Тайната вечеря

46.

Какво странно усещане.

Облечен в дрипите, които Марио Форцета ми бе дал, преди да ме пусне да се върна в Милано, аз прекрачих прага на църквата „Санта Мария“ и никой от монасите, които срещнахме, не ме позна. Миризмата на тамян ме накара да се поколебая. Чувствах се така, сякаш стъпвах за пръв път в църква. Това изобилие от мотиви с цветя, от сини и червени ромбове и геометрични рисунки по тавана ми се стори прекалено и непривично за един Божи дом. До този ден не им бях обръщал никакво внимание, но сега изведнъж ме смутиха.

Оливерио не забеляза смущението ми и ме поведе към абсидата, а после завихме наляво и подминахме дългата редица от вярващи, които се молеха и пееха, чакайки да ги пуснат в столовата. Брат Адриано де Тревилио, с когото се бях срещал не повече от два пъти по време на престоя си в манастира, поздрави испанеца и прибра доволен монетата, която той пъхна в ръката му. Макар че ми хвърли високомерен поглед, и той не ме позна. И по-добре. В тази столова, която помнех студена и пуста, сега кипеше небивало оживление. Беше все така празна, но братята й бяха придали приличен вид, бяха я проветрили и изчистили основно. Не бе останала и следа от миризмата на боя и стената, завършена наскоро от маестрото, блестеше в цялото си великолепие.

— Тайната вечеря… — промълвих аз.

Оливерио не ме чу. Побутна ме към средата на залата и щом си намерихме място сред тълпата, каза нещо на полуиспански, полуломбардски, което тогава не успях да оценя:

— Тайната на това място трябва да има нещо общо с древните египтяни. Учениците са разделени по трима, като триадите на божествата от Нил. Виждате ли? Но истинската тайна е в това, че всеки герой в тази сцена представлява една буква.

— Буква ли? — старите уроци от изкