Тайната вечеря

24.

Още не мога да разбера защо постъпих така.

Щом видях маестро Леонардо да се отдалечава сред тълпата, си спомних съвета на брат Алесандро: „Онзи, от когото очаквате най-малко, ще разреши загадката ви“. Ами ако най-големият враг на Прокобника знае отговора за самоличността му, помислих си? Какво щях да изгубя, ако го попитам? Нима разследването ми щеше да пострада, ако разменя няколко думи с този синеок гигант с бяла риза?

И тогава реших да опитам.

Оставих отец Бенедето, брат Джиберто и Андреа, които запретваха ръкави и прибираха тялото на брат Алесандро. Извиних се криво-ляво и с бързи крачки се отправих към улицата, по която току-що бе тръгнал маестрото. Като завих на ъгъла и не го видях, реших да се затичам нагоре.

— Създавате си твърде много грижи, за да задържите един клет артист. — Силният глас на маестрото екна внезапно зад гърба ми. Беше се спрял да разгледа една сергия със зеленчуци и аз го бях подминал, без да го забележа.

Леонардо и неговият млад придружител се усмихнаха едновременно, с устни, които имаха подобна форма, и заедно с това около еднаквите им светли очи се появиха бръчици.

— Да видим дали ще позная — продължи гигантът, докато избираше глави чесън: — праща ви лакеят на абата, едноокият монах Бенедето, да ме питате дали не знам нещо повече за смъртта на вашия брат. Греша ли?

— Грешите, маестро — отвърнах, приближавайки се към него. — Не идвам заради отец Бенедето, а заради собственото си любопитство.

— Вашето любопитство?

Усетих странен гъдел в стомаха. Отблизо Леонардо беше много по-привлекателен, отколкото ми се бе сторил на подиума сред официалните лица. Правилните му черти говореха, че е човек с принципи. Ръцете му бяха големи и силни, способни да изтръгнат кътник с корена, ако се наложи… или да дадат живот на някоя стена с вълшебните си щрихи. Когато ме прониза с поглед, изпитах странното чувство, че не бих могъл да го излъжа.

— Позволете да се представя — рекох задъхано. — Всъщност не съм от манастирската общност. Гост съм. Казвам се Агустин Леире. Отец Леире.

— И какво?

— Само минавам през Милано. Но не мога да пропусна случая и да не ви кажа колко се възхищавам от работата ви в столовата. Бих искал да ви срещна при по-подходящи обстоятелства, но Господ така е отредил.

— Столовата, да — гигантът сведе поглед към земята. — Жалко, че не всички монаси от „Санта Мария“ мислят като вас.

— Брат Алесандро също ви се възхищаваше.

— Знам, братко. Знам. Братът библиотекар ми се притече на помощ в трудни моменти от работата ми.

— Това ли имаше предвид отец Бенедето, като каза, че за вас той бил глупак, когото сте използвали?

Леонардо ме изгледа внимателно, сякаш търсеше думите, които трябва да каже на човека, стоящ пред него. Може би не ме припозна като инквизитора, за когото неговите ученици без съмнение му бяха говорили вече. Или ако го бе направил, се беше постарал да не разбера.

— Може би не знаете още, отче, но брат Алесандро ми беше много полезен за завършването на един от най-важните персонажи в Тайната вечеря. И бе така щедър, така безкористен, че ми позира, без да иска нищо в замяна, въпреки неприятностите, които щеше да има заради този си жест.

— Неприятности ли? — съжалих, че не съм разбрал. — Какви неприятности?

Леонардо вдигна вежди, като видя изумлението ми. Предполагам, не разбираше как съм могъл да пропусна такава подробност. И със спокойния си и приятен глас благоволи да ми обясни:

— Работата на художника е по-тежка, отколкото смятат хората — рече много сериозно. — Месеци наред се лутаме насам-натам, търсейки някаква прилика, един профил, едно лице, което да пасне на идеята, която сме си създали, и да ни послужи за модел. Аз търсех един Юда. Човек с лице, върху което е изписано злото; но не какво да е зло: имах нужда от интелигентна и будна грозота, която да отразява вътрешната борба на Юда при изпълнението на мисията, която сам Господ му възлага. Ще се съгласите с мен, че без предателството на Юда Христос никога не би имал такава участ.

— И открихте ли го?

— Как? — сепна се гигантът. — Още ли не сте разбрал? Брат Алесандро беше моят модел за Юда! Лицето му бе точно такова, каквото търсех. Беше интелигентен, но и изтерзан човек, със сурови и остри черти, който сякаш те оскърбява с погледа си.

— И той склони да го рисувате като Юда? — запитах изумен.

— На драго сърце, отче. И не беше единственият. И други отци от общността са позирали за тази творба. Избрах само онези с най-чисти черти.

— Но Юда… — възразих аз.

— Разбирам изумлението ви, отче. И все пак трябва да знаете, че брат Алесандро през цялото време беше наясно на какво се подлага. Съзнаваше, че след като се е съгласил на подобно нещо, никой от общността няма да гледа на него както преди.

— Логично е, не ви ли се струва?

Леонардо се замисли за миг дали да продължи разговора и докато хващаше отново ръката на детето, добави нещо, което дойде сякаш от дълбините на ума му:

— Онуй, което не можех да предвидя, а още по-малко да пожелая — прошепна той, — е, че брат Алесандро ще свърши дните си като самия Искариот: на бесилото, самотен, далеч от приятелите си и отхвърлен почти от всички. Нима и това странно съвпадение не сте забелязали, отче?

— Наистина не бях обърнал внимание досега.

— И скоро ще разберете, отче Леире, че в този град нищо не е случайно. Че очевидното е измамно. А истината е там, където човек най-малко очаква.

И като каза това, маестрото пое нагоре по пътя и аз не посмях да го питам какво са говорили с брат Алесандро в навечерието на смъртта му, нито да разбера дали е чувал някога за своя най-върл враг, когото ние познавахме като Прокобника.