Тайната вечеря

41.

— Не разбирам. Нима ще стоите тук и ще чакате да го осъдят?

Изумлението на Бернардино Луини не смути изобщо маестро Леонардо. От известно време той беше навън, в градината си, съсредоточен в изработването на следващата си машина, и почти не бе обърнал внимание на завърналите се ученици. И защо да го прави? Дълбоко в себе си не хранеше големи надежди, че Елена, Марко и Луини ще се приберат, просветлени от мъдростта, която така внимателно бе отразил в Тайната вечеря. Маестрото бе уморен да чака. Беше му омръзнало да гледа как следовниците му се маят непрекъснато, неспособни да проумеят особения начин, по който се изразяваше в изкуството.

Освен това, както обикновено, питомците му носеха само лоши вести от манастира. Казаха, че „Санта Мария“ бил вдигнат по тревога. Че отец Бандело решил да подложи на разпит монасите, търсейки еретици и че заповядал да затворят любимия му брат Джулелмо, готвача, обвинен в съзаклятие срещу Църквата. Маестрото изслуша тези обяснения с неохота, не знаейки какво да отговори.

— И аз не ви разбирам, маестро — намеси се д’Оджоно. Нима това, което става, ви харесва? Не се ли тревожите за съдбата на приятеля си? Толкова ли безчувствен сте станали, синьор?

Леонардо вдигна синия си поглед от сандъка с инструменти и се вторачи в своя любимец Марко:

— Брат Джулелмо ще издържи — рече той най-сетне. — Никой не може да направи пробив в кръга, който представлява.

— Стига алегории! Нима не виждате опасността? Не разбирате ли, че скоро ще стигнат и до вас?

— Единственото, което разбирам, Марко, е, че не ме чувате… — възрази сухо Леонардо. — Никой не ме чува.

— Един момент! — Младата Елена, която дотогава стоеше смълчана зад Луини и Д’Оджоно, прекрачи напред и застана между тримата мъже. — Вече знам на какво искате да ни научите, маестро! Сега го разбирам! Всичко е в Тайната вечеря.

Леонардо повдигна гъстите си вежди пред този неочакван изблик. Младата графиня продължи:

— Използвали сте брат Джулелмо, за да нарисувате Големия Яков. В това няма съмнение. И в Тайната вечеря той представлява буквата „О“. Омегата. Също като вас.

Луини сви рамене, поглеждайки маестрото засрамен. В края на краищата той бе казал това на младата Кривели.

— Това може да значи само едно — продължи тя, — че вие и брат Джулелмо сте единствените посветени в тайната, която искате да открием. А също и че сте толкова сигурен в мълчанието му, колкото и той във вашето. Значи сте част от един и същ план.

— Чудесно — поздрави я Леонардо. — Виждам, че сте проницателна като майка си. А знаете ли защо избрах буквата „О“?

— Мисля, че… да. — Елена се поколеба.

Тосканецът я погледна заинтригуван. Учениците му — още повече.

— Защото омегата е краят, противоположното на алфата, която е началото — каза тя. — По този начин се поставяте в края на един път, поет от Исус, който е единственото „А“ в стенописа.

— Чудесно — повтори маестрото. — Чудесно.

— Разбира се! Вие и брат Джулелмо ще ни отведете до Църквата на Йоан! — подскочи Луини. — Това е тайната!

Ученият се наведе отново над странното устройство, което конструираше за своето парче земя, и поклати глава в знак на отрицание.

— Не е само това, Бернардино. Не е само това. Леонардо стоеше пред някакво ужасно устройство. Беше се заел с него малко след като опитът му да автоматизира кухнята в крепостта на Сфорца се провали. Автоматичните шишове за печене, машината за кълцане на месо, онези огромни мехове, които подгряваха един циклопски казан, пълен с вряща вода, и машината за рязане на хляб, задвижвана с въздух, се бяха повредили и изобщо не можаха да задоволят варварския гастрономически вкус на Мавъра. Но с новото му изобретение беше различно. Ако всичко вървеше добре, херцогът нямаше да се подиграва пак на гигантското му устройство за събиране на ряпа и да го предлага за бъдеща бойна машина срещу французите. Вярно, при първото изпробване във фермите Порта Верчелина тя взе три жертви, но след някоя и друга поправка машината нямаше да бъде смъртоносна.

— Маестро… — възнегодува Луини пред безразличието на тосканеца. — Направихме огромна крачка в тълкуването на Тайната вечеря, а вас това сякаш изобщо не ви интересува. Не виждате ли, че вече е дошло време да ни посветите в тайната си? Инквизицията затваря кръга около вас. Утре може да ви задържат и да ви разпитват. Ако го направят, цялото ви начинание ще пропадне.

— Изслушах ви, Бернардино. И то внимателно — рече Леонардо, без да откъсва поглед от изобретението си. — И макар да оценявам това, че сте открили буквите, които скрих в Cenacolo, виждам, също и че не можете да ги разтълкувате. И щом вие, дето знаете как да търсите, приличате на неграмотни деца, то онези монаси, които казвате, че ме преследват, ще са още побезпомощни.

— Една книга. Ключът е там, нали, маестро? В една книга, от която сте научили всичко.

Думите на Луини прозвучаха като отправено предизвикателство.

— Какво искате да кажете?

