Тайната вечеря

18.

Доволен, абатът ме помоли да го последвам до другия край на манастира. Искал да ми покаже нещо.

Прекосихме с бързи крачки централния олтар, подминахме мястото на църковния хор и вътрешната галерия, където довършваха украсата за траурната церемония на дона Беатриче, и поехме по дългия коридор, който водеше към Двора на мъртвите. Манастирът беше мрачно място; с изтъркани тухлени стени и гранитни колони, подредени в съвършена хармония по дължината на коридорите с облицован под. На път към тайнственото място брат Виченцо направи знак на отец Бенедето, едноокия писар, който се суетеше под аркадите, както винаги без посока, вперил невиждащ поглед в някакъв непознат за мен молитвеник.

— Тъй значи? — изръмжа той като видя, че абатът го вика. Пак ли отивате при opus diaboli20! По-добре да я бяхте погребали под дебел слой вар!

— Моля ви, братко! Трябва да дойдете с нас — нареди му абатът. — Нашият гост би искал да му разкажем някои истории за това място, а няма по-подходящ от вас да го стори. Най-дълго сте живели в тази общност. Преди още да вдигнат стените на този дом.

— Истории, а?

Щом старецът забеляза интереса ми, единственото му око проблесна от вълнение. Бях омагьосан от този човек, който сякаш изпитваше наслада, показвайки на света обезобразеното си лице, горд с раната, останала му от липсващото око.

— Вярно е, в този дом се разправят много истории. Значи не знаете защо наричаме това място Двор на мъртвите? — запита ме той, присъединявайки се към нас. — Много просто: защото тук погребваме нашите монаси, за да ги върнем в пръстта, от която са дошли на тоя свят. И нали знаете — без почести и възпоминателни плочи. Без суета. Само с одеждите на ордена ни. Ще дойде ден, когато целият двор ще бъде осеян с кости.

— Това е вашето гробище?

— Много повече от гробище. Това е преддверието ни към небето.

Бандело вече се бе спрял пред една огромна двукрила дървена порта. Изглеждаше много здрава и имаше желязна ключалка, в която абатът пъхна веднага един от ключовете, които носеше у себе си. Двамата с Бенедето се спогледахме. Пулсът ми се ускори: разбрах интуитивно, че тук е онова, което абатът искаше да ми покаже. Брат Алесандро ми бе посочил вече следата и аз, естествено, се подготвих за големия момент. Там вътре, в голямата зала точно под библиотеката, трябваше да се намира прочутата столова на „Санта Мария деле Грацие“, в която Леонардо бе забранил на монасите да влизат. Ако не се лъжех, това беше и причината за идването ми в Милано, и поводът, който бе подтикнал Прокобника да напише заплашителните си писма до Дома на истината.

Обзе ме и друго съмнение: нима двамата с Бандело, без да подозираме, знаехме една и съща тайна?

— Ако това място беше осветено — лицето на абата просветна, докато побутваше портата, — първо щяхме да си измием ръцете, а вие щяхте да чакате тук, отвън, да ви дам благословията си да влезете…

— Но то не е! — писна едноокият монах.

— Да. Все още не е. Макар че това не пречи светостта му да стигне до душите ни.

— Светостта ли, глупости!

И щом каза това, тримата влязохме.

Както предполагах, току-що бях пристъпил в бъдещата столова на манастира. Беше тъмно и студено място, пълно с големи картони, опрени по стените, в което цареше хаос. Въжета и тухли, паравани, кофи и — интересно — една маса, готова за хранене, сервирана и покрита с голямо бяло платно, изпълваха помещението, което сякаш отдавна тънеше в забрава. Вниманието ми бе привлечено най-вече от масата, защото тя определено беше единственият белег за някакъв ред сред този безпорядък. Нищо не показваше, че е била използвана. Чиниите бяха чисти, а цялата посуда бе покрита с тънък слой прах, което показваше, че е занемарена от седмици.

— Моля, не се плашете от жалкия вид на столовата ни, братко Агустин — каза Бандело, докато повдигаше полите на сутаната си и прескачаше някоя от многото дървени плоскости. — Това ще бъде нашата трапезария. Почти три години сме така, представяте ли си? Монасите не могат и да припарят в помещението по изричното запрещение на маестро Леонардо, който го държи под ключ, докато не довърши работата си. А през това време нашите вещи гният в онзи ъгъл там, сред мръсотията и сред тази ужасна миризма на бои.

