Тайната вечеря

44.

Брат Бенедето кихна отново над канчето и изхрачи още един съсирек кръв.

Изглеждаше зле. Много зле.

След като бе останал шест часа на открито на поляната Санто Стефано, проснат в безсъзнание и бос в снега, едноокият не се съвзе повече, не дишаше нормално. Кашляше. Дробовете му бяха пълни с вода, все по-трудно му беше да се движи.

Абатът нареди да го пратят в лечебницата. Там го сложиха да легне и го отделиха от другите болни, предписаха му ароматични парни бани, ежедневни кръвопускания и започнаха да се молят горещо за него. Но Бенедето не можеше да спи. Имаше треска и това караше всички да се боят за живота му.

Последния ден от януари, изтощен, най-злият от монасите в „Санта Мария“ помоли за последно причастие. Бе прекарал следобеда в бълнуване, изричаше неразбираеми фрази на странни езици и заплашваше братята, че ако все още искат да спасят душите си, трябва да изгорят столовата.

Брат Никола Цесати, свещеник с петдесет години служба в общността и стар приятел на Бенедето, го мироса. Преди това го помоли да се изповяда, но едноокият отказа. Не искаше да спомене нито дума за онова, което се бе случило на поляната Санто Стефано. Всички опити на стария монах останаха напразни. Нито той, нито абатът успяха да изтръгнат от него и дума за това, къде се намирам, или за нападателите ни.

Знам, че бяха смутни дни. Колкото и да е странно, и брат Джорджо не им помогна много. Монахът, който отговаряше за подаянията, едва си спомняше странните монаси в черно, които се бяха изпречили на пътя ни. Беше късоглед и доста възрастен. Затова, когато им разказа, че едноокият нападнал с нож един от тях, решиха, че е полудял. Джорджо бе настанен в лечебницата на „Санта Мария“ в същото крило, където беше Бенедето, с пострадали от измръзването ръце и настинка, от която за щастие се съвзе бързо.

Колкото до третия монах, брат Мауро, той не проговори с дни след преживяното. Беше млад и затова издържа на студа, но след завръщането му в „Санта Мария“ никой не го бе виждал вън от килията му. Онези, които го посещаваха, се ужасяваха от блуждаещия му поглед. Монахът едва докосваше храната и не можеше да се съсредоточи, когато му говореха. Беше си изгубил разсъдъка.

И така, точно брат Джорджо предупреди абата за влошаването в състоянието на отец Бенедето. Това стана на 31 януари, вторник. Монахът откри Бандело в столовата да оглежда заедно с Леонардо докъде е стигнала работата по Тайната вечеря.

След погребението на дона Беатриче и след моето изчезване тосканецът се бе захванал отново за работа с необичайна страст. Сякаш изведнъж се бе разбързал да довърши творбата си. Освен другото, този ден нанасяше последните мазки по юношеското лице на Йоан и го показваше гордо на абата, който гледаше подозрително всичко.

Апостолът беше прекрасен. С дълга руса коса, падаща по раменете му, с морен поглед, сведени очи и глава, наклонена смирено надясно. Лицето му излъчваше светлина. Някакъв свръхестествен, магически блясък, който подканваше към съзерцание и мистичен живот.

— Казаха ми, че за това лице сте използвали като модел едно момиче.

Упрекът на абата бе първото, което Джорджо чу, влизайки в столовата. От мястото, където се намираше, не видя, че маестрото се усмихва.

— Слуховете се разпространяват бързо — отвърна Леонардо иронично.

— И стигат по-далече от вашите дървени птици.

— Така е, отче абат. Не отричам. Но преди да ми се скарате, трябва да знаете, че използвах момичето само за да довърша лицето на любимия ученик.

Джорджо долови веднага киселата нотка в гласа на маестрото.

— Значи е вярно.

