Тайната вечеря

21.

Както бе предрекъл отец Бандело, Тайната вечеря скоро се превърна в натрапчива мисъл за мен. Сам в онзи съботен следобед, с ключа в ръка, отидох да я видя четири пъти преди залез слънце. Направих го, след като се уверих, че няма никого. Всъщност мисля, че точно този следобед в общността започнаха да ме наричат Отец Тротола, което значи пумпал. И с право. Всеки монах, който ме срещнеше, виждаше как бродя като отнесен край столовата с все същия настойчив въпрос на уста: „Виждал ли е някой маестро Леонардо?“

Предполагам, че сигурно бях пристигнал в манастира в най-неподходящия момент за среща с него. Приготовленията по погребението бяха променили живота в града, но най-вече в „Санта Мария деле Грацие“. Докато двамата с брат Алесандро си блъскахме главите над загадката на Прокобника, другите братя мислеха само ден за ден. Бяха минали вече тринайсет дни, откак херцогинята бе починала и тялото й лежеше балсамирано в ковчег от акация в семейния параклис на замъка. Пратениците на кралствата, поканени за погребението, бродеха трескаво из крепостта на Мавъра и из манастира на лов за новини по церемонията.

Всъщност аз не обръщах внимание на тази безкрайна суетня до сутринта в неделя, 15 януари, празник на свети Мауро. Благодарих на небето, че камбаните ме събудиха рано. Бях спал лошо, много неспокойно; бях сънувал дванайсетимата мъже от Вечерята, които се движеха и говореха край Месията. И почти долавях тъмните кроежи на всеки от тях, но смътно усещах, че времето, необходимо ми да разбера тайните им, не беше на моя страна. Тази неделя дона Беатриче щеше да бъде погребана в съвсем новия пантеон на фамилията Сфорца, под главния олтар на „Санта Мария“, и беше много възможно тайнственият Прокобник, който толкова пъти ни бе предупреждавал за нея, да се появи в манастира.

След молитвите призори се отправих към столовата. Бях сигурен, че това ще е единственият момент, в който можех да остана там в приятно усамотение. Щях да зарея отново поглед в живите цветове, нанесени от маестро Леонардо, и да си мисля, че тайнствената мисия на тосканеца не е да нарисува тази стена, а да разкрие върху нея постепенно, с прецизността на хирург, някаква вълшебна сцена, изографисана под мазилката от самите ангели.

Бях потънал в тези мисли, когато завих на запад от Двора на мъртвите и като се отправих към портата, водеща към столовата, я видях широко отворена. Двама мъже, които никога не бях виждал, разговаряха оживено на прага й:

— Разбрахте ли вече за библиотекаря? — дочух да казва онзи, който беше по-близо до мен. Носеше червени тесни панталони, дреха до кръста на жълти и бели райета и имаше лице на херувим със златисти къдрици. Като чух да говорят за брат Алесандро, нахлупих качулката си и уж разсеяно се приближих леко, за да ги подслушам.

— Маестрото ми спомена нещо — отвърна другият, добре сложен мургав младеж с привлекателен вид. — Казват, че бил много нервен и всички се страхуват да не направи някоя глупост.

— Логично е. Твърде дълго спазва проклетия пост… Мисля, че си губи разсъдъка.

— Разсъдъка ли?

— От липсата на храна сигурно халюцинира. Обсебен е от мисълта, че ще го открият и ще го изгонят от библиотеката. Да бяхте го видели как трепереше от страх снощи. Приличаше на тръстика, люшкана от вятъра.

Атлетът внезапно погледна към мястото, където се бях спрял, и това ме принуди да ускоря крачка, ако не исках да бъда разкрит. Но все пак успях да чуя още нещо:

— Да го изгонят от библиотеката ли, казвате? Това е невъзможно — заключи той. — Не вярвам, че ще посмеят да му причинят подобно нещо. Върши си твърде добре работата, за да заслужи подобно наказание…

— Тогава сте съгласен с мен?

— Разбира се. Тези пости ще го довършат.

Това породи подозрение у мен. Не беше нормално нещо толкова лично, свързано с живота в манастирската общност, като постите на отец Алесандро, да влезе в устата на някакви миряни. По-късно разбрах, че мъжът с червените панталони е Салаино, любим ученик и протеже на Леонардо и че мургавият младеж е благородник, чирак художник на име Марко д’Оджоно.

Те, както ме бе предупредил вече Бандело, използваха често ключа от столовата. Отваряха я преди всичко, за да размесват боите на маестрото и да поддържат в добро състояние инструментите му. Добре тогава: какво правеха в неделя тук, където предстоеше погребението на дона Беатриче, и то облечени официално? Как можеха да говорят така непринудено за брат Алесандро, и най-вече — да са така добре запознати с навиците му? И с какво право твърдяха, че бил изнервен? Заинтригуван, минах покрай тях по посока на стълбите към библиотеката, опитвайки се да не привличам много вниманието им.

