Тайната вечеря

19.

— Кога ще мога да видя Тайната вечеря! — попитах абата.

Бенедето се усмихна.

— Още сега, ако искате — рече той. — Тя е пред вас. Стига само да отворите очи.

В началото не знаех накъде да гледам. Единствената картина, която можеше да се види в миришещата на влага и прах столова, беше на Мария Магдалина, прегърнала основата на Христовия кръст. Тя се открояваше върху южната стена на залата и плачеше горчиво пред възторжения поглед на свети Доминик. Тази Магдалина бе опряла колене о триъгълен камък, върху който се четеше име, което никога не бях чувал: „Jo Donatvs Montorfanv P.“.

— Това е творба на маестро Монторфано — помогна ми в колебанието Бандело. — Творба богоугодна и хвалебствена, завършена преди почти две години. Но не е онази, която искате да видите.

Тогава абатът посочи противоположната стена. Историята с картата и с тайната книга ме беше впечатлила толкова, че почти не различавах онова, което виждаха очите ми. Цял куп дървени плоскости запушваше голяма част от северния ъгъл на столовата. И все пак оскъдната светлина, падаща в онзи ъгъл, ми позволи да различа нещо, от което се вцепених. Всъщност отвъд отрупаните сандъци и картони, между пролуките на голямото дървено скеле, опасващо стената от край до край, се очертаваше… друга стая! Трябваше ми известно време, за да осъзная, че това е илюзия. Но каква илюзия! Насядали по дължината на правоъгълна маса, подобна на банкетната трапеза, която привлече вниманието ми на влизане, тринайсет човешки фигури с живи и одухотворени лица и жестове сякаш играеха някаква театрална пиеса само за нас. Не бяха комедианти, да ме прости Господ; но бяха най-реалните и вълнуващи портрети на нашия Исус Христос и неговите ученици, които някога бях виждал. Наистина, някои от лицата не бяха довършени, сред тях и ликът на самия Назарянин, но целостта на картината почти беше постигната и… дишаше.

— Какво? Виждате ли я вече? Забелязахте ли какво има отзад?

Преглътнах, преди да кимна.

Отец Бенедето ме потупа леко по гърба, подканяйки ме с някакво загадъчно задоволство да застана по-близо до вълшебната стена.

— Приближете се, няма да ви ухапе. Това е дяволското творение, за което исках да ви предупредя. Изкусително като змията в Рая и също толкова отровно…

Не бих могъл да опиша с думи онова, което изпитах в онзи момент. Имах чувството, че съзерцавам някаква тайна сцена, застиналата картина на нещо, станало преди петнайсет века, което Леонардо бе успял да увековечи с невиждан реализъм. Тогава не знаех защо едноокият я нарича „дяволско творение“, след като тя приличаше на завет от самите ангели. Като пиян тръгнах изумен към нея, без да виждам къде стъпвам. С приближаването ми стената оживяваше все повече и повече. Исусе Христе! Изведнъж разбрах защо онази маса стоеше под скелетата: покривката, приборите за хранене, пръстените кани, големите кристални чаши и дори порцелановите блюда бяха подредени по същия начин два метра по-високо, на стената, и то не по-лошо от истинските. А учениците? Чии лица бе гледал за техните черти? Къде бе видял дрехите им?

— Ако искате, можем да се качим на скелето, братко Агустин, за да видите творбата по-отблизо. Не мисля, че маестро Леонардо ще дойде днес да нагледа работата си…

„Разбира се, че искам“, помислих си.

— Веднага ще откриете, че колкото и да се приближите, няма да видите нищо повече. — Абатът се усмихна злорадо. — Тук не е като с другите картини, а точно обратното: ако човек се приближи твърде много до творбата му, губи усещането за цялост, получава световъртеж и не може да открие нито една мазка, от която да тръгне в тълкуването на картината.

— Още едно доказателство за ереста му! — изръмжа едноокият. — Тоя човек е магьосник.

Не знаех какво да кажа. Известно време — сигурно няколко минути, нямам представа — не можех да откъсна поглед от най-прекрасните образи, които бях виждал в живота си. Там наистина нямаше никакви белези, следи и драскотини от шпатула или щрихи от скиците с въглен. И какво от това? Макар и недовършена — двама от апостолите бяха само скицирани върху стената, лицето на Исус беше все още без израз, а контурите на други три фигури не бяха оцветени по края, — човек вече можеше да зарее поглед в картината на това свято пиршество. Като усети, че времето минава, Бандело се опита да ме върне към действителността:

— Кажете ми, отец Агустин: със своята проницателност, с която сте впечатлили толкова брат Алесандро, още ли не сте забелязали нещо странно в тази творба?

— Не… Не знам какво имате предвид, отче.

— Хайде, братко. Не ни разочаровайте. Нали склонихте да ни помогнете в нашата загадка. Ако успеем да открием връзка между нередностите в тази творба и някоя забранена книга, ще можем да задържим Леонардо и да го обвиним, че пак е търсил вдъхновение от апокрифни източници. Това ще е краят му.

