Тайната вечеря

27.

Погребаха брата библиотекар в Двора на мъртвите малко след вечернята във вторник, 17 януари. Не искаха тялото му да започне да се разлага в параклиса, където беше бдението, затова решиха да побързат с погребението. Двама послушници го завиха в бяло платно, което затегнаха с ремъци, и го спуснаха в гроба, който скоро бе затрупан с пръст и сняг. Погребението се извърши набързо, без церемония, едно сбогуване надве-натри, което трудно можеше да се обясни със задължението ни да вечеряме, преди да се смрачи. И докато монасите шепнеха над ориза със зеленчуци, който ги чакаше, и меденките, останали от Коледа, ме обзе странно вътрешно безпокойство. Как така абатът и неговата свита — ковчежник, готвач, Бенедето едноокият и уредникът на скрипториума — бяха извършили това второ за по-малко от седмица погребение в „Санта Мария“, сякаш не значеше нищо за тях? Защо брат Алесандро като че почти не ги интересуваше? Нима никой нямаше да пророни и една сълза за него?

В крайна сметка само отец Бандело прояви човещина към клетника, който лежеше в нозете ни. В кратката си проповед той спомена, че имало факти, доказващи, че библиотекарят е станал жертва на комплота на някакъв умопомрачен, дошъл тези дни в Милано. „Затова той заслужава, повече от всеки друг, християнски гроб точно тук.“ И все пак Бандело ни посъветва сериозно: „Не вярвайте на лъжите, плъзнали вече из града рече, без да вдига очи от покрова на смъртника, докато го спускаха бавно в земята. — Брат Тривулцио, комуто Бог е отдал вече своята благодат, умря като мъченик от ръката на ужасен престъпник, който рано или късно ще си получи заслуженото. Лично ще се заема това да стане“.

Убийство или самоубийство, колкото и да се мъчех да заглуша подозренията си, никак не ми беше лесно да приема, че две погребения за толкова кратко време са нещо нормално за „Санта Мария“. Последните думи, които маестро Леонардо отправи към мен, преди да тръгне към ателието си, отекнаха в съзнанието ми като гръм, предвещаващ буря: „В този град — каза ми, преди да се разделим на улица «Ножарска» — нищо не е случайно. Не го забравяйте“.

Този ден не вечерях.

Не можех.

Другите монаси, които не споделяха моите терзания на беден раб Божи, побързаха да напълнят стомасите си в близката зала, приспособена за тази цел, и да отдадат дължимото на остатъците от обилното угощение, отпуснато от херцога в деня на погребението на съпругата му. С неизползваемата заради скелетата и лаковете столова навиците на братята от години бяха нарушени и за тях беше вече почти нормално да се хранят на първия етаж.

Скоро разбрах, че в този безпорядък има и нещо добро: бях сигурен, че докато трае ремонтът, помещението с Тайната вечеря ще е чудесно убежище, където да се оттеглям за размисъл по време на хранене. Там никой брат не би смутил вглъбението ми; и никой външен за манастира човек не би надничал в това студено и прашно място в ремонт.

И аз се отправих натам да се помоля за душата на брат Алесандро, мислейки за дните, прекарани с него, и за прекъснатата работа по тайната, която споделяхме.

Залата бе пуста. Последният следобеден светлик едва-едва осветяваше долната част на творбата на тосканеца, където изпъкваха нозете на нашия Господ, положени сякаш един връз друг. Дали то беше знак за онова, което Христос щеше да преживее скоро на Голгота? Или маестрото ги бе нарисувал така по някаква неведома причина? Прекръстих се. Леката светлина, процеждаща се през колонадата в съседния двор, придаваше на сцената някаква призрачност.

Едва тогава, като погледнах сътрапезниците на Святата вечеря, го видях съвсем ясно.

Вярно беше. Юда имаше лицето на брат Алесандро.

Как не го бях забелязал преди?

Греховният апостол седеше там, вдясно от Галилееца, и съзерцаваше безмълвно умиротворената му красота. Всъщност освен учудената гримаса на Големия Яков и оживения разговор, който, изглежда, водеха в другия край на масата Матей, Юда Тадей и Симон, устните на останалите апостоли носеха отпечатъка на мълчанието. Осъзнах иронията, като си помислих, че точно в този момент душата на брат Алесандро може би наистина съзерцава лицето на Всевишния.

Но ако библиотекарят бе решил да се прости с живота като Юда и Бандело се лъжеше, смятайки, че е невинен, то участта му в този час нямаше да е Божията благодат, а вечните мъки на Ада.

