Тайната вечеря

45.Дванайсет дни по-късно, Милано, 22 февруари 1497 година.

— Mut-nem-a-los-noc…

За пръв път чух тази странна фраза в деня на Папския престол — (22 февруари). Бяха минали почти две седмици, откакто брат Бенедето бе предал Богу дух в лечебницата на „Санта Мария“ при един от ужасните си пристъпи на кашлица. Господ го наказа за гордостта му. Прокобника не успя да види как Рим стоварва гнева си върху маестро Леонардо и разрушава проекта му. Силите му бързо се изчерпиха. Лекарите, които се грижеха за него и денем, и нощем, се предадоха, когато старецът изгуби гласа си и гнойни рани покриха цялото му тяло.

Бенедето почина в следобеда на първия ден от Великите пости, сам, потънал в треска, шептейки натрапчиво името ми в отчаян опит да ме привлече на своя страна във войната, която водеше срещу тосканеца. За негово нещастие доста дни щяха да минат, преди да се завърна от своя плен при „чистите хора“.

Сега мисля, че Марио Форцета изчака точно този момент, за да ме върне в Милано. През седмиците, които прекарах в Конкорецо, той не спомена нито веднъж за болестта на едноокия; дори не намекна да взема мерки срещу него или да уведомя Светата инквизиция, че е нарушил петата заповед; изобщо не разпалваше огъня на омразата срещу него. Бях възхитен от поведението му. Обучен в тайните на апокрифното писмо, той бе успял да разкрие отец Бенедето и сложния му подпис, но неговият морал не му позволяваше да търси възмездие за убийството на своите братя. Странна беше тази вяра.

Започнах да мисля, че хората от Конкорецо ще ме задържат завинаги. Разбрах, че безкрайното им уважение към живота не им позволяваше да ме убият, но бях наясно и че всички в това село съзнаваха, че ако ме освободят, рискуват собствения си живот.

Тези спорове продължаваха по цели дни. Време, което използвах, за да се движа сред тях и да опозная начина им на живот. Изненадах се като разбрах, че изобщо не стъпваха в църква, за да се помолят. Предпочитаха една пещера или откритото поле. Потвърдиха се много от нещата, които вече знаех за тях, като това, че отричаха кръста и не зачитаха реликвите, защото ги смятаха за нечисти останки от физическото тяло, тоест нещо сатанинско, което някога е приютявало душата на велики светци. Но открих и неща, които ме възхитиха. Например че очакваха с радост смъртта. Всеки изминал ден беше празник за тях, защото се приближаваха до момента, в който ще се отърсят от плътската си обвивка и ще се приближат до светлия Божествен дух. Наричаха себе си „истински християни“, гледаха ме състрадателно и правеха големи усилия да ме приобщят към своите обреди.

Един ден Марио дойде при мен и ме събуди много развълнуван; помоли ме да се облека бързо и ме поведе надолу по склона към павирания път, който водеше до Порта Верчелина. Бях изумен. Младият съвършен бе взел решение, което заплашваше цялата му общност: щеше да върне на света един инквизитор, който бе опознал общността на катарите, беше присъствал на молитвите им и познаваше много добре слабите места на последните „чисти хора“ в християнството. И въпреки всичко поемаше риска да ме освободи. Защо? И защо точно този ден и така набързо?

Не след дълго щях да разбера.

Щом приближихме пътя, който щеше да ме отведе до херцогските владения, Марио смени за пръв и последен път тона на разговора. Беше облечен в снежнобяло, с шаячна дреха, която стигаше до коленете му, с лента на главата, придържаща рошавата му коса. И сякаш ме водеше на някакъв странен, последен ритуал.

— Отче Леире — рече тържествено, — вече се запознахте с истинските Христови ученици. Видяхте със собствените си очи, че не носим оръжие и не вървим срещу природата. Точно по тази причина и защото първите Христови следовници никога не биха допуснали да ви отнемем свободата, не можем да ви задържаме повече. Вие принадлежите на свят, различен от нашия. Там властват оръжието и златото и хората са обърнали гръб на Бога…

Исках да му отговоря, но Марио не ми позволи. Гледаше ме тъжно, сякаш се разделяше с приятел.

— Отсега нататък — продължи той — съдбата ни е във вашите ръце. Вашите кръстоносци са го казали най-добре: Deus lo volt!, по Божията воля. Или ще се смилите над нас и ще се присъедините към редиците ни, като сам станете „съвършен“, или ще ни предадете и ще пожелаете смъртта ни и гибелта на синовете ни. Но трябва сам и свободно да изберете пътя си. За нещастие сме свикнали да бъдем преследвани. Такава е участта ни.