— Хайде, синьор. Времето на гатанките мина. И вие го знаете. В Тайната вечеря видях лицето на стария ви приятел Фичино преводача. Нали точно на него обещахте, че този портрет ще е знак за идването на Църквата на Йоан? Нали той ви даде една книга, която ще стане новата Библия на тази Църква?

Леонардо захвърли инструментите си до машината за събира не на ряпа и в градината се вдигна голям прахоляк.

— Какво знаеш ти за това?

— Онова, на което ме научихте вие: че от Христово време две църкви водят борба за душите ни. Едната, църквата на Петър е замислена като временна църква. Тя е нужна, за да покаже н хората пътя за пробуждане на съзнанието им, но е само предвестник на другата, на онази славна институция, която ще облагороди духа ни, когато сме готови да я приемем. Църквата на Петър е на миналото, тя е проправила пътя, по който да дойде църквата на Йоан. Вашата.

Тосканецът искаше да каже нещо, но неговият стар ученик още не бе свършил:

— Човекът, когото нарисувахте като Матей в Тайната вечеря, се казва Фичино, той ви повери една книга с текстове на Йоан, за да я изучите. Помня го много добре. Видях, когато ви я даде. Тогава бях още дете. И щом сте си направили труда да го нарисувате, както и да предадете на други като нас ключа към вашата творба, то е, защото смятате, че е дошло времето за промяна, нали? Това означава Тайната вечеря. Признайте го. Вестта за новата Църква.

Марко и Елена не смееха дори да мигнат. Леонардо накара Луини да замълчи с онзи жест, който правеше често: обичаше да сочи небето с вдигнат показалец, сякаш искаше Божията благословия, за да говори.

— Скъпи ми Бернардино — каза той, мъчейки се да потисне гнева, който напираше в душата му. — Вярно е, че Фичино ми даде да пазя едни много ценни текстове точно преди да се преместя в Милано. Вярна е също така и преценката ти за двете църкви. Не отричам това. От години рисувам Йоан Кръстител в творбите си и чакам да настъпи този момент. И мисля, че наистина е настъпил.

— Какво ви кара да смятате така, маестро?

— Какво ли? — отвърна той много по-спокойно на Елена. Нима не е ясно за всички? Папата доведе временната църква до поквара, която няма равна на себе си. Дори собствените му духовници, като Савонарола от Флоренция, се обърнаха срещу него. Дошъл е моментът, в който Църквата на духа, тази на Кръстителя, трябва да смени Църквата на Петър и да ни поведе към истинското спасение.

— Но, маестро, Кръстителя го няма в Тайната вечеря.

— Кръстителя го няма — усмихна се Марко д’Оджоно, специалист по детайлите. — Но Йоан е там.

— Не ви разбирам…

— Почти всичко е казано в Светите писания. Ако прочетете отново внимателно евангелията, ще видите, че Исус започва мисията си едва след като Кръстителят го потапя във водите на Йордан. За да придадат още по-голяма значимост на мисията на Исус, четиримата евангелисти се позовават на кръщаването като част от подготовката му за Месия. Затова рисувам Кръстителя винаги с вдигнат към небето пръст: по този начин искам да кажа, че той е първи.

— Тогава защо боготворим Исус, а не Йоан?

— Всичко е част от внимателно обмислен план. Йоан не е можел да предаде духовните си уроци на шепата груби и необразовани хора. Как да накара някакви рибари да проумеят, че Господ е вътре в нас, а не в храма? И Исус ще му помогне да просвети тези неуки люде. Двамата замислят една временна Църква, по подобие на еврейската, и друга, тайна и духовна, каквато никога не е имало на земята. И тези знания са поверени на една умна жена, Мария Магдалина, и на един буден младеж, който също се казвал Йоан… И този Йоан, скъпи Марко, присъства в Тайната вечеря. — И Мария Магдалина също.

Тосканецът не можа да скрие възхищението си от тази пламенна млада жена. Изчервявайки се, Луини бе принуден да даде обяснение за реакцията й: самият той й бе казал, че там, където открие голям възел, нарисуван на видно място, трябва да знае, че има пред себе си творба, свързана с Мария Магдалина. А в Тайната вечеря има такъв възел.

— Нека ви обясня още нещо — продължи маестрото, вече някак уморен: — Йоан е много повече от едно име. Така са били известни по онова време както Кръстителя, така и Евангелиста. Ала Йоан е и титла. Става дума за nomen mysticum, каквото носят всички пазители на духовната Църква. Като папеса Йоана, жената от картите на Висконтите.

— Папеса Йоана ли? Но това не е ли мит? Измислица за лековерните?

— А има ли мит, в чиято основа да не са скрити истински събития, Бернардино?

— Тогава…

— Трябва да знаете, че човекът, нарисувал тези карти, е Бонифацио Бембо от Кремона. Един съвършен. Като видял, че нашите братя са в опасност, той решил да скрие в това тесте карти за Висконтите някои основни символи на вярата ни. Както истината, че сме мистично потомство на Исус Христос. А има ли по-хубав символ за това от нарисуваната от него бременна жена папеса, държаща в ръка кръста на Кръстителя, за да покаже на всеки, който може да чете, че от старата Църква скоро ще се роди новата? Тази карта — добави маестрото в заключение е истинското пророчество за онова, което има да стане…