Тайната вечеря

10.

Сигурно съм заспал на пюпитъра.

Когато брат Алесандро ме разтърси към три часа призори, точно след утренята, цялото ми тяло се бе схванало и ме болеше.

— Отче, отче! — пъхтеше той. — Добре ли сте?

Сигурно съм му отвърнал нещо, защото докато ме разтърсваше, библиотекарят каза нещо, което тутакси ме пробуди:

— Говорехте насън! — засмя се, сякаш още ми се подиграваше, че не мога да разгадавам гатанки. — Брат Матео, племенникът на абата, ви е чул да мърморите някакви странни фрази на латински и дойде да ми каже в църквата. Помислил, че сте обладан!

Алесандро ме гледаше и развеселен, и загрижен, мръщейки кривия си нос, с който сякаш ме заплашваше.

— Нищо ми няма — извиних се аз с прозявка.

— Отче, работите от доста време. Не сте хапнали почти нищо след пристигането си и не обръщате внимание на загрижеността ми. Сигурен ли сте, че не мога да ви помогна в работата?

— Да. Няма нужда, повярвайте — неспособността на библиотекаря да разчете йероглифа с въдичката не предвещаваше голяма полза от него.

— И какво, по дяволите, беше това Oculos ejus dinumera! Повтаряхте го непрекъснато.

— Това ли бълнувах? — Пребледнях.

— Да. И не знам още какво за някакво място на име Витания. Сънувате ли понякога пасажи от Библията, възкръсналия Лазар и тем подобни? Защото Лазар е бил от Витания, нали?

Усмихнах се. Простодушието на брат Алесандро като че нямаше граници.

— Съмнявам се, че ще разберете, братко.

— Опитайте — отвърна той, поклащайки се кръшно в такт с думите си. Монахът стоеше на педя от мен, наблюдаваше ме с нарастващ интерес и огромната му адамова ябълка се издигаше и спускаше по шията му. — В края на краищата аз съм най-знаещият в този манастир…

Обещах да задоволя любопитството му, ако ми даде нещо за хапване. Чак сега осъзнавах, че дори не бях отишъл да вечерям през първата си нощ, прекарана в „Санта Мария“. Стомахът ми къркореше под одеждите. Все така загрижен, библиотекарят ме заведе до кухните и успя да намери някакви останки от снощната вечеря.

— Това е панцанела, отче — обясни той, подавайки ми една все още топла паница, която посгря ледените ми длани.

— Панцанела ли?

— Яжте. Супа от краставици, домати, лук и хляб. Добре ще ви дойде…

Гъстата ароматна супа се плъзна като масло в стомаха ми. Навън беше още тъмно и под мъждивата светлина на една свещ излапах и парче великолепен сух сладкиш от маслено тесто, наречен торони, както и две-три сухи смокини. След това, заситен, започнах да възвръщам силите си.

— Вие няма ли да ядете, брат Алесандро?

— О, не — усмихна се дългучът. — Постя и не мога. Така съм отпреди да дойдете в този дом.

— Разбирам.

Всъщност престанах да му обръщам внимание.

„Значи съм заспал, запомняйки първия стих от загадката на Прокобника?“, упрекнах се аз. Нищо чудно. Докато благодарях на брат Алесандро за грижите и се уверявах в заслужената слава на манастирската кухня, се сетих, че във Витания вече бяха установили, че тези стихове не са евангелски цитат. Всъщност те нямаха нищо общо и с текстовете на Платон или на друг известен класик, а още по-малко можеха да са част от посланията на Отците на църквата или от законите на каноническото право. В тези седем реда бяха пренебрегнати най-елементарните кодове за шифроване, ползвани от кардинали, епископи и абати, които вече зашифроваха почти цялата си кореспонденция с Папската държава от страх да не ги шпионират. Изреченията бяха почти винаги неразбираеми: благодарение на специално разработени шаблони за подмяна, изсечени от бронз от прекрасния Леон Батиста Алберти, официалният латински се превръщаше в нещо като жаргон от съгласни и цифри. Тези шаблони обикновено бяха свързани със серия колелца, в чийто край бяха поставени буквите от азбуката. С кратки инструкции и малко сръчност буквите от външното колелце се заменяха с тези от вътрешното и така всяко послание се зашифроваше.

