Тайната вечеря

42.

Не знам каква беше причината за странното решение на отец Бандело да ми възложи подобна мисия. Ако имаше дарбата на пророк и бе прозрял какво ще стане с мен, със сигурност щеше да ме задържи до себе си. Но съдбата е непредсказуема и през онзи януарски ден Господ, верен на неведомата си воля, хвърли заровете и предреши участта ми.

В началото, признавам, изпитах отвращение. Когато разбрах, че заедно с едноокия Бенедето, Мауро гробаря и брат Джорджо трябва да изровим трупа на отец Тривулцио, ми прималя. Вече повече от петдесет години Светата инквизиция не извършваше ексхумация на престъпници, за да ги гори и макар да помолих абата да остави мъртвите да почиват в мир, не можах да предотвратя изравянето на брат Алесандро. От трупа му, безжизнен и пихтиест, се разнасяше ужасна воня. Въпреки че с монасите се постарахме да го увием внимателно в още един покров и да го пристегнем като наденица, зловонието ни следваше по целия път. Добре, че не всичко беше толкова лошо. Направи ми впечатление, че ако от тялото на брат Алесандро се разнасяше смрад, то с останките на клисаря не беше така. Брат Джиберто изобщо не миришеше. На нищо. Гробарят обясни това с факта, че огънят, който го е обхванал на пазарния площад, е изгорил онези части, които загниват, и така се е стигнало до този странен феномен. Но едноокият защитаваше страстно друга теория. Според него клисарят не миришел благодарение на това, че трупът бе престоял на открито в двора на болницата при температури от няколко градуса под нулата. Изобщо не разбрах на кого от двамата да вярвам.

— Ако се замислите, и с животните е така — опита се да ме убеди едноокият. — Нима трупът на кон, изоставен по пътя в снега, мирише на нещо?

Все още спорейки, стигнахме до поляната Санто Стефано, а до вечернята оставаше само час и половина. Бяхме минали през военния пост на Порта дела Корте ал’Арчивесковадо и седалището на Капитано ди Джустициа, без да се налага да даваме много обяснения на стражата. Полицията знаеше за нашите неприятности и одобряваше решението ни да откараме еретиците извън града. Натоварената с лопати и въжа каруца, която карахме, премина през всички проверки. И така стигнахме до Санто Стефано, равно място сред гората, самотно и тихо, с твърда камениста почва, върху която нямаше да е трудно да струпаме купчините дърва, които бяхме докарали, и да запалим нашите мъртъвци.

Джорджо организира старателно работата ни.

Посочваше ни, ръкомахайки, къде да струпаме дънерите, които щяха да превърнат останките на братята в пепел, и ни показа как да издигнем клада, която да се разгори хубаво. За човек като мен, присъствал на горенето на толкова еретици, без да сложи и едно дръвце, това беше ново преживяване. Джорджо ни показа как да ги подредим в обратен на големината им ред. Бях виждал това много пъти вече. Каза ни, че по-тънките дървета трябва да се сложат в основата, та като се разгорят, да подпалят хубаво по-дебелите. И щом свършихме тази работа, ни накара да опънем около кладата дълго въже, да го закрепим и да издигнем телата на нашите братя до върха й. Така щяхме да изпълним заповедта на абата и да се върнем, преди нощта да падне и войниците на Мавъра да залостят градските порти.

— Знаете ли кое е хубавото на тази работа? — попита задъхан Бенедето, след като най-сетне закрепи тялото на Джиберто на върха на кладата. Едноокият се бе покатерил горе до гробаря, за да могат да издърпат трупа на брат Алесандро и да го сложат на подходящото място.

— А има ли нещо хубаво?

— Хубавото, братко Мауро, е — чух да ръмжи Бенедето, — че ако имаме малко късмет, пепелта на тези нещастници ще се разпръсне над катарите, дето се крият в тези планини.

— Катари тук? — възрази той. — Навсякъде ви се привиждат, братко.

— И освен това ги надценявате — намесих се аз отдолу, докато увивах въжето около тялото на брат Алесандро. — Наистина ли смятате, че могат да различат тази пепел от пепелта на собствените се огньове? Позволете да се съмнявам в това.

Този път едноокият не отговори. Изчаках малко въжето да се изопне и тялото на библиотекаря да започне да се издига, но не забелязах нищо такова. Мауро Сфорца не използва момента да отвърне на злъчните приказки на секретаря на абата и на поляната внезапно се възцари дълго и неловко мълчание.

Озадачен, отстъпих няколко крачки, за да видя какво става горе. Брат Бенедето, застинал като статуя от сол, бе извърнал лице назад, с поглед, зареян някъде в края на гората; беше пуснал въжето. Не можах да видя Мауро. Успях да забележа само, че прошарената брада на едноокия потрепваше леко. Бе затаил дъх като някой от ония мистици, втренчени неподвижно в небесните си видения. Не премигаше и сякаш изобщо не можеше да помръдне. Тутакси разбрах: едноокият се беше вцепенил, поразен от нещо, и изглежда, искаше да ми го посочи с брадичка, повдигайки я конвулсивно и неравномерно, сякаш удряше с нос по въздуха. Затова, когато заобиколих и погледнах натам, където сочеше, едва не паднах по гръб от изненада. Не преувеличавам.

