Тайната вечеря

36.

Горкият абат сигурно не бе мигнал цяла нощ. Още щом го видях, изправен пред монасите, със зачервени очи и сенки, се досетих, че е прекарал нощта в разчитане на проклетото Oculos ejus dinumera. И почти съжалих, че съм го натоварил с още една отговорност. Защото заедно със задължението да разкрие кои от неговите монаси изповядват еретическа вяра или да разбере точно какво предизвикателство се крие в стенописа в собствената му столова, сега трябваше да открие и монаха, който бе предизвикал смъртта вече на няколко души с убеждението, че действа в името на справедлива кауза.

Братята го гледаха смутено. Събранието трябваше да започне.

— Братя — поде тържествено абатът, изправен, с твърд глас, опрял юмруци на масата. — Вече почти трийсет години живеем между тези стени и никога досега не сме озовавали в подобно положение. Господ, нашият Бог, подложи на изпитание устоите ни, като ни направи свидетели на смъртта на двама от най-скъпите ни братя и ни разкри истината, че душите им са били очернени от покварата на ереста. Как мислите, се чувства нашият Отец, виждайки колко сме слаби? Как ще отправяме молитвите си към него, щом самите ние, с отношението си към тези братя, не успяхме да съзрем грешките им и позволихме да умрат в грях? Мъртъвците, които днес заклеймяваме, ядяха от нашия хляб и пиеха от нашето вино. Нима това не ни прави съучастници в техните грехове?

Бандело си пое дъх:

— Но Господ, скъпи братя, не ни изостави в това ужасно изпитание. В безкрайната си милост той пожела сред нас да е един от най-мъдрите му учени.

Сред присъстващите се разнесе шепот, когато абатът ме посочи с пръст.

— И затова той е тук — продължи. — Помолих нашия именит отец Агустин Леире от римската Света инквизиция да ни помогне да проумеем по какви лъкатушни пътеки сме тръгнали в тези скръбни дни.

Изправих се, за да ме видят всички и ги поздравих с лек поклон. Абатът продължи проповедта си с благ тон, правейки истински усилия да не уплаши своите братя:

— Всички живяхте с брат Джиберто и брат Алесандро — рече той. — Познавахте ги добре. И въпреки това никой не видя нищо нередно в поведението им, не успя да съзре пагубното им отдаване на катарската ерес. Спяхме спокойно, смятайки, че тази вяра е изчезнала преди повече от петдесет години, и съгрешихме като мислехме, че никога повече няма да се сблъскаме с нея. А не беше така. Злото, скъпи братя, трудно се унищожава. То използва нашето невежество. Храни се от глупостта ни. Затова, за да се опазим от други удари, помолих брат Леире да ни осветли по въпроса за най-вероломното отклонение от християнството. В неговите думи може да познаете някои нрави и обичаи, които сигурно сте изпълнявали, без да знаете откъде идват. Не се бойте: много от вас произхождат от ломбардски семейства, чиито предци са имали връзка с еретиците. Твърдо съм убеден, че преди заник слънце и преди да излезете оттук трябва клетвено да се отречете от всичко това и да се помирите със Светата римска църква. Чуйте нашия брат, помислете над думите му, покайте се и помолете да бъдете изповядани. Искам да разбера дали нашите мъртъвци са единствените, заразени от катарската напаст, и да взема необходимите мерки.

Приорът ми даде думата, като ми направи знак да заема почетното място на масата. Никой не смееше да мигне. Най-старите монаси, Лука, Джорджо и Стефано, вече твърде възрастни, за да вършат каквато и да било работа в манастира, изпънаха врат да ме чуят. А останалите, знаех това, следяха всяка моя стъпка с истински ужас. Не можех да сторя нищо друго, освен да ги погледна право в очите.

— Почитаеми братя, laudetur Jesus Christus.

— Амин — отвърнаха всички в хор.

— Не знам, братя, доколко помните битието на свети Доминик де Гусман — сред събралите се разнесе шепот. — И няма значение. Днес е чудесен ден да съживим спомена за него и за неговото дело.

Въздишка на облекчение премина по цялата маса.

— Нека ви разкажа нещо. В началото на хиляда и двестотната година първите катари се пръснали из голяма част от Западното Средиземноморие. Проповядвали бедност, връщане към обичаите на първите християни и се застъпвали за една проста религия без църкви, без десятък и привилегии за Божиите пълномощници. Последователите им отхвърляли култа към светците и към Дева Мария, сякаш били диваци или още по-лошо, мюсюлмани. Отричали кръщението. И тези твари не се колебаели да твърдят, че създателят на този свят е не Господ, а Сатаната. Какво извращение на догмата! Можете ли да си представите? Според тях Йехова, Богът Отец от Стария завет, бил всъщност дяволски дух, който не само прогонил Адам и Ева от рая, но и громял армии по пътя на Мойсей. В неговите ръце хората били само кукли на конци, неспособни да различат доброто от злото. Простият народ приел тези клевети с радост. В тях виждал една вяра, която опрощавала греховете и им помагала да разберат защо има толкова страдание в един свят, създаден от Лукавия. Какво богохулство! Те слагали Господ и Дявола, доброто и злото на равна нога, с еднакви права и власт!

„Църквата — продължих аз — искаше да вкара тези неверници в правия път от амвона, но нейният лек не подейства. Техните все по-многобройни привърженици си дадоха сметка колко неравна е тази борба и повечето от тях изпитваха състрадание към еретиците, смятани от мнозина за хора за пример. Твърдяха, че катарите проповядвали, давайки пример със скромността и бедността си, докато духовниците се обличали с фини епитрахили и сърма и ги съдели от олтари, отрупани със скъпа украса. Така, вместо да прогони ереста, Църквата спомогна тя да се разпространи като чума. Свети Доминик беше единственият, който разбра грешката и реши да слезе до нивото на «чистите», защото katharos на гръцки означава тъкмо това, и да им проповядва от позицията на онази апостолска бедност, от която толкова се възхищаваха. Светият дух му даде сили. Даде му смелост, за да проникне в бастионите на еретиците във Франция, където катарите бяха много, и там да спори с всекиго от тях. Доминик обори абсурдните им идеи и обяви Бог за единствен Господар на сътворението. Но дори неговите усилия бяха напразни. Злото бе приело невиждани размери“.

Бандело ме прекъсна: и той бил изучил тази история в годините на обучението си по теология и знаел, че вярата на катарите печелела привърженици не само сред селяни и занаятчии, но и сред крале и благородници, които виждали в нея идеална възможност да избегнат плащането на данъци и предоставянето на привилегии за духовенството.

— Това е вярно — съгласих се аз. — Да не се плащат десятъците, които Библията е отредила за свещениците, значи да не се зачитат Божиите закони. Рим не можеше да остане със скръстени ръце. Скъпият ни Доминик бе така разтревожен от този уклон, че реши да се залови за работа. Затова събра група духовници, с които да проповядва отново евангелието из огромни области като френския Лангедок. Днес ние сме наследници на този орден и на божествената му мисия. Но след неговата смърт, виждайки, че злото не може да бъде победено само с проповед, папата и короните, верни на Рим, решиха да използват военна сила, за да унищожат проклетниците. Кръв, смърт, цели градове, опустошени с огън и меч, гонения и болка разтърсваха с години и из основи Божия народ. Когато войските на папата влизаха в някой град, в който се е настанила ереста, избиваха всинца, без значение дали са катари или християни. Господ, казваха те, ще познае своите, когато отидат на небето.

Вдигнах поглед към братята на масата, преди да продължа. Сигурно се бяха стреснали от мълчанието ми.

— Братя — продължих аз, — това беше първият ни кръстоносен поход. Невероятно е, че се е случило преди по-малко от двеста години, и то съвсем наблизо. Тогава не се поколебахме да вдигнем меч срещу собствените си семейства. Войските наложиха правото на оръжието, разединиха „чистите“, унищожиха много от водачите им и принудиха стотици еретици да се изселят далеч от земите, които някога са владели.

