Тайната вечеря

30.

— Оливерио Хакаранда?

Щом произнесе това име, абатът се намръщи презрително. Брат Виченцо бе заръчал да ме повикат още щом разбра, че съм се върнал в манастира. Монасите, изглежда, се тревожеха от часове заради внезапното ми изчезване. Някои отци, въоръжени с прътове и факли, излезли да ме търсят малко след падането на нощта. Затова, когато Мария Хакаранда ме върна до манастирските врати невредим, макар и малко зашеметен, абатът побърза да ме повика при себе си.

— И казвате, братко Леире, че по време на вечернята сте били с Оливерио Хакаранда в дома му?

Тонът му беше нескрито тревожен.

— Виждам, че го познавате, братко абат.

— Разбира се, че го познавам — отвърна той. — Цял Милано познава това влечуго. Търгува с църковни предмети, купува и продава както портрети на светци, така и на голи Венери, и разполага с повече пари и средства от много благородници в херцогския двор. Но онуй, което не разбирам — добави, присвивайки хитро очи, — е какво може да иска от вас.

— Искаше да говорим за брат Алесандро.

— За отец Тривулцио ли?

Кимнах. Бандело изглеждаше объркан.

— Както изглежда, двамата са поддържали един вид търговски връзки. Били са, така да се каже, съдружници.

— Това е глупост! Защо отец Тривулцио, мир на праха му, ще се интересува от един безнравствен и развратен човек като този?

— Ако онова, което синьор Хакаранда ми каза, е вярно, брат Алесандро е водил двойствен живот. Пред вас е бил богобоязлив човек, обичащ да чете и да се учи; но далеч от покровителския ви поглед се е превръщал в търговец на антики.

Мозъкът на Бандело вреше като тенджера със супа.

— Трудно ми е да повярвам — изфъфли той. — Макар че, като се замисля, може би това обяснява някои неща…

— Някои неща ли? Какво имате предвид, братко абат?

— Говорих с полицията на Мавъра за обстоятелствата около смъртта на брат Алесандро. В нея има нещо неясно, което никой от нас не можа да обясни. Някакво пълно несъответствие, което ни обърква.

— Обяснете го, моля ви.

— Вижте, полицията не откри следи от насилие или от съпротива по тялото на отец Тривулцио. И все пак, изглежда, не се е обесил сам. Някой е бил там точно в онзи момент. Някой, който е оставил странна визитна картичка върху едно от босите ходила на библиотекаря.

Абатът порови из джобовете си и ми подаде парче пергамент с драсканици и изписани редове, от които нищо не се разбираше. Бяха надраскани върху нещо като продълговат картон с фини краища, много изтъркани от употреба.

— Погледнете — рече той, подавайки ми го.

Сигурно съм имал учудено изражение, защото абатът ме изгледа доволен, че е привлякъл цялото ми внимание. И как да не го привлече? Част от тези редове приличаха на загадката, която ме беше довела тук. Наистина: Oculos ejus dinumera, странният подпис на Прокобника, стоеше в средата на картичката. Седемте стиха бяха написани с трепереща ръка и създаваха впечатлението, че са били проучвани упорито, сякаш отметките около тях бяха част от усилията на някой ерудит да открие смисъла им.

— Това е моята загадка! — признах аз.

— „Преброй очите, / без да гледаш лицето. / Цифрата на моето име / ще откриеш от едната страна…“ Да. Знам. Споделихте го с мен преди смъртта на брат Алесандро. Нали помните? Но тези отметки — каза той, описвайки с пръст окръжност около написаното — не са мои, отец Леире.

Злорадство проблесна в очите му.

— И това не е всичко. Вижте.

Отец Бандело обърна картичката. При вида на прословутата щампа с францисканката, държаща в дясната си ръка кръст, а в лявата книга, се вцепених.

— Исусе Христе! — възкликнах. — Картата… Вашата карта!

— Не. Картата на Леонардо — поправи ме той. — Никой не знае кой е оставил тази карта върху тялото на брат Алесандро, но е ясно, че тя значи нещо. Напомням ви, че тосканецът ни предизвика със същата тази рисунка. А сега тя се появява заедно с вашата загадка в нозете на библиотекаря. Какво мислите за това?

Поех си дълбоко дъх.

— Има нещо, което още не съм ви казал, братко абат.

Бандело смръщи чело.

— Не знам как да го обясня в светлината на вашите разкрития, но аз и синьор Хакаранда говорехме точно за тази карта. Или за да бъда по-точен, за книгата, която държи тази жена.

— За книгата ли?

— Не е каква да е книга, отче. Хакаранда искал да се снабди с нея, за да изпълни една важна поръчка, и поверил тази работа на брат Алесандро. Както изглежда, човекът, който притежава тази толкова важна книга, е маестро Леонардо и испанецът си помислил, че за нашия библиотекар ще е по-лесно отколкото за всеки друг да говори с него и да му направи предложение. Просто една търговска сделка, която е коствала вече живота на двама души.

— На двама ли казвате?

— Още не съм ви споменал, братко, но клиентката, която пожелала да притежава тази книга, била Беатриче д’Есте, мир на праха й.

— Боже Господи!

Абатът ме подкани да продължа.

— Хакаранда не знае поради каква причина херцогинята е наела него, а не е поискала книгата направо от маестро Леонардо. Но е убеден, че така или иначе Леонардо има пръст в смъртта на тези двама души.

— А вие какво мислите, отец Леире?

— Не мога да повярвам. Леонардо е артист, а не войник. Отец Виченцо сведе поглед загрижен.

— И аз съм на същото мнение, но както виждам, смъртта се навърта някак странно около маестрото.

— Какво искате да кажете?

— Вчера се случи нещо ужасно не много далеч оттук. Църквата „Сан Франческо“ бе осквернена с убийството на един поклонник.

— Убийство? — тази новина ме смая. — На свято място?

— Така е. Нещастникът е бил прободен в сърцето точно пред главния олтар, под новата картина на Леонардо. Сигурно е станало часове преди смъртта на брат Алесандро. И да ви кажа ли още нещо?

Абатът си пое дъх и да продължи:

— Полицията е открила сред вещите му тестето, от което е взета тази карта. Онзи, който е убил мъжа, е откраднал картата, надраскан е вашата загадка на гърба й и после я е оставил до тялото на библиотекаря. Трябва да ми помогнете да го открия. Ако не се лъжа, незнайният убиец, който и да е той, също търси проклетата книга на Леонардо.