— Йоан е бил нежно създание, отче Бандело — продължи той. — Знаете, че е най-младият от учениците и че Исус го обича като брат. Дори повече: като син. А може би знаете също, че сред вашите монаси не можах да намеря нито един, който да ми внуши онази чистота, с която е описан Йоан в евангелията. Какво значение има, че съм използвал едно невинно момиче, за да довърша портрета му? Какво лошо има в това, след като виждате резултата?

— И коя е тази девойка, ако мога да знам?

— Разбира се, че можете. — Леонардо сведе учтиво глава пред своя домакин. — Но се съмнявам, че я познавате. Казва се Елена Кривели. От благородна ломбардска фамилия е. Преди известно време тя посети моята bottega заедно с маестро Луини. И още щом я видях, разбрах, че Господ я праща, за да ми помогне да довърша Тайната вечеря.

Абатът го погледна косо.

— Ах, да бяхте я видели! — продължи маестрото. — Красотата й е пленителна, чиста и най-подходяща за лицето на най-младия сред апостолите. От нея заимствах това блаженство, което сега излъчва нашият Йоан.

— Но на пасхалната вечеря не е имало девици, маестро.

— А кой може да е сигурен в това, отче? Все пак от Елена взех само ръцете, погледа, изразителните устни и скулите. Най-невинните черти.

— Преподобни отче…

Внезапната поява на брат Джорджо, който чакаше с нетърпение някоя пауза в разговора им, попречи на Бандело да отговори. След като набързо го поздрави коленопреклонно, монахът се приближи и прошепна на ухото му вестта за влошаването не състоянието на едноокия.

— Трябва да дойдете с мен — рече му. — Лекарите казват, че не му остава още много.

— Какво му е?

— Едва диша и на моменти кожата му губи цвета си, отче.

Леонардо погледна любопитно превързаните ръце на Джорджо и разбра, че това е един от монасите, които преди дни бяха нападнати извън стените на Милано.

— Ако ви интересува моето мнение — намеси се той в разговора им, — мисля, че това, от което страда вашият брат, е туберкулоза. Смъртоносна болест, няма лек.

— Какво казвате?

— Симптомите, които описахте, са на туберкулозата. Ако благоволите, братя, можете да използвате познанията ми по медицина, за да облекчите страданието му. Познавам достатъчно добре човешкото тяло, за да ви предложа ефикасно лечение.

— Вие? — обади се Бандело. — Мислех, че мразите…

— Хайде, отче абат. Как мога да желая злото на човек, към когото имам дълг? Спомнете си, че брат Бенедето позира за Тайната вечеря като свети Тома. Мога ли да мразя Елена, която ми донесе просветление, когато рисувах Йоан? Или библиотекаря, който ми позира за лицето на Юда? Не. На вашия брат дължа портрета на един от най-важните апостоли във Вечерята.

Абатът благодари на Леонардо за добрата му воля, кимайки, без да забележи иронията, скрита в думите му. Беше сигурен, че свети Тома носи всички характерни черти на един подмладен брат Бенедето. Тосканецът си бе направил труда да го нарисува дори в профил, за да скрие недъга му. Но също толкова вярно беше и че от известно време Бенедето и маестрото не се разбираха много.

С благословията на Бандело Леонардо събра набързо четките си, затвори стъклениците с последните забъркани бои и с лека стъпка се отправи към лечебницата. Пътьом към тях се присъедини и брат Никола, който вече бе взел вързопчето със съдинката със светена вода, стъкленицата с миро и сребърното топче за поръсване.

Брат Бенедето лежеше в една от малкото самостоятелни стаи на втория етаж в лечебницата сам и голямо ленено платно се спускаше от тавана над леглото му. Като стигнаха до вратата, маестрото помоли монасите да го почакат в градината. Обясни им, че при първата фаза от лечението трябва да остане насаме с болния и че малцина били хората като него, които са защитени от смъртоносната зараза на туберкулозата.

Когато остана сам до леглото на едноокия, Леонардо дръпна завесата, която го скриваше, и огледа стария мърморко. „Защо още не съм измислил някоя машина, която да ме отърве от враговете ми?“, помисли си. Като събра смелост, гигантът Да Винчи го разтърси, за да го събуди.

