал да ме придружите до помещението, което съм подготвил за представянето на картината си. Скоро ще се напълни с хора и вече няма да имаме възможност да я съзерцаваме на спокойствие.

Маестрото им показа малка стая в съседство с огромната зала до стълбището. Помещението беше подготвено внимателно. Всяка от стените бе покрита с огромни черни платна, сред които се открояваше само едно малко табло от орехово дърво, с размери 63 на 45 сантиметра, в светла гладка рамка от бор.

— Знаете ли… — продължи Леонардо. — Реших, че това е най-подходящият момент да я покажа. Смъртта на дона Беатриче така ни опечали, че имаме нужда от всичката възможна красота, за да се съвземем. Маестро Луини сигурно вече ви е казал: нуждая се от радост край себе си. От живот. И понеже винаги когато показвам някое табло от ателието си, се приема така добре…

— Смятали сте, че като изложите някоя своя нова творба, ще накарате хората да излязат отново на улицата — възхити се Бернардино.

— Точно така. И дори в този студ, изглежда, ще го постигна. И така? — тосканецът се извърна и им посочи своята творба. Какво ще кажете?

Тримата погледнаха към стената. Картината с маслени бои беше възхитителна. Млада жена, по чиято червена рокля Леонардо бе успял да отрази не само нюансите на кадифето, но дори и бодовете по броката на яката, ги гледаше спокойно отсреща. Косата й беше прибрана в дълга опашка, а фина диадема пристягаше нежно слепоочията й. Портретът беше невероятен. Още един шедьовър на маестрото. Ако вместо рамка имаше прозорец, всеки би казал, че тази дама наистина стои там и ги гледа29.

Елена и Бернардино се спогледаха смаяни и не знаеха какво да кажат.

— Мислехме… — заекна Луини. — Мислехме, че ще покажете портрет на дона Беатриче, маестро.

— И как да го направя? — усмихна се той. — Херцогиня д’Есте никога не намери време да позира за мен.

Очите на Елена се насълзиха от вълнение.

— Но това е… това е…

— Това е майка ви, дона Лукреция. Да — рече тосканецът, бърчейки огромния си нос. — Без съмнение една от най-красивите жени, които съм познавал. И точно от красота и хармония имаме нужда в тези моменти на печал, не мислите ли?

Младата Елена не можеше да откъсне поглед от портрета.

— Никога не бих показал тази творба пред публика, ако не беше необходимо. Вярвайте ми.

— Дали е…? — тя се поколеба. — Дали е заради теорията ви за светлината? Бернардино ми обясни колко важна е тя за вас.

— Наистина ли?

Злорадо огънче припламна в очите на тосканеца.

— За вас светлината е същността на божественото. Присъствието или отсъствието й в една картина казват всичко за замисъла на артиста. Не е ли така?

— Я виж… Изненадвате ме, Елена. Кажете ми какъв точно скрит замисъл виждате в този портрет?

Младата графиня погледна творбата още веднъж. Красивото лице на майка й сякаш щеше да проговори.

— То е като сигнал, маестро.

— Сигнал ли?

— О, да. Вие изпращате сигнали сред тъмата. Както фар в нощта. Изпращате сигнали на вярващите. На онези, които предпочитат светлината пред сенките.

Маестрото се смути.

Изненадата му внезапно се превърна в загриженост. И Елена го забеляза. Младата графиня видя как маестрото се оглежда, да не би някой да слуша разговора им, а после я помоли да му позволи да поговори за минута насаме с Бернардино. Дамата любезно се отдалечи към един от прозорците с изглед към Порта Романа.

— Мога ли да знам какво сте направили, маестро Луини? Шепотът на Леонардо прониза като кинжал слуха на ученика му.

— Маестро, аз…

— Говорили сте й за светлината! На едно момиченце!

— Но…

— Никакво, но. Знае ли, че светлината е и един от символите на семейството й? Какво още сте й разкрили, безумецо?

Луини се вцепени от ужас. Изведнъж проумя каква ужасна грешка бе направил, като бе довел Елена на това представяне. Задъхан, той сведе глава, не знаейки какво да каже.

— Сега виждам — продължи Леонардо. — Вече разбирам всичко.