Абатът изчака малко, преди да продължи:

— Ще ви дам една следа. Още ли не сте забелязали, че никой от апостолите, дори самият Исус, няма ореол на светец? Не казвайте, че това е нормално в религиозното изкуство!

Мили Боже! Виченцо Бандело беше прав. Глупостта ми нямаше граници. Бях така изумен от невероятния реализъм на персонажите, че не забелязах този съществен пропуск.

— А какво ще кажете за причастието? — намеси се дръзко едноокият. — Ако това наистина е Тайната вечеря, защо пред Христос няма хляб и вино, за да ги освети? Къде е Светият граал с безценната кръв на изкуплението? И защо паничката му е празна? Еретик! Това е еретик!

— Какво искате да кажете, братко? Че рисувайки тази сцена, маестрото не е спазил библейския текст ли?

Сякаш още чувах обясненията на брат Алесандро за портрета на Девата, нарисуван от Леонардо за монасите в „Сан Франческо ил Гранде“. И тогава тосканецът не се беше съобразил както с писаното в Библията, така и с изискванията на домакините си. Затова следващият ми въпрос сигурно им се е сторил детински:

— Запитахте ли го защо прави така?

— Разбира се! — отвърна абатът. — А той продължава да ни се присмива в лицето и да ни нарича наивници. Казва, че не било негова работа да ни помага да тълкуваме Вечерята. Можете ли да си представите? Тоя хитрец се отбива от време на време тук, мазва тук-там с четката по някой от апостолите, седи и гледа с часове онова, което е направил, и почти не благоволява да говори с общността, за да обясни странните неща в творбата си…

— Можеше да се оправдае поне с някой пасаж от евангелията, нали? — рекох, знаейки предварително какъв ще е отговорът.

— Евангелията ли? — въпросът на едноокия прозвуча злорадо. — Вие ги познавате така добре, както и аз, тъй че кажете ми в кое от тях се казва, че Петър държи кама на масата или че Юда и Христос посягат към една и съща чиния… Няма да откриете дори намек за такова нещо. Не, братко.

— Ами накарайте го да ви обясни!

— Измъква се. Казва, че дължи обяснения само на херцога, който му плаща надницата.

— Искате да кажете, че влиза и излиза от този дом, когато си иска?

— И води когото си иска. Понякога дори жени от двореца, които иска да впечатли.

— Извинете за дързостта ми, братко Бенедето, но колкото и смущаващо да е подобно поведение за един ревностен християнин като вас, това не са аргументи, с които някой може да бъде обвинен в ерес.

— Как да не са? Нима не ви е достатъчно? Не ви ли стига един Христос без ореола за святост, една Тайна вечеря без причастието и един свети Петър, скрил кама, за да нападне Бог знае кого?

Бенедето смръщи нос, почервенял от яд, възмутен от това, което току-що бях казал. Абатът се опита да поправи нещата.

— Не разбирате, нали?

— Не… — отвърнах аз.

— Това, което брат Бенедето се мъчи да ви обясни, е, че макар на вас тази сцена да ви се струва само едно прекрасно изображение на пасхалната вечеря, възможно е тя изобщо да не е това. Виждал съм много художници да работят подобни поръчки, не толкова амбициозни, разбира се, но нямам представа какви поразии е намислил да прави Леонардо в моя дом — абатът натърти на притежателното местоимение, за да покаже колко засегнат е в случая. След туй се вкопчи в ръкавите на сутаната ми и продължи мрачно. — Много се страхуваме, братко, че художникът на Мавъра иска да се погаври с вярата и с църквата ни, и ако не открием ключа към тълкуването на творбата му, тя ще остане тук като подигравка с глупостта ни за вечни времена. Затуй имаме нужда от помощта ви, отец Леире.

Последната фраза на отец Бандело отекна в огромната столова. А едноокият ме задърпа към друго място под скелето, за да ми покаже някои от сътрапезниците на Вечерята.

— Искате ли други доказателства? Ще ви дам още едно, та да изгорите тоя мошеник!

Последвах го.

— Виждате ли го? — викна той. — Вгледайте се хубаво.

— Какво трябва да видя, отец Бенедето?

— Леонардо! Какво друго? Не го ли познахте? Този негодник се е нарисувал сред апостолите. Той е вторият вляво. Няма съмнение: същия поглед, същите големи и яки ръце и дори бялата му грива. Казва, че бил Юда Тадей, но това са неговите черти!

— Истината е, отче, че и тук не виждам нищо лошо — отвърнах аз. — Гиберти също се нарисува върху бронзовата врата на флорентинския баптистерий, и какво от това? Този обичай е тоскански.

— Значи така? А защо Леонардо е единственият персонаж, заедно с апостол Матей, който като че е обърнал гръб на нашия Господ? Наистина ли смятате, че това не значи нищо? Дори самият Юда Искариотски не се държи така нагло. Едно запомнете — добави заплашително той: — всичко, което прави този дявол Да Винчи, е подчинено на таен план, на някакъв замисъл.