— Истински ад, нали ви казах? Ад с дявол и с всичко…

— Бенедето, за Бога! — смъмри го абатът.

— Не се притеснявайте — намесих се аз. — В Рим сме непрекъснато в ремонт; тази атмосфера ми е много позната.

Отделен с дървени паравани, в единия край на огромния салон смътно се различаваше подиум във формата на „U“, върху който бяха сложени големи пейки, лакирани в черно. Останките от прекрасен дървен балдахин също лежаха в онзи тъмен ъгъл и гниеха, нападнати от мухъл. Докато прескачахме разни вехтории, Бандело говореше:

— Всичко, което се прави по декорацията на този манастир, става със закъснение. Но най-зле е в тази зала. Сякаш няма край.

— Леонардо е виновен — изръмжа отново Бенедето. — От месеци си играе с нас. Да се отървем от него!

— Замълчете, моля ви. Нека обясня на брат Агустин какъв е проблемът.

Бандело се огледа наляво и надясно, сякаш да се увери, че никой друг не го чува. Тази предпазливост беше абсурдна: откак напуснахме църквата, не бяхме срещали никого от братята, освен едноокия, и беше почти невъзможно някой от тях да се е скрил тук, когато трябваше да се подготвят за погребението или да изпълняват всекидневните си задължения. Все пак абатът изглеждаше неуверен и наплашен. И може би затова сниши глас, когато се наведе до ухото ми:

— Веднага ще разберете защо съм толкова предпазлив.

— Наистина ли?

Брат Виченцо кимна нервно.

— Синьор Леонардо, художникът, се слави като много влиятелен човек и може да ме прокуди оттук, ако разбере, че съм позволил да влезете без разрешение…

— За маестро Леонардо да Винчи ли говорите?

— Не произнасяйте така високо името му! — изсъска той. Толкова ли ви е чудно? Лично херцогът го извика преди четири години да помогне за украсата на този манастир. Мавъра държи фамилният пантеон на Сфорца да е под абсидата на църквата и затова всичко наоколо трябва да е великолепно и неповторимо, с което иска да оправдае решението си пред семейството. Затуй го нае. И повярвайте, откак херцогът се зае с този проект, не е имало нито ден спокойствие в дома ни.

— Нито ден — повтори Бенедето. — И знаете ли защо? Защото тоя маестро, дето се облича все в бяло, и няма да го видите да вкуси месо или да принесе в жертва животно, всъщност е покварена душа. Вписал е нещо зловещо, еретично в работите, които прави за тази общност, и ни предизвиква да го открием, преди да ги е довършил. И Мавъра го подкрепя!

— Но Леонардо не е ли…

— Еретик ли? — прекъсна ме той. — Не, разбира се. На пръв поглед не изглежда такъв. Не може и муха да убие, по цял ден ходи замислен или записва нещо в бележниците си и създава впечатлението, че е мъдър мъж. Но съм сигурен, че маестрото не е добър християнин.

— Може ли да ви попитам нещо?

Абатът кимна.

— Вярно ли е, че сте наредили да бъде събрана колкото може повече информация за миналото на Леонардо? Защо никога не сте му вярвали? Братът библиотекар ме осведоми.

— Ще ви кажа, това стана точно след като ни предизвика. Нали разбирате, бяхме принудени да разучим миналото му, за да знаем с какъв човек си имаме работа. И вие бихте направили същото, ако бе предизвикал Светата инквизиция.

— Предполагам.

— Истината е, че възложих на брат Алесандро да се запознае с творчеството му, за да можем, ако се наложи, да го изпреварим. И така узнахме, че францисканците в Милано вече са имали сериозни проблеми с маестро Леонардо. Изглежда, че за да събере материал за картините си, той е използвал езически източници, въвеждайки добрите християни в тежка заблуда.

— Брат Алесандро ми спомена за това, както и за една еретична книга на някой си брат Амадеу.

— Apocalipsis Nova.

— Точно така.

— Но тази книга е само едно от многото неща, които е открил. Нищо ли не ви каза за чудатостите на Леонардо по отношение на някои библейски сцени?

— Чудатости ли?

— Много е показателно. До ден днешен не сме открили нито една творба на Леонардо, в която да има разпятие. Нито една. Както и нито една, в която да е нарисувана сцена от Страстите Христови.

— Може би никога не са му поръчвали такова нещо.