— Какво разбирате, маестро?

Буца заседна в гърлото му и сякаш щеше да го задуши.

— Били сте с нея. Така ли е?

— Да съм бил?

— Отговорете ми!

— Аз… Съжалявам, маестро.

— Съжалявате ли? Не разбирате ли какво сте направили? Леонардо се помъчи да приглуши думите си, за да не привлече вниманието на младата графиня.

— Легнали сте с една Магдалина! Вие! Посветеният в делото на Йоан!

Маестрото преглътна. Трябваше му време, за да помисли. Умът му се мъчеше да се нагоди към ситуацията по същия начин, по който напасваше частите на машините една с друга. Какво още можеше да направи? Накрая гигантът я възприе като знак на провидението. Като още едно доказателство, че времената се меняха много бързо и че твърде скоро тайната ще се изплъзне от ръцете му.

Как можеше да е толкова наивен? Как не бе предвидил вероятността, че младият му ученик, натоварен да следи отблизо дъщерята на дона Лукреция, може да падне в обятията й? Леонардо, който отхвърляше плътската любов, трябваше да побърза. И струва ми се, точно този ден маестрото реши, че е по-разумно да посвети Елена в тайните на апостолската си мисия, преди други любовници да я отклонят от пътя й.

Да. Точно тогава той повика младата графиня и направи нещо, което никой досега не го бе виждал да прави: заговори й за тревогите си.

— Простете, че трябваше да почакате — извини се той. — Искам да ви кажа, че идвате точно навреме. Имах нужда да говоря с доверен човек. Мисля, че ме следят. Че дебнат какво правим аз и моите помощници.

— Вас, маестро? — стресна се Луини.

— Ще видите — продължи той. — От години го подозирам. Вие, Бернардино, знаете, че винаги съм се съмнявал в хората. Години наред шифровам кореспонденцията си, записвам идеите си така, че малцина могат да ги прочетат, и не вярвам на онези, които идват само за да душат около мен. Но в неделя, деня, в който погребахме херцогинята, тези стари страхове се потвърдиха по драматичен начин. В този ден тук, наблизо, при много странни обстоятелства умряха двама Божи раби.

Бернардино и Елена поклатиха глава в недоумение. Не бяха чували за това.

— Единия открихме обесен на пазарния площад. У него имаше карта, която вие, маестро Луини, познавате така добре, както и аз. Тя е от едно тесте, рисувано за фамилията Висконти в средата на столетието, и на нея е изобразена сестра францисканка с кръста на Кръстителя в едната ръка и Книгата на Йоан в другата.

— Магдалина!…

— Това наистина е едно от многобройните й изображения продължи той. — Възлите на препаската, пристегнала издутия й корем, го доказват. Но малцина, много малко са онези, които знаят тайния знак.

— Продължавайте, моля — настоя Бернардино.

— Както можете да се досетите, синьор Луини, разчетох откриването на тази карта като знак. Като предупреждение, че някой се опитва да ме притисне. Помъчих се да убедя войниците на херцога, че монахът се е самоубил. Исках да спечеля време, за да направя свое разследване, но втората смърт потвърди страховете ми.

— Какви страхове? — Елена дори не мигваше.

— Ще разберете, Елена, и другият беше стар мой приятел.

Младата графиня подскочи.

— Вие… сте ги познавали?

— Така е. И двамата. Кръвта на Джулио, втората жертва, изтече пред Мадона в пещерата. Някой е пронизал сърцето му с шпага. Не е откраднал пари от него, нито нещо друго, освен…

— Освен?

— … освен картата с францисканката, която после беше открита у монаха. Имам неприятното усещане, че убиецът е искал да разбера за престъпленията му. Всъщност Мадона в пещерата е моя творба, а обесеният монах беше от манастира „Санта Мария“.

Въпреки че се боеше да не досажда, Елена се обади отново.

— Маестро, а това свързано ли е с желанието ви да покажете точно сега портрета на майка ми? Той има ли нещо общо с тези ужасни събития?