Умът ми не преставаше да работи трескаво и да изстрелва въпроси: къде, за Бога, е бил библиотекарят снощи? Вярно ли е, че се е срещал с маестро Леонардо? И защо? Нали в разговорите ни бе критикувал открито маестрото? Нима сега е станал негов приятел?

Тръпки полазиха по гърба ми. За последен път бях говорил с брат Алесандро предния ден, надвечер. Беше положил всички усилия да ми покаже ръкописите, които Леонардо бе преглеждал в манастирската библиотека, а аз се мъчех да открия в тях затворената книга, която абатът беше видял върху картите на дона Беатриче. В интерес на истината дори за миг не бях доловил някаква промяна в настроението му. Донякъде ми бе дожаляло за него. Монахът, който ме беше посрещнал най-добре и който се грижеше за мен от първия миг на престоя ми в „Санта Мария“, да е от малцината, които не знаят какво се готви тук. Онзи следобед изпитах угризения и накрая му признах какво знам за Леонардо и за предизвикателството, скрито в Тайната вечеря. Дължах му го.

— Не трябва да говорите никога — предупредих го аз, — за това, което ще ви кажа…

Библиотекарят ме погледна учуден.

— Заклевате ли се?

— В Христос.

Кимнах доволен.

— Добре. Абатът смята, че синьор Леонардо е скрил тайно послание в стенописа в столовата.

— Тайно послание ли? В Тайната вечеря!

— Абатът подозира, че е нещо, което накърнява доктрината на Светата църква. Някакво верую, което синьор Леонардо спокойно може да е взел от книгите, които вие сте му дали.

— Коя? — разтревожи се той.

— Помислих, че може би вие знаете.

— Аз ли? Маестрото поръча много заглавия от библиотеката ни.

— Кои?

— Бяха толкова… — поколеба се той. — Не знам. Може да се е интересувал от De secretis artis et naturae operibus23.

— De secretis artis?

— Това е рядък францискански ръкопис. Ако не греша, сигурно е чул за него от брат Амадеу Португалски. Спомняте ли си го?

— Авторът на Apocalipsis Nova?

— Същият. В тази книга един английски монах на име Роджър Бейкън, прочут изобретател и писател, обвинен в ерес и затворен от Светата инквизиция, казва, че има дванайсет различни начина за укриване на послание в една творба на изкуството.

— Религиозен текст ли е?

— Не. По-скоро технически.

— И от коя друга книга може да се е вдъхновил? — настоях аз.

Брат Алесандро приглади брадичката си замислен. Не ми се стори изнервен, нито обезпокоен от въпросите ми. Беше както винаги услужлив, сякаш разкритията ми за Леонардо не го засягаха ни най-малко.

— Чакайте да помисля — промърмори той. — Може да е използвал житията на светците от брат Якопо да Вараце… Да. Там може да е намерил онуй, което търсите.

— В творбите на прочутия епископ на Генуа? — запитах изумен.

— Бил е такъв, наистина, преди повече от триста години.

— И какво общо има Да Вараце със скритото в Тайната вечеря послание?

— Ако подобно послание съществува, тези книги биха могли да съдържат ключа за тълкуването му — изпосталелият брат Алесандро притвори очи, сякаш се опитваше да се съсредоточи. Брат Якопо да Вараце, доминиканец като нас, е събрал от Изтока, доколкото е могъл, всякаква информация за житията на първите светци, както и за учениците на нашия Господ. Неговите разкрития въодушевиха маестро Леонардо. Вдигнах вежди в недоумение.

— От Изтока ли?

— Не се учудвайте, отец Леире — продължи той. — Подробностите в тази книга не са точно канонически.

— Така ли?

— Да. Църквата никога не би приела идеята за родството, каквото брат Якопо твърди, че има между Дванайсетимата апостоли. Знаете ли например, че Симон и Андрей са братя? Може би това обяснява факта, че Леонардо ги е нарисувал като близнаци в столовата.

— Наистина ли?

— А знаете ли, че Да Вараце твърди също, че мнозина са бъркали приживе Яков със самия Христос? И не сте ли видели колко много прилича той на Исус в Тайната вечеря!

— Тогава — поколебах се аз, — Леонардо е чел тази книга.

— И може би нещо повече. Изучил я е много внимателно. А колкото до това, за което намеквате, направил го е много по-задълбочено от Роджър Бейкън в неговия ръкопис. Можете да ми вярвате.

Тук брат Алесандро бе сложил край на разговора ни. Затова изтръпнах, като чух учениците на тосканеца да казват, че библиотекарят се е срещал с Леонардо същата вечер. Тази липса на дискретност не само потвърждаваше, че библиотекарят е скрил от мен нещо толкова важно като приятелството си с Леонардо, но и че онзи, когото смятах за единствен приятел в „Санта Мария“, ме е издал.

Но защо?