Точно в началото на гората, на двайсетина метра от мястото, където се намирахме, група от петнайсетина души с качулки ни наблюдаваше безмълвно. Никой не ги бе забелязал дотогава. Бяха облечени в черно от главата до петите, с ръце, пъхнати в ръкавите си, и изглежда, стояха там от доста време и наблюдаваха поляната Санто Стефано. Не изглеждаха враждебно настроени — всъщност не носеха нито оръжие, нито тояги, нищо, с което да могат да ни нападнат, — но трябва да призная, че присъствието им никак не ни успокои: гледаха ни изпод качулките, без да продумат или да понечат да се приближат към нас. Откъде бяха изникнали? Доколкото знаехме, наоколо нямаше манастир или отшелнически килии, а не беше и религиозен празник, който да обясни появата на тези монаси насред полето.

Тогава? Какво искаха? Нима бяха дошли да присъстват на изгарянето на нашите еретици?

Мауро Сфорца слезе пръв от кладата и се отправи към качулатите мъже с разперени ръце, но жестът му бе посрещнат с пълно безразличие. Никой от тях не трепна.

— Боже Господи — успя да възкликне най-сетне едноокият. Че това са преоблечените!

— Преоблечените ли?

— Ами не виждате ли, отец Леире? — измърмори той изумен и ядосан. — Нали ви казах. Целите са в черни дрехи, без връв и украшения, също като катарите, които се стремят към съвършенство.

— Катари?

— Не са въоръжени — добави той. — Вярата им го забранява.

Мауро, който бе чул това, направи още една крачка към непознатите.

— Вървете, братко — насърчи го едноокият. — Нищо няма да ви стане, ако ги докоснете. Те и пиле не могат да заколят, камо ли да посмеят да ни сторят нещо.

— Laudetur lesus Christus. Тук са заради мъртъвците си! — подскочи Джорджо, който се беше вкопчил в дрехите ми и се затресе от страх още щом разбра какво става. — Искат да им ги предадем!

— И това ви ужасява? Не чухте ли брат Бенедето? — прошепнах му аз, мъчейки се да го успокоя. — Тези хора не могат да използват сила срещу нас.

Така и не разбрах дали брат Джорджо отвърна нещо, защото точно когато трябваше да го направи, натрапниците запяха прочувствено Отче наш и цялата поляна се разтресе. Мъжките им гласове изпълниха въздуха и ние занемяхме. Значи Джорджо грешеше. „Чистите“ не бяха дошли за телата на своите братя. Никога не биха направили подобно нещо. Те ненавиждаха телата. Смятаха ги за затвор за душата, за дяволско препятствие, което ги отдалечава от чистия дух. Щом бяха дошли дотук, рискувайки да бъдат задържани и отведени в затвора, значи бяха решили да се помолят за душите на мъртвите.

— Проклети да сте всичките! — пустоса ги брат Бенедето, размахал ръце от върха на кладата. — Проклети во веки веков!

Реакцията на едноокия изненада всички ни. Брат Джорджо и брат Мауро гледаха слисани как той скача на земята и се втурва към качулатите, сякаш бе полудял. Беше пламнал от гняв, с напрегнато до пръсване лице и издути по врата вени. Бенедето налетя с все сила на първия качулат мъж, изпречил се на пътя му. Мъжът падна ничком на земята. И едноокият, побеснял, се свлече на колене върху него, стискайки някакъв нож, който бе извадил незнайно откъде.

— Трябваше да сте мъртви! Всичките! Нямате право да бъдете тук! — викна той.

Преди да успеем да го спрем, нашият брат вече бе забил ножа до дръжката в гърба на преоблечения. Болезнен вик разтърси поляната.

— Вървете в ада! — изрева той.

Онова, което стана после, все още не ми е много ясно.

Качулатите мъже се спогледаха и се нахвърлиха на Бенедето. Издърпаха го насила и го изправиха до един бор. Единственото око на секретаря, който продължаваше да сипе проклятия срещу нападателите си, беше кръвясало от бяс.

За другите си спомням още по-малко. Осемдесетгодишният Джорджо хукна към града. Изобщо не предполагах, че може да е толкова чевръст. Но когато един от нападателите нахлузи чувал на главата ми и го пристегна около врата ми с каиш, изгубих от поглед Мауро. Сигурно имаше нещо в този чувал, защото след малко усетих, че бавно губя съзнание. След миг престанах да чувам стоновете на ранения мъж и крайниците ми някак странно и неудържимо започнаха да олекват.

И все пак, преди да изгубя съзнание, успях да чуя един глас който ми прошепна нещо, което не разбрах:

— Сега, отче, ще мога най-сетне да отговоря на въпросите ви.

След туй, зашеметен и слисан, припаднах.