— Но щом Леонардо е въплъщение на Юда Тадей, кой тогава е истинският Матей, който също е обърнал гръб на нашия Господ?

— Точно това се надаваме да разберем от вас! Да припознаете учениците и да ни кажете какво всъщност означава тази проклета Вечеря!

Опитах се да успокоя енергичния и темпераментен старец.

— Но, братя — рекох, обръщайки се към абата и към чудатия му изповедник, — за да се заема с разрешаването на тази загадка, трябва да ми обясните на какво почива обвинението ви срещу маестро Леонардо. Ако искате процес, ако търсите солиден аргумент, за да прекратите работата му, трябва да разполагаме с неоспорими доказателства, а не само с подозрения. Да не ви напомням, че Леонардо е под закрилата на владетеля на Милано.

— Ще ви обясним, не се притеснявайте. Но преди това ни кажете още нещо…

Бях благодарен, че чувам отново спокойния глас на абата, който отстъпи няколко крачки, за да огледа цялата картина.

— Знаете ли какво точно представлява тази сцена ей такава, каквато я гледате?

Настървението му ме накара да бъда внимателен.

— Кажете ми вие, отче.

— Е, добре. Както изглежда, става въпрос за онзи момент, описан в Евангелието на Йоан, когато Исус съобщава на учениците си, че един от тях ще го предаде. Мавъра и Леонардо са избрали пасажа много внимателно.

— „Amen dico vobis quia unus vestrum me traditus est“ — изрекох наизуст.

— „Един от вас ще ме предаде.“ Точно така.

— И какво странно виждате в това?

— Две неща — поясни той: — първо, че за разлика от класическата Тайна вечеря за този стенопис не е избран моментът на узаконяването на причастието, и второ… — поколеба се, — тук предателят сякаш не е Юда…

— Така ли?

— Но погледнете стенописа, пресвети небеса — подкани ме Бенедето. — Само едно око имам, но виждам ясно, че онзи, който иска да предаде Христос и дори да го убие, е свети Петър.

— Петър ли? Свети Петър ли казвате?

— Да, Симон Петър. Онзи там — настоя едноокият, сочейки го сред дузината лица. — Не виждате ли, че крие кама зад гърба си и се готви да нападне Христос? Не виждате ли как заплашва Йоан, сложил ръка на шията му?

Старецът шепнеше трескаво обвиненията си, сякаш доста време бе разглеждал тайно всяка от тези фигури и бе стигнал до заключения, убягнали на останалите смъртни. До него абатът кимаше някак боязливо.

— А какво пък ще кажете за този апостол Йоан? — Настървението му ме държеше нащрек. — Видяхте ли как го е нарисувал? Голобрад, с нежни, галени ръце и с лице на Мадона. Ами че той прилича на жена!

Тръснах глава в недоумение. Лицето на Йоан не беше довършено. Долавяха се само щрихите на нежни, закръглени, почти юношески черти.

— Жена ли? Сигурен ли сте? В сцената с евангелистите на масата не е имало никаква жена…

— Виждам, че започвате да разбирате — отвърна Бандело по-спокойно. — Затуй трябва да разрешим час no-скоро тази загадка. Творбата на Леонардо крие твърде много неясноти. Твърде много завоалирани внушения. Господ ми е свидетел колко обичам тайните и изкуството да се крие информация и в рисунки, и на други места, но тази загадка ми убягва.

Забелязах как абатът едва се сдържа.

— Разбира се — продължи той, без да чака отговор, — още е рано да прецените всички нюанси на проблема. Идвайте тук, когато пожелаете. Използвайте отсъствието на художника. Сядайте, съзерцавайте стенописа и се опитайте да го разтълкувате на части, както правим ние. След няколко дни ще ви споходи същото безпокойство, обзело и нас. Този стенопис ще ви обсеби.

И като изрече това, абатът извади връзката с ключове и затърси един. Беше голям и тежък, железен, с три зъба във формата на латински кръст.

— Вземете го. Има само три резервни. Единият е у Леонардо и той често го дава на чираците си. Другия пазя аз, а сега третият е във вашите ръце. Двамата с Бенедето сме на ваше разположение, ако имате нужда да питате нещо.

— Без съмнение — намеси се едноокият, — ще ви бъдем по-полезни от библиотекаря.

— Мога ли да ви попитам какво очаквате от мен, инквизитора, след като сега съм на вашите услуги?

— Да разберете докрай каква е интерпретацията на Вечерята. Да откриете коя е книгата, ако има такава, послужила на Леонардо за отправна точка. Да решите дали това е еретически текст, подобен на Apocalipsis Nova, или не е, и ако е такъв, да задържите художника.

— В замяна на това — усмихна се абатът — ще ви помогнем в разрешаването на вашата загадка. Която обаче още не сте ни разкрили.

— Търся човека, написал тези стихове.

След тези думи им подадох копие от „Oculos ejus dinumera“.