— Вие?

Брат Бенедето се надигна от изненада.

— Но какво, по дяволите, правите тук?

Леонардо наблюдаваше смъртника с любопитство. Изглеждаше още по-зле, отколкото очакваше. Синкавите сенки по страните му не предвещаваха нищо добро.

— Казаха ми, че са ви нападнали на хълма, братко. Наистина съжалявам.

— Не се правете на фарисей, синьор Леонардо! — Бенедето се изкашля. — И вие като мен знаете много добре какво се случи.

— Щом така смятате…

— Бяха вашите братя от Конкорецо, нали? Тия копелета, дето отричат Бога и отхвърлят божествената природа на Сина Человечески… Махайте се оттук! Оставете ме да умра спокойно!

— Дойдох да говоря с вас още щом разбрах, че не сте добре, Бенедето. Мисля, че избързвате с присъдата си. Винаги сте го правили. Хората, за които говорите, не отричат Бога. Те са праведни християни, защото почитат Спасителя така, както са го правили първите апостоли.

— Стига! Не искам да ви слушам! Не ми говорете за това! Вървете си!

Едноокият бе почервенял от гняв.

— Ако помислите малко, отче, като са пощадили живота ви, тези „копелета“ са проявили безкрайна милост към вас. И особено след като знаят, че сте убили хладнокръвно няколко от техните братя.

В миг гневът на монаха премина в изумление.

— Как се осмелявате, Леонардо?

— Защото знам в какво сте се превърнали. И знам също, че сте направили всичко възможно да ме прогоните от това място и да погребете вярата на всички тези хора. Първо убихте брат Алесандро. После пронизахте сърцето на брат Джулио. С вашите истории объркахте братята, които бяха тръгнали по пътя на чистата вяра…

— На ереста, по-точно — Бенедето облещи единственото си око като луна.

— И пращахте апокалиптични анонимни писма в Рим с подпис Прокобника, само и само да предизвикате тайно разследване срещу мен, а вие да останете в сянка. Не е ли така?

— Проклет да сте, Леонардо! — от гърдите на монаха отново се надигна предсмъртен хрип. — Проклет завинаги!

Невъзмутим, художникът отвърза от колана си торбичката от бяло платно, с която не се разделяше никога, и я остави на леглото. Изглеждаше по-пълна от обикновено. Маестрото я развърза, сякаш свещенодействаше, и извади една малка книга със сини корици, която остави върху постелята.

— Познахте ли я? — усмихна се хитро. — Въпреки че ме проклинате, отче, аз дойдох да ви простя. И да ви предложа спасение. Всички сме Божии души и го заслужаваме.

Щом едноокият видя книгата на две педи от себе си, зеницата му се разшири от възбуда.

— Това търсехте, нали?

— „Inte…rrogatio Jolmn… uis“ — прочете Бенедето заглавието, гравирано на гръбчето на книгата. — Последното завещание на Йоан! Книгата с отговорите, които Господ дава на любимия си ученик по време на Тайната вечеря в небесното царство.

— Тайната вечеря, така е. Това е книгата, която реших да отворя за света.

Бенедето протегна слабата си ръка и докосна корицата.

— Ако го направите, ще затриете християнството — рече той и затаи дълбоко дъх. — Тази книга е прокълната. Никой на този свят не трябва да я чете… А на другия, до Всевишния, никой няма нужда от нея. Изгорете я!

— И все пак по едно време искахте да я притежавате.

— Да, така е — изръмжа той. — Но разбрах колко тщеславно и грешно е това. Затуй се отказах от вашето начинание. Затова престанах да работя за вас. Напълнихте ми главата с бръмбари, като на братята Алесандро и Джиберто, но аз разбрах навреме какво целите… — Бенедето отвори уста в предсмъртен хрип — … и успях да избягам от вас.