— Освобождаваш ли ме?

— Всъщност, отче, вие никога не сте били пленник.

Погледнах го и не знаех какво да отговоря.

— Моля ви само да помислите, преди да ни предадете на Светата инквизиция: спомнете си, че Исус също е бил преследван от закона.

После Марио се хвърли в обятията ми и ме притисна силно. След това, като се взираше в слабия светлик, предвестник на зората, ми подаде торбичка с хляб и малко плодове и ме остави сам на пътя за Милано.

— Идете в столовата — рече ми той, преди да изчезне нагоре в гората. — Във вашата столова. През времето, когато не бяхте там, станаха много неща, които ви засягат. Обмислете ги и тогава решете по кой път да тръгнете. Дано се видим някой ден и спокойно да се погледнем в очите, като братя в истинската вяра.

Вървях четири часа, преди да зърна на хоризонта очертанията на укрепения Милано. Какво беше това странно изпитание, което ми бе изпратило Провидението? Дали Марио не ме връщаше в двора на херцога, за да ликвидирам неговия враг, брат Бенедето, или по някаква друга, тайнствена причина?

Едва когато приближих поста на охраната, си дадох сметка колко съм се променил по време на престоя си в Конкорецо. На влизане херцогската охрана дори не ме поздрави. В техните очи вече не бях уважаваният доминиканец, който преди време бе потънал в гората. Не можех да ги виня. В града смятаха, че онзи мъж е загинал. Никой не ме чакаше. Бях неугледен, мръсен и облечен като селяк. Носех черни панталони и груб овчи кожух, с който приличах на овчар. Лицето ми беше покрито с гъста черна брада. Дори тонзурата ми бе изчезнала и косата скриваше напълно този белег на принадлежността ми към духовенството.

Минах през поста, без да поглеждам никого, и поех по уличките, които щяха да ме отведат до манастира „Санта Мария“. Макар денят да не беше слънчев и да беше събота, се долавяше някаква празничност. Около манастира имаше украса от знаменца и цветни ленти и бе пълно с хора, които разговаряха оживено. Изглежда, херцогът беше минал скоро оттук на път за някое важно честване.

И тогава чух от една жена каква е причината за това оживление: Леонардо бе довършил Тайната вечеря и негово превъзходителство Лудовико Мавъра бе побързал да я види и да й се възхити в цялото й великолепие.

— Тайната вечеря ли?

Жената ме погледна развеселена.

— Ама вие на кой свят живеете? — засмя се тя. — Целият град ще се извърви да я види! Целият! Казват, че е някакво чудо. Че е като истинска. Монасите ще отворят манастира за цял месец, та всички да й се нагледат.

Усетих странно отмаляване в стомаха. Тосканецът бе довел докрай едно начинание, по което беше работил повече от три години, но дали бе осъществил и пъкления си замисъл, който Прокобника искаше да спре на всяка цена? А абатът? И той ли не бе устоял пред магията на тази творба? Не трябваше ли да го предупредя веднага за истинската самоличност на неговия секретар? И как щях да се представя пред него? Какво щях да му кажа за нападателите си?

Като се изкачих до улица „Маджента“ и успях да избегна огромното множество около манастира, останах като поразен от гръм. Там беше издигнат голям подиум, на който в цялото си великолепие херцогът на Милано, облечен в черно кадифе, с шапка с ниска периферия и златна лента, разговаряше с някои от градските първенци. Сред тях видях Лука Пачоли, математика, който изглеждаше доста спокоен. Някой каза, че само преди няколко дни предал на Мавъра книгата си De divinaproportione38, в която разкривал математическите тайни на Сътворението. Видях и Антонио Били, дворцовия летописец, който сякаш бе заслепен от току-що видяната красота.

Видях и маестро Леонардо, застанал малко по-назад, да разговаря с група почитатели. Всички бяха облечени празнично, но изглеждаха някак изнервени. Оглеждаха се наляво-надясно, сякаш очакваха някого или знаеха, че нещо в тази церемония не е както трябва.

Така се бях вторачил в хората от свитата, мъчейки се да разбера какво става, че не забелязах човека, който си проправяше път през тълпата право към мен.

— Боже мой! — възкликна той, щом стигна до мен и успя да сложи ръка на рамото ми. — Ама всички ви смятаха за мъртъв, отче Леире!

Този як мъж с морава царедворска шапка с гъше перо, шпага на кръста и ботуши за езда беше Оливерио Хакаранда. С чуждия си акцент се открояваше сред толкова ломбардци.

