Тайната вечеря

25.

Луини искаше да побегне с всички сили, но слабата воля и този път му изневери. Макар съвестта му да крещеше да се отърве от тази млада жена, тялото му се отдаваше вече на насладата в ритъма на поривистите движения на дона Елена. „И какво общо има тук съвестта?“, помисли си той и само след миг се разкая.

Художникът не беше изпитвал подобно нещо. Една от най-желаните жени в херцогството го водеше по пътеките на страстта, без дори да си е отворил устата. Дъщерята на семейство Кривели беше красива; без съмнение това бе Магдалина с най-ангелското лице, което някога бе виждал. И все пак Луини не можеше да не се чувства като Адам, тласкан към порока от похотливата Ева. Усещаше дори как отхапва отровната й ябълка и соковете й отнемат невинността му, пазена така ревностно дотогава. Колкото и странно да бе, маестро Бернардино беше сред малцината, които още вярваха, че Господ е скрил истинското дърво на познанието за доброто и злото между краката на жената и че ако отхапеш от плода му, макар и само веднъж, се обричаш на вечна гибел.

— Милостиви Боже… — отчая се той.

Ако в този момент дона Елена му бе дала секунда отдих, художникът щеше да избухне в плач. Но не биде: червен като кардиналска шапка, той изпълни покорно всяко от желанията на младата графиня, ужасен, че докато лудееше с него, тя го питаше отново и отново за добродетелите на Мария Магдалина.

— Разкажете, разкажете ми всичко? — смееше се тя, задъхана, с жаден поглед. — Обяснете ми защо се интересувате толкова от Магдалина! Подскажете ми тайната на Леонардо!

Останал без дъх, с панталони, свлечени под коленете, Луини седеше на същия диван, на който преди малко бе седяла дона Лукреция Кривели, и полагаше невероятни усилия да не заеква.

— Но, Елена — отвърна той отчаян, — не мога така.

— Обещайте, че ще ми разкажете!

Луини не отговори.

— Обещайте ми!

И омаломощен, съгрешилият маестро най-сетне й обеща, и то два пъти в името на Христа. Един Господ знае защо.

Когато всичко свърши, художникът си пое дъх, надигна се бавно и се облече. Беше объркан. Беше слисан. Титанът Леонардо го бе предупредил вече колко опасни са дъщерите на змията и че ако им се отдадеш, значи изневеряваш на върховния дълг на художника и нарушаваш свещеното правило да твориш в уединение. „Само ако стоиш далеч от съпруга или любовница, можеш да се посветиш телом и духом на най-висшето изкуство да твориш — пишеше той. — Ако обаче имаш жена, ще делиш дарбите си на две. Ще ги делиш на три, ако имаш дете, и ще ги изгубиш, ако дадеш на света две или повече деца.“ Тези упреци започнаха да изплуват в ума му и го караха да се чувства слаб и недостоен. Беше съгрешил. Само за няколко минути репутацията му на съвършен мъж бе рухнала, отстъпвайки място на едно жалко подобие на самия него. Злото бе непоправимо.

Дона Елена, все още гола на дивана, гледаше своя художник и не проумяваше защо изведнъж се бе вцепенил.

— Добре ли сте? — попита го нежно.

Маестрото мълчеше.

— Да не би да не ви хареса?

С насълзени очи и напрегнато изражение Луини се опита да заглуши угризенията, които го терзаеха. Какво можеше да каже на това създание? Нима тя щеше да разбере усещането му за провал и за слабост пред изкушението? И още по-лошо: нима току-що не й бе обещал в името на Христа да й разкрие тайната, която толкова искаше да узнае? И как щеше да го направи? Нали и той като Елена гореше от желание да я научи? Обръщайки гръб на любовницата си, се прокле за своята слабост. Какво щеше да направи? Да съгреши два пъти за един следобед, като първо изгуби целомъдрието си, а после наруши дадената дума?

— Тъжен сте, любими — прошепна тя, галейки раменете му.

Художникът затвори очи, все още неспособен да промълви и дума.

— Затова пък вие ме изпълнихте с щастие. Нима се чувствате виновен, че ми дадохте нещо, за което така копнеех? Нима ви тежи, че доставихте удоволствие на една дама?

Долавяйки печалните мисли на безмълвния съкрушен мъж, младата графиня се опита да му помогне да се помири със съвестта си:

— Не трябва да се вините, маестро Луини. Други мъже, като брат Филипо Липи, са се възползвали от работата си в манастирите, за да прелъстяват младите послушници. А той е бил духовник!

— Какво говорите?

— О! — засмя се тя, виждайки как любовникът й се стряска. Би трябвало да знаете тази история, маестро. Отец Липи е умрял преди около трийсет години; вашият Леонардо сигурно се е срещал с него във Флоренция. Бил е много известен.

— И казвате, че брат Филипо…?

— Разбира се — подскочи тя до него. — В манастира „Санта Маргарита“, докато довършвал картините си върху дърво, прелъстил някоя си Лукреция Бути и дори имал дете от нея. Не знаехте ли? Е, хайде! Мнозина смятат, че точно опозореното семейство Бути го е пратило на оня свят с голяма доза арсеник. Виждате ли? Не сте виновен за нищо! Не сте нарушили никакъв свещен обет! Само дарихте с любов тази, която ви помоли за това!

Маестрото се поколеба. Макар и омаломощен, той съзнаваше, че красивата Елена се мъчи да му помогне. Беше трогнат и най-сетне успя да изрече една смислена фраза:

— Елена… Ако все още желаете, ако още държите да научите тайната, която така ви заинтригува и вдъхнови портрета, който рисувам за вас, ще ви кажа какво знам за тайната на Мария Магдалина.

Младата графиня го погледна с любопитство. Луини сякаш произнасяше с болка всяка дума.

— Вие сте мъж на честта. Ще изпълните обещанието си. Знам това.

— Да. Но сега вие ми обещайте, че никога повече няма да ме докоснете. И няма да говорите с никого за това, което ще ви кажа.

— А тази тайна ще ми помогне ли, маестро, да разбера причината за тъгата ви?

Художникът потърси ясния поглед на младата графиня, макар че едва я погледна. Настойчивата загриженост на Елена Кривели го обезоръжи. И тогава си спомни какво беше чул за потомството на Магдалините: че погледът им можел да умилостиви сърцето на всеки мъж със силната магия на любовта. Трубадурите казваха истината. Нима това създание не заслужаваше да узнае истината за потеклото си? Толкова ли бездушен беше той, че да не й посочи пътя, който трябва да измине?

И така, мъчейки се да е колкото може по-усмихнат, Бернардино Луини най-сетне отстъпи пред желанието й.