Съвсем блед, едноокият сложи ръка на гърдите си, преди да продължи с дрезгав глас:

— Знам какво искате, Леонардо. Дойдохте в католическо Милано, изпълнен с чудати помисли… Вашите приятели Ботичели, Рафаело и Фичино ви напълниха главата с глупави идеи за Бога. И сега искате да покажете на хората как да се свързват с Него сами, без посредници и без Църква.

— Както е правил Йоан.

— Ако народът повярва в тази книга, ако разбере, че Йоан е говорил с Господ в Царството небесно и се е върнал оттам, за да я напише, кой ще има нужда от пълномощниците на Петър?

— Виждам, че сте разбрали.

— И знам, че Мавъра ви е подкрепял през цялото време… закашля се, — защото смята, че ако силата на Рим отслабне, ще стане по-могъщ. С вашата картина искате да промените вярата на добрите християни. Вие сте дявол. Рожба на Луцифер.

Маестрото се усмихна. Този монах на смъртно легло едва ли можеше да си представи колко добре е подготвил плана си: от няколко месеца Леонардо позволяваше на художници от Франция и Италия да гледат Тайната вечеря и да я копират. Възхитени от техниката му и от невероятното разположение на фигурите, майстори като Андреа Соларио, Джампиетрино, Бонсиньори, Буганца и много други бяха размножили вече картината му и я разпространяваха из половин Европа. А и техниката му на рисуване ad secco, (на сухо) доста оспорвана и нетрайна, превръщаше този проект за копиране на картината в спешна задача. Прекрасната Тайна вечеря бе обречена на изчезване по изричното желание на маестрото и само едно постоянно, старателно и планирано усилие за възпроизвеждането и разпространението й щеше да спаси истинския проект… И така тайната й щеше да се разнесе както на никоя друга творба в историята на изкуството. Леонардо не му отговори. Защо да го прави? Ръцете му миришеха още на лак и на разтворител за четките, с които ретушира лицето на Йоан — човека, написал евангелието, сега разтворено върху леглото на едноокия. Същата книга, която бе нарисувана затворена в ръцете на папесата от тестето карти на Висконти-Сфорца, херцози на Милано, и която лежеше в скута на Санта Мария дел Фиоре, изобразена точно над входа на катедралата във Флоренция. С една дума, онази недостъпна книга, която сега Леонардо искаше да разкрие на света. Без да продума, той взе книгата и я отвори на първата страница. Помоли Бенедето да си спомни сцената от Вечерята, изобразена в столовата, и да се помъчи да проумее плана му. После вдигна книгата към очите си и зачете тържествено:

„Аз, Йоан, който съм ваш брат и също страдам, за да отида в царството небесно, докато бях положил глава на гърдите на нашия Господ, Исус Христос, му рекох: «Гоподи, кой ще те предаде?». А той ми отвърна: «Онзи, който ще протегне ръка заедно с мен към чинията». Тогава Сатаната влезе в него и той търсеше вече начин да ме предаде“. Бенедето се стресна:

— Това сте нарисували в Тайната вечеря … Боже, Господи!

Леонардо кимна.

— Проклета змия! — Бенедето се закашля.

— Не се заблуждавайте, отче. Моят стенопис е много повече от пресъздаване на сцената от евангелието. Йоан задава девет въпроса на Господ. Два са за Сатаната, три за произхода на материята и духа, още три за Кръщението на Йоан и последният — за знаците, които ще се появят преди завръщането на Христос. Въпроси за светлината и мрака, за доброто и злото, за противоположните полюси, които движат света…

— И всичко това е скрито в едно заклинание; знам го.

— Знаете ли го?

Изненада озари лицето на маестрото. Умът на този старец, който не искаше да умира, беше още буден.

— Да… — задъха се той: — Mut-nem-a-los-noc… В Рим също го знаят. Аз им го пратих. Скоро, Леонардо, ще се нахвърлят върху вас и ще разрушат онова, което сте градили така търпеливо. Когато дойде този ден, маестро, ще умра доволен.