— Веднага ще разберете, Елена — отвърна маестрото. — Майка ви ми позира не само за този портрет. Когато беше млада, беше модел за Богородица от Мадона в пещерата. Потърсих я отново, когато прерисувах картината само преди няколко месеца. И когато предадох поръчката преди десет дни, монасите смениха старата картина с нея. Всичко стана толкова бързо, че нямах време да предупредя Братята за тази смяна.

„Братята ли?“ Този път Елена не го прекъсна.

— Виждам, че маестро Луини не ви е разказал още всичко — промълви Леонардо. — Тази картина е като евангелие за тях. Беше им духовна утеха особено след като Инквизицията им отне светите книги. Ходеха да й се кланят по десетина. Но щом францисканците разбраха и започнаха да ме обвиняват, бях принуден да им дам нова картина, без символите, които я правеха толкова специална. Забавих се десет години с изпълнението на тази поръчка, но не можех да отлагам повече. За нещастие не предупредих Братята да не ходят вече в „Сан Франческо“ да търсят просветление и последният от тях, скъпият ми Джулио, заплати с живота си за този пропуск. Някой го е чакал.

— Имате ли представа кой би могъл да е?

— Не, Бернардино. Но мотивът винаги е бил един; същият, който накара свети Доминик да създаде Инквизицията: да бъдат унищожени последните чисти християни. Искат да затрият със сила онова, което не успяха да затрият в Монсегюр, смазвайки катарите.

— Тогава, синьор, къде ще търсят сега Братята утеха във вярата?

— В Тайната вечеря, разбира се. Но това ще стане, когато я завърша. Защо мислите, я рисувам върху стена, а не върху дърво? Нима смятате, че е заради размерите? Нищо подобно — той вдигна показалец в знак на отрицание. — То е, за да не може никой да я махне, нито да ме принуди да я рисувам отново. Само така Братята ще имат поне едно място за сетна утеха. На никого няма да му хрумне да го търси под носа на самите инквизитори.

— Умно, маестро…, но и много рисковано.

Леонардо се усмихна отново:

— Между нас и християните в Рим има голяма разлика, Бернардино. Те имат нужда от тайнства, които могат да пипнат, за да се почувстват благословени от Бога. Поемат нафората, мажат се с масла или се потапят в светена вода. Докато нашите тайнства са невидими. Силата им е абстрактна. Който може да ги преживее, усеща трепет в гърдите и се изпълва с радост. Когато усети тази сила, човек знае, че е спасен. Моята Тайна вечеря ще им даде тази възможност. Защо според вас Христос не държи нафората на римляните? Защото неговото тайнство е друго…

— Маестро — прекъсна го Луини. — Говорите пред Елена така, сякаш тя познава вече вашата вяра. А истината е, че още не знае значението на онуй, което казвате.

— И какво от това?

— Надявам се да се смилите над мен: позволете ми да я заведа да види Тайната вечеря и там да я посветя в тайните на вашия език. На символите ви. Може би така… — Бернардино се поколеба, сякаш претегляше думите си, — може би двамата ще успеем да се пречистим и да заслужим отново мястото си до вас. И тя го желае.

Тосканецът не изглеждаше много изненадан.

— Вярно ли е, Елена?

Момичето кимна.

— Тогава трябва да разберете, че единственият начин да опознаете творчеството ми е да участвате в него. А вие, Бернардино, знаете това по-добре от всеки друг — промърмори той. — Аз съм единствената Омега, към която трябва да се стремите занапред.

— Щом имате намерението да я напътствате, маестро, тогава защо не я вземете за модел? Нейната майка ви е позирала за вашето евангелие Мадона в пещерата. Защо дъщеря й да не ви позира за стенописа, който довършвате?

Леонардо се поколеба.

— За Тайната вечеря ли?

— А защо не? — отвърна Луини. — Нали търсите модел за любимия апостол? Нима смятате, че ще намерите по-ангелско лице от това, за да довършите Йоан?

Елена сведе поглед, поласкана. Отшелникът в бели дрехи погали замислено буйната си брада, взирайки се отново в младата Кривели. После се разсмя така, че смехът му отекна в цялото помещение.

— Да — гръмна гласът му. — И защо не? В крайна сметка не виждам по-добър от нея за тази цел.

Загрузка...