Както оглеждах стенописа, вниманието ми бе привлечено от друга подробност. Юда и Исус сякаш посягаха към едно парче хляб или към някакъв плод, но никой от двамата не го достигаше. Предателят, който държеше в десница торбата с позорните сребърници, бе протегнал лявата си ръка някъде извън масата, мъчейки се да вземе нещо. Господ, който не забелязваше това, протягаше десница в същата посока. Какво можеше да има там, интересно както за Единия, така и за другия? Какво крадеше Юда от Назарянина в мига, в който Божият син вече знаеше, че е предаден и че съдбата му е решена?

Над това се бях замислил, когато неочакван посетител прекъсна размишленията ми:

— Обзалагам се десет към едно, че нищо не разбирате, нали?

Стреснах се. Един загърнат в мантия с гранатов цвят силует, който не можех да разпозная, прекоси полумрака и спря на няколко крачки от мен:

— Да не би случайно вие да сте отец Леире? — прозвуча глас. Зениците ми се разшириха, когато под виолетовата барета с пера различих лицето на жена, миловидно и окръглено. Тази девойка беше преоблечена като мъж, което бе не само незаконно, но и опасно, и ме гледаше с неприкрит интерес. Беше висока почти колкото мен и криеше женските си форми под широките дрехи. Докато чакаше да й отговоря, галеше с едната си ръка в кожена ръкавица блестящата дръжка на дълга шпага. Мисля, че й отговорих, заеквайки.

— Не бойте се, отче — усмихна се тя. — Шпагата е за вашата безопасност. Няма да ви причиня нищо лошо. Идвам при вас, защото всички ваши съмнения заслужават отговор. И за да го получите, моят господар смята, че трябва да останете жив.

Занемях.

— Трябва да ме придружите до едно тайно място — добави тя. — Спешен въпрос изисква присъствието ви в друга част на града.

Поканата й не прозвуча като заплаха, а като учтива молба. Тази жена с изискани маниери сияеше под мантията си, излъчвайки някаква необикновена сила. Имаше жив, котешки поглед и сериозното изражение на човек, който не приема „не“ за отговор. И въпреки че наоколо падаше вече мрак, натрапницата извървя обратния път, по който бе дошла, като ме дърпаше по коридора, свързващ столовата с църквата, откъдето обикновено минаваха само монасите. Как можеше да познава така добре тези места? Когато излязохме на улицата, без да сме видели дори сянката на някой доминиканец, преоблечената жена ме подкани строго да вървя по-бързо.

За десет минути стигнахме до църквата „Санто Стефано“, която бе на четири-пет преки по-надолу; вече беше почти нощ. Заобиколихме храма отдясно и поехме по една уличка, която човек трудно можеше да забележи без добър водач. Тухлената фасада на внушителен двуетажен дворец, от двете страни на която горяха току-що запалени факли, просветваше в дъното на тесен проход. Спътницата ми, която не бе казала нито дума, откак излязохме от „Санта Мария“, ми посочи пътя.

— Пристигнахме ли вече? — попитах аз.

Един иконом, стегнат в къса вълнена дреха с качулка на главата, ни посрещна.

— Ако ваше преподобие желае — рече церемониално той, — ще ви отведа при моя господар. Той няма търпение да ви приеме.

— Вашият господар ли?

— Точно така — и той се наведе в пресилено дълбок реверанс. Жената с шпагата се усмихна.

Разкошният дом бе украсен с изключително ценни предмети. Стари римски мраморни колони, статуи, изровени неотдавна от земята, платна и килими отрупваха площадки и стени в цялата къща. Този величествен дом бе разположен около широк вътрешен двор с лабиринт от жив плет, към който се отправихме. Тишината тук ме изненада. Тя ми се стори още по-странна, когато излязохме под открито небе, защото видях, че алеите на лабиринта са изпълнени с хора с мрачни лица, които сякаш очакваха някакво фатално събитие.

Всъщност, пресичайки двора, различих групичка прислужници, вперили поглед в двама души, които се гледаха свирепо. Бяха по риза, стискаха своите оръжия с тънки остриета, извадени от ножницата, и въпреки студа бяха плувнали в пот. Моята водачка свали баретата си и се загледа захласната в сцената.

— Вече е започнал — рече разочарована. — Господарят ми искаше да видите това.

— Това ли? — отвърнах тревожно. — Някакъв дуел?

Преди да успее да ми отговори, по-възрастният от двамата, висок и снажен мъж с малко коса и широки плещи, се нахвърли върху по-младия, размахвайки с все сила оръжието си срещу него.