— Не, отче Леире. По някаква тайнствена причина тосканецът избягва да рисува подобни библейски сцени. В началото мислехме, че може да е евреин, но по-късно разбрахме, че не е. Не спазваше нито нормите на шабата, нито другите еврейски обичаи.

— Тогава какво?

— Ами… мисля, че тези чудатости трябва да са свързани с проблема, който ни занимава.

— Кажете ми нещо повече за него. Брат Алесандро никога не е споменавал, че Леонардо ви е предизвикал.

— Библиотекаря го нямаше, когато това стана. А онези от общността, които знаем фактите, сме едва половин дузина братя.

— Слушам ви.

— Това стана преди близо две години, по време на една от визитите на добра воля, които дона Беатриче правеше на Леонардо. Маестрото беше вече нарисувал свети Тома от Тайната вечеря. Беше го представил като брадат мъж, вдигнал показалец към небето, близо до Исус.

— Предполагам, че това е пръстът, който той ще сложи после в раната на вече възкръсналия Христос, нали?

— Така реших и аз и така го представих на нейно величество, херцогиня д’Есте. Но Леонардо се изсмя на това тълкувание. Каза, че ние, монасите, нямаме никаква представа за символите и че ако искал, можел да нарисува тук и сцена със самия Мохамед, без никой от нас да разбере.

— Така ли каза?

— Дона Беатриче и маестрото се разсмяха, а на нас ни се стори обидно. Но какво можехме да направим? Да се караме със съпругата на Мавъра и с любимия му художник ли? Ако го бяхме сторили, Леонардо непременно щеше да ни обвини за забавянето на работата му по Тайната вечеря.

Абатът продължи:

— Всъщност аз го предизвиках. Исках да му покажа, че не съм такъв невежа в тълкуването на символи, както твърдеше, но нагазих в област, в която изобщо не трябваше да навлизам.

— Какво имате предвид, отче?

— По онова време посещавах често двореца Рокета. Трябваше да докладвам на херцога как върви ремонтът в „Санта Мария“. И доста често заварвах дона Беатриче да играе някаква игра на карти в тронната зала. Щампите върху тях бяха странни, крещящи, в ярки цветове. Имаше рисунки на обесени хора, на жени със звезда в ръката, на фавни, папи, ангели с превързани очи, дяволи… Скоро разбрах, че тези карти били старо наследство на фамилията. Били рисувани от някогашния херцог на Милано, Филип Мария Висконти, с помощта на кондотиера21 Франческо Сфорца към 1441 година. А по-късно, когато той взел властта в херцогството, подарил това тесте на синовете си и едно копие попаднало в ръцете на Лудовико Мавъра.

— И какво стана?

— Ще видите. На една от тези карти имаше жена, облечена като францисканка, която държеше в ръка затворена книга. Направи ми силно впечатление, защото сутаната, която носеше, беше мъжка. А освен това изглеждаше бременна. Представяте ли си? Бременна жена с дреха на францисканец? Приличаше на подигравка. И така, не знам защо си спомних за тази карта по време на препирнята с Леонардо и рекох гордо: „Знам какво означава картата с францисканката“. Спомням си, че дона Беатриче стана много сериозна. „Какво можете да знаете вие?“, запита ядно тя. „Това е символ, предназначен за вас, херцогиньо“, отвърнах. Отговорът ми я заинтригува. „Францисканката е коронована жена, което значи, че има вашия висок сан. И е бременна. Което е знак, че и вие ще бъдете в това деликатно положение. Тази карта вещае какво ви отрежда съдбата.“

— А книгата? — запитах аз.

— Това го подразни най-много. Казах му, че францисканката е затворила книгата, за да скрие, че е забранена творба. „И коя според вас е тази творба?“, запита ме маестро Леонардо. „Може би Apocalipsis Nova, която вие познавате много добре“, отвърнах доста злъчно. Леонардо се настърви и тогава ни отправи предизвикателството. „Нямате никаква представа — каза той. Разбира се, че тази книга е важна. Колкото Библията и дори повече, но заради гордостта ви като теолог няма да я видите никога. — И добави: — Когато бъдещият син на херцогинята се роди, вече ще съм вписал тайните, взети от нея, в Тайната вечеря. И ви уверявам, че дори да са под носа ви, никога няма да ги разчетете. Това ще е величието на моята загадка. И доказателство за глупостта ви“.