Тази крайна предпазливост имаше своето обяснение: кошмарът на курията, че може да бъде разкрита от благородниците, които мразеше, или от придворните, срещу които плетеше интриги, бе увеличил бързо и стократно работата на Витания и ни бе превърнал в най-силното оръжие на църковната администрация. Но как можех да обясня на добрия брат Алесандро всичко това? Как да споделя, че ключът към загадката, за която се терзаех, нямаше нищо общо с познатите ми методи за шифроване и че затова бях така обсебен от нея?

He. Oculos ejus dinumera не беше от посланията, които можех да обясня просто така на човек, незапознат с тайните кодове.

— Мога ли да знам за какво мислите, отче Леире? Струва ми се, че изобщо не ме забелязвате.

Брат Алесандро ме дръпна за сутаната и ме поведе по тъмните коридори на манастира към спалните.

— След като хапнахте — рече ми с бащински тон и с онази насмешлива гримаса, с която ме обгрижваше, откакто се срещнахме, — най-добре да си починете до втората утринна служба. Преди да съмне, ще ви събудя и тогава ще ми обясните какво сте намислили. Съгласен ли сте?

Приех неохотно.

В този час килията беше леденостудена и дори самата мисъл да си сваля одеждите и да легна на твърдия влажен нар ме ужаси повече от безсънието. Помолих библиотекаря да запали свещта, оставена на масичката, и се разбрахме да се видим призори и да се разходим във вътрешния двор на болницата, за да си изясним някои неща. Не бях въодушевен от идеята да споделям с когото и да било подробности за работата си. Всъщност дори не бях се представил и на абата на „Санта Мария“, но нещо ми подсказваше, че въпреки проявената неопитност в тълкуването на загадки брат Алесандро щеше да ми бъде полезен в това трудно положение.

Отпуснах се на леглото облечен и се покрих с единствената оставена завивка. Взирайки се в дъсчения варосан таван, се замислих отново за проблема с шифрованите стихове. Имах чувството, че съм пропуснал някаква подробност. Някое абсурдно, но решаващо „za“. И с широко разтворени очи прехвърлих наум всичко, което знаех за тези фрази. Ако не грешах в преценката си и ако ранният час не замъгляваше разсъдъка ми, беше почти ясно, че името на анонимния ни информатор — или поне неговото число — се криеше в първите два стиха.

Беше интересна игра. Както при еврейските думи, някои, от които освен основно значение имат и второ, което допълва смисъла. Двата доминикански девиза показваха, че търсеният от нас човек е проповедник. Бях почти сигурен в това. Но предходните фрази?

Очи, лице, име, страна…

В полумрака, изнемощял от мислене, проумях нещо. Това можеше да е поредният лабиринт без изход, но изведнъж числото на името не ми се стори така абсурдно. Сетих се, че евреите наричат гематрия науката, според която всяка буква от азбуката им има числена стойност. Йоан я използва много умело в Апокалипсиса, когато пише „който е разумен, нека сметне числото на Звяра. Защото е число на човек; а числото му е 666“. А числото 666 съответстваше всъщност на името на най-жестокия мъж по онова време — Нерон Цезар, сумата от чиито букви бе това ужасно трицифрено число. Ами ако Прокобника беше юдеин? И ако, страхувайки се от преследване, бе скрил самоличността си точно поради тази причина? Колко монаси от „Санта Мария“ можеха да знаят, че свети Йоан е бил посветен в науката гематрия и в своята книга е посочил Нерон, без да рискува живота си?

Дали и Прокобника не беше направил същото?

Преди да заспя, обзет от треска, приложих хипотезата си към латинската азбука. Като знаех, че А (еврейската алеф) отговаря на 1, В (бет) на 2 и така нататък, всяка дума можеше лесно да се превърне в число. Оставаше само числата да се сумират и полученият резултат щеше да покаже крайната числена стойност на думата. Числото. Евреите изчислили например, че сумата от цялото тайно име на Йехова е 72, а кабалистите, тези магьосници, боравещи с еврейските числа, усложнили още повече нещата, търсейки 72-те имена на Бога. Във Витания се шегувахме често с това.

За нещастие в случая въпросът беше още по-неясен, защото не знаехме дори числената стойност на името на автора…, ако изобщо я имаше. Освен, ако, следвайки буквално указанията, дадени в стиховете, не го откриехме от едната страна на човек с очи, чието лице не трябваше да гледаме.

И с тази загадка, достойна за сфинкс, се унесох в сън.