— Domine Jesus Christel — викна нападнатият и спря устрема му, вдигайки шпага пред гърдите си, облещил очи от ужас.

— Rex Gloriael — отвърна нападателят му.

Това не беше тренировка. Яростта на плешивия растеше с всяка минута, докато кръстосваха здраво шпаги. Ударите им бяха бързи и силни. Чат, чат, чат. Всеки сблъсък звънтеше като фрагмент от гневна, смъртоносна музика.

— Марио Форцета — прошепна ми отново жената с шпагата, сочейки младежа, който сега отстъпваше, за да си поеме дъх е чирак на един художник от Ферара. Искаше да измами господаря ми в една сделка. Дуелът е до първа капка кръв, като в Испания.

— Като в Испания ли?

— Който рани пръв противника си, печели.

Борбата се ожесточи. Един, два, три, четири нови удара отекнаха в двора като оръдейни изстрели. Искрите, прехвърчащи от сблъсъка, стигаха до галериите.

— Не младостта ще ви спаси живота — извика плешивият, — а моето благоволение!

— Вървете по дяволите, Хакаранда!

Гордостта на този Форцета не трая дълго. Три силни удара сразиха бързо съпротивата му, принуждавайки го да падне на колене и да опре ръце о земята. Съперникът му се усмихна победоносно, а в двора екнаха овации. Противникът на господаря на този дом бе изгубил дуела. Оставаше само да изпълнят ритуала: и така, с точността на хирург, победителят раздра въздуха с шпага и докосна с върха й бузата на младежа, от която мигом потече струя яркочервена кръв.

Първа капка кръв.

— Виждате ли? — изръмжа той доволен. — Господ ви наказа за измамите. Никога повече не дръзвайте да ме подмамвате с фалшиви старинни предмети. Никога.

И тогава, насочвайки се към мястото, където стоях, доволен, че вижда бялата сутана и черната ми качулка сред своите хора, се поклони и каза още нещо, за да го чуят всички:

— Този мошеник си получи заслуженото… — отсъди. — Но смятам, че такъв забележителен мъж като вас още не го е получил, нали, отец Леире?

Стоях занемял. Дяволитият блясък в очите му ме изплаши. Какъв беше този човек, който знаеше името ми? И за каква заслуга говореше?

— Проповедниците са винаги добре дошли в този дом — каза той. — Но наредих да доведат вас, защото искам да изчистим заедно името на един общ приятел.

— Нима имаме такъв? — промълвих.

— Имахме — уточни той. — Или може би не сте един от онези, които смятат, че в смъртта на нашия брат Алесандро Тривулцио има нещо странно?

Победителят, за когото скоро разбрах, че се казва Оливерио Хакаранда, напусна сцената на дуела, приближи се до мен и ме потупа леко по рамото в знак на приятелство. После изчезна във вътрешността на палата. Придружителката ми ме помоли да го изчакаме. И тогава станах свидетел как малката армия слуги на Хакаранда влиза в действие: за по-малко от десет минути тя разглоби подиума, върху който се бе разиграл дуелът, и отведе ранения Форцета със завързани ръце някъде в дълбините на палата. Когато той мина покрай мен, успях да видя, че нещастникът е почти дете. Момък с кръгло лице и изумрудени очи, които за миг се впиха в моите, молейки за помощ.

— Испанците са хора на честта — заговори ми любезно жената, която бе разпуснала русата си коса и бе свалила колана с шпагата. — Оливерио е от Валенсия, като папата. И освен това е любимият му снабдител.

— Снабдител ли?

— Той е антиквар, отче. Едно ново, много доходно занятие, което спасява съкровищата на нашите предци, погребани под земята. Не можете да си представите какво открива човек в Рим само като копне земята на седемте хълма!

— А вие, девойко, коя сте?

— Дъщеря му. Мария Хакаранда, на вашите услуги.

— А защо баща ви искаше да видя как се дуелира с този Форцета? Какво общо има това с паметта на отец Тривулцио?

— Скоро ще ви обясни — отвърна тя. — Бедата е в търговията с древни книги. Не знам дали ви е известно, че по тези места се разпространяват екземпляри, по-ценни от златото, и не липсват дребни мошеници като Форцета, които търгуват с тях, или още по-лошо, мъчат се да представят нови книги за древни и искат за тях невероятни суми.

— И наистина ли смятате, че тази тема е от моята компетенция?

— Ще стане — обеща тя тайнствено.