Тайната вечеря

3.

Прокобника.

Това е елементът, който липсва, за да се подреди ребусът.

Неговата роля заслужава да бъде обяснена. Защото освен моите послания до Светия отец и до най-високите инстанции на доминиканския орден за грешния път, по който бе тръгнало миланското херцогство, съществуваше и друг източник на информация, който споделяше страховете ми. Това беше анонимен, добре осведомен свидетел, който всяка седмица изпращаше до нашия Дом на истината подробни писма, предупреждавайки, че в земите на херцога се разгръща колосална магьосническа операция.

Съобщенията му започнаха да пристигат през есента на 1496 година, четири месеца преди смъртта на дона Беатриче. Бяха адресирани до седалището на ордена в Рим, манастира „Санта Мария сопра Минерва“, където се четяха и пазеха, сякаш бяха дело на някой клет нещастник, обсебен от мисълта за предполагаемите отклонения на двора Сфорца от догмата. И не ги виня. Бяха времена на лудост и висшестоящите братя почти не обръщаха внимание на писмата на един фантазьор.

И не само те.

Архиварят на нашия Дом на истината беше човекът, който ми заговори за писанията на този нов пророк на последния капитул на Витания.

— Трябва да ги прочетете — рече ми той. — Още щом ги зърнах, се сетих за вас.

— Така ли?

Помня как архиварят, с очи на кукумявка, премигаше от вълнение.

— Интересно, писал ги е някой, който има същите страхове като вас, отец Леире. Пророк на апокалипсиса, образован и изкусен в граматиката, какъвто християнството не е виждало от времената на отец Танхелм от Амберес.

— Отец Танхелм ли?

— О… Един смахнат старец, който през XII век разобличава Църквата, превърнала се в бардак, и обвинява свещениците, че живеят в разврат. Нашият Прокобник не стига дотам, макар по тона на писмата му да смятам, че скоро ще го направи.

Архиварят, изгърбен мърморко, добави и още нещо:

— Знаете ли кое го отличава от другите луди?

Поклатих отрицателно глава.

— Че изглежда по-осведомен от всеки един от нас. Този Прокобник е изключително прецизен. Знае всичко!

Клетият брат беше прав. В неговите свитъци от фина хартия с цвят на кост, изписани с изкусна калиграфия и събирани в дървен сандък с печат riservatto, се твърдеше с маниакално упорство за някакъв таен план за превръщането на Милано в нова Атина. Нещо подобно подозирах от доста време и аз. Мавъра, както и Медичите преди него, се числеше сред онези суеверни управници, които смятаха, че древните са имали много повече познания за мирозданието от нас. Тази идея беше стара. Според нея, преди Господ да накаже света с Потоп, човечеството се е радвало на цветущ Златен век, който първо флорентинците, а сега и херцогът на Милано искаха да възродят на всяка цена. И за да го постигнат, не биха се поколебали да загърбят и Библията, и догмите на Църквата, съзнавайки, че през онова славно време Господ още не бе създал институция, която да го представя.

Но имаше и друго: в писмата си той твърдеше, че крайъгълният камък на този проект се полагал под носа ни. Ако казаното от Прокобника беше вярно, то херцогът бе невероятно хитър. Планът му да превърне владенията си в средище за възраждането на философията и науката на древните щеше да се крепи на странна колона. И това беше ни повече, ни по-малко нашият нов манастир в Милано.

Прокобника успя да ме изненада. Който и да беше човекът, стоящ зад тези разкрития, той бе стигнал много по-далеч, отколкото аз бих дръзнал да стигна някога. Както ме предупреди архиварят, авторът на посланията сякаш имаше очи навсякъде. И не само в Милано, но и в самия Рим, защото някои от последните му писма започваха с „Augur dixit“3, което ни обърка. С какъв точно информатор се сблъсквахме? Кой, освен много вътрешен човек от курията, можеше да знае как го наричат писарите на Витания?

Не можахме да посочим никого.

В онези дни манастирът, за който той говореше в писмата си — „Санта Мария деле Грацие“, — беше в строеж. Херцогът на Милано бе избрал най-добрите в момента архитекти да го изградят: на Браманте възложи галерията на църквата, на Кристофоро Солари — интериора, и не пестеше дукати да плаща на най-добрите художници да изпишат всяка стена. Искаше да превърне манастира ни в семейна гробница, в място за вечен покой, което ще обезсмърти името му во веки веков.

И все пак онова, което за доминиканците беше преимущество, за автора на тези писма бе ужасно проклятие. И ако не се сложеше край на този проект, Прокобника вещаеше ужасни мъки за папата и пророкуваше, че настъпва епоха на мракобесие за цяла Италия. Анонимният подател на тези послания си бе спечелил заслужено прякора. Идеята му за християнството не можеше да бъде по-злокобна.