— Винаги помня лица. И особено вашето!

— Дон Оливерио…

Испанецът ме огледа от главата до петите, недоумявайки защо не нося черно-белите одежди на ордена „Свети Доминик“. Както изглежда, бе дошъл на площада пред „Санта Мария“ да види стенописа на Леонардо. Положението му на търговец на ценни предмети му осигуряваше лесен достъп до залата и му даваше възможност да е в центъра на най-голямото градско събитие след погребението на дона Беатриче.

— Отче — поколеба се той. — Какво е станало с вас? Не изглеждате никак добре. Защо сте облечен така?

Помъчих се да скалъпя някакво правдоподобно обяснение, за да не се издам. Не можех да му кажа, че повече от две седмици съм живял под покрива на човека, който беше негов пленник. Испанецът би сметнал това за предателство и един Господ знае как би отвърнал на подобно признание.

— Помните ли, че имам слабост към разгадаването на латински гатанки?

Хакаранда кимна.

— Дойдох в Милано, за да разгадая една от тях по заповед на главата на нашия орден. И за да го направя, се принудих да изчезна за известно време. Сега се връщам инкогнито да продължа разследването. Затова ви моля да бъдете дискретен.

— Ах, тези монаси! Вечно имате тайни! — усмихна се той. Значи се престорихте, че изчезвате, за да продължите да разследвате престъпленията в „Сан Франческо ил Гранде“, така ли?

— И какво ви кара да смятате подобно нещо? — запитах изненадан.

— Видът ви, естествено. Нали ви казах един ден, че малко неща ми убягват в този град. Вашето облекло ми напомня за нещастниците, които бяха убити пред Мадоната в църквата на францисканците.

— Но…

— Никакво но! — прекъсна ме той. — Възхищавам се от методите ви, отче. Никога не би ми дошло на ум да се предреша като жертва, за да стигна до убиеца…

Замълчах.

Толкова пъти си бях представял, че ако някога се срещнем пак, разговорът ни няма да е много приятен, и сега се изненадвах, виждайки го така загрижен за мен. В крайна сметка се бях набъркал в сделките му, бях освободил негов пленник и пренебрегнах опитите му да обвини Леонардо да Винчи в убийството на брат Алесандро. Явно дон Оливерио мислеше за по-важни неща. Антикварят ми се стори притеснен. Не каза почти нищо за бягството на Форцета и побърза да го приеме като част от стратегията ми в разследването на смъртта на брат Алесандро и на поклонниците в „Сан Франческо“. Сякаш облеклото ми на съвършен бе привлякло вниманието му повече от всичко друго.

— Отдавна ли се върнахте в Милано? — опитах да дам друга насока на разговора аз.

— Преди десетина дни. И истината е, че оттогава ви търся. Казаха, че сте загинали при засада…

— Радвам се, че не е вярно.

— Аз също, отче.

— Кажете ми тогава защо ме търсите?

— Имам нужда от помощта ви — промълви той с жален глас. — Помните ли какво ви казах за маестро Леонардо в деня, когато се запознахме?

— За Леонардо ли?

Хвърлих поглед към мястото, където преди малко бях видял тосканеца. Не бих искал да чуя още едно фалшиво обвинение в убийство, каквото Хакаранда се готвеше да изрече. След туй кимнах.

— Добре. Вече знаете, че бях в Рим и там един доверен човек, близък до папата, ми предаде последната тайна, която синьор Да Винчи е искал да скрие в Тайната вечеря.

— Последната тайна ли?

Откритото чело на испанеца се смръщи при проявената от мен подозрителност.

— Същата, дето вкара в гроба вашия библиотекар, отче Леире. Сигурно я е открил в „синята книга“, която дона Беатриче д’Есте ми поръча да намеря и която не успях да й доставя. Спомняте ли си?

— Да.

— Аз знам тази тайна, отче. Това е поредната от проклетите гатанки на тосканеца. И понеже сте вещ в загадките и заради сана си не можете да бъдете заподозрян в съучастничество с никого, си помислих, че ще ми помогнете да я разгадая.

Оливерио изрече това със затаен гняв. В гласа му все още се долавяше желанието да отмъсти за своя приятел брат Алесандро. И въпреки че беше на грешен път, бях заинтригуван каква тайна е научил от довереното си лице. Дори не подозирах, че Витания също знае тази тайна и че от доста време прави всичко възможно, за да ме открие и да ми я предаде.

— Значи ще ми покажете тайната?

— Само пред Тайната вечеря, отче.