— И така, бягайки от войските на Светия отец, последните катари идват в Ломбардия — добави Бандело.

— Те стигнали до тези земи съвсем омаломощени. И макар всичко да вървяло към провал, имали късмет: политическото положение било благоприятно за реорганизирането на еретиците. Ще ви напомня, че това била епохата на борби между гвелфи и гибелини. Първите твърдят, че папата е овластен от по-висша сила от тази на който и да е крал. За тях Светият отец бил представител на Бога тук, на земята, и затова имал право на собствена войска и на много материални блага. Докато гибелините, начело с капитан Матео Висконти, отхвърляли тази идея и искали разделянето на земната власт от божествената. Рим, казвали те, трябва да се грижи само за духа. Останалото било работа на кралете. Затова никой не се изненадал, че гибелините приели последните катари в Ломбардия. Било още един начин да се изправят срещу папата. Висконтите ги подкрепяли тайно, а по-късно фамилията Сфорца продължила тази политика. Почти сигурно е, че Лудовико Мавъра още е неин поддръжник и затова домът, чийто покровител е днес, се е превърнал в убежище за тези проклетници. Никола ди Пиадена се изправи и поиска думата.

— Значи вие, отец Леире, обвинявате нашия херцог, че е гибелин?

— Не мога да го направя официално, братко — отвърнах, мъчейки се да отклоня злъчния въпрос. — Не и без доказателства. Въпреки че, ако се усъмня, че някой от вас ги крие, няма да се поколебая да прибягна до съд или до изтезания, ако се наложи, за да ги изтръгна. Решен съм да стигна докрай.

— И как смятате да докажете, че в тази общност има „чисти хора“? — скочи брат Джорджо, който отговаряше за разпределянето на подаянията, чувствайки се защитен от завидните си осемдесет години. — Сам ли смятате да изтезавате всички тези братя, отец Леире?

— Ще ви обясня как ще стане.

Направих знак на Матео, племенника на абата, да донесе на масата камъшената клетка, в която бе затворил едно пиле от птичия двор. Бях му поръчал това минути преди събранието да започне.

— Както знаете, катарите не ядат месо и не биха убили живо същество. Ако сте „чист“ и ви заповядам да заколите пред мен едно такова пиле, ще откажете да го направите.

Джорджо се изчерви, като видя, че взимам ножа и го вдигам над птицата.

— Ако някой от вас откаже да го убие, ще знае, че съм го разкрил. Катарите вярват, че у животните се вселяват душите на хора, умрели в грях, които по този начин се връщат към живота, за да се пречистят. Боят се, че като ги колят, отнемат живота на някого от своите.

Задържах с усилие пилето върху масата, изпънах врата му, за да го видят всички, и връчих ножа на Джузепе Болтрафио, монаха, който бе най-близко до мен. И щом му дадох знак, той отряза врата на птицата и опръска с кръв сутаните ни.

— Ето, виждате. Брат Джузепе — усмихнах се иронично — е извън подозрение.

— А не знаете ли по-лек начин да откриете някой катар, отче Леире? — протестира Джорджо, ужасен от гледката.

— Разбира се, братко. Има много начини да ги разпознаем, но никой от тях не е така убедителен. Например ако им покажеш кръст, няма да го целунат. Смятат, че само една сатанинска църква като нашата е способна да се прекланя пред инструмента за мъчение, на който е умрял нашият Господ. Няма да ги видите да се прекланят и пред реликви, нито да лъжат или да се страхуват от смъртта. Въпреки че, разбира се, това се отнася само за les parfaits.

— Les parfaits! — някои монаси повториха учудени френската дума.

— Това са съвършените — обясних аз, — които направляват духовния живот на катарите. Те смятат, че съблюдават начина на живот на апостолите, както никой от нас не би могъл; отричат всякаква форма на собственост, защото нито Христос, нито учениците му са имали такава. Имат задължението да посветят учениците в melioramentum, един вид преклонение, което трябва да засвидетелстват, когато срещнат някой съвършен. Само те извършват техните apparellamentum, общи изповеди, по време на които греховете на всеки еретик се оповестяват, обсъждат и опрощават пред всички. И освен това само те могат да извършват единственото тайнство, което катарите признават: consolamentum.

— Consolamentum? — повториха монасите.

— Нещо, което е едновременно и кръщение, и причестяване, и последно причастие — обясних аз. — Извършва се, като върху главата на новопокръстения се поставя свещена книга. Но тя никога не е Библията. Този акт се смята за „кръщение на духа“ и казват, че всеки, който е заслужил да го получи, се превръща в „истински“ християнин. В посветен.

— И какво ви кара да смятате, че клисарят и библиотекарят са посветени? — запита брат Стефано Петри, усмихнатият ковчежник на общността, винаги доволен, че направлява успешно материалните дела на „Санта Мария“. — Ако ми позволите да отбележа, никога не съм ги виждал да се отричат от кръста, нито смятам, че са кръстени с книга върху главата.

Неколцина монаси около него закимаха.

— Но затова пък, братко Стефано, сте ги виждали да спазват изтощителни пости, нали?

— Всички сме ги виждали. Постът повдига духа.

— Не и в този случай. За един катар строгите пости са път за постигане на consolamentum. А колкото до кръста, не трябва да се заблуждаваме. За катарите е достатъчно да изпилят краищата на което и да е латинско разпятие и да го носят спокойно на врата си. Сигурно сте ги чували, братко Петри, да изричат и Отче наш с вас. Добре, това е единствената молитва, която те признават.

— Давате ни само косвени доказателства, отец Леире — отвърна Стефано, преди да седне.

— Възможно е. Готов съм да допусна, че брат Алесандро и брат Джиберто са били само техни привърженици и са очаквали да бъдат покръстени. Но все пак това не ги освобождава от греха. Спомням си също така, че братът библиотекар предложи услугите си на маестро Леонардо за Тайната вечеря. Пожелал е да бъде нарисуван като Юда в центъра на една съмнителна творба и мисля, че знам защо.

— Кажете ни — промълвиха те.

— Защото за катарите Юда Искариот е само един изпълнител на Божия план. Те смятат, че е постъпил правилно. Предал е Исус, за да се сбъднат пророчествата и за да отдаде той живота си за нас.

— Тогава да не би да намеквате, че Леонардо също е еретик?

Въпросът на брат Никола де Пиадена накара отец Бенедето да се усмихне доволно и след малко той напусна масата, за да отиде да се облекчи на двора.

— Сам преценете, братко: Леонардо се облича в бяло, не яде месо, със сигурност никога не би убил животно, не се е чувало да има някаква плътска връзка и ако това не е достатъчно, в Тайната вечеря е пропуснал да нарисува хляба за причастието и е сложил кама, оръжие, в ръката на свети Петър, смятайки, че така показва коя е църквата на Сатаната. За един катар само някой раб на Лукавия би държал оръжие на пасхалната маса.

— И все пак маестро Да Винчи е уважил виното — отбеляза абатът.

— Защото катарите пият вино! Но забележете, отец Бандело: вместо пасхалното агне, което според евангелията е храната на тази вечеря, маестрото е нарисувал риба. И знаете ли защо?

Абатът поклати отрицателно глава. И аз му отговорих:

— Спомнете си онова, което племенникът ви е чул от устата на клисаря, преди да се запали: катарите не ядат никаква храна, произхождаща от съвкупление. Според тях рибите не се съвкупяват и затова могат да се ядат.

Шепот на възхищение се разнесе из залата. Монасите следяха със зяпнали уста обясненията ми, изумени, че не са разчели по-рано тези еретични знаци по стената на бъдещата им столова.

— А сега братя, трябва да отговорите един по един на въпроса ми — казах, сменяйки тона с по-строг. — Направете си равносметка и кажете пред общността: някой от вас следвал ли е, по своя или по чужда воля, някое от правилата на поведение, които ви описах?

Видях как монасите затаиха дъх.

— Светата майка, Църквата ще прояви милост към онзи, които се отрече от тях, преди да излезе от това събрание. Но после законът ще се стовари с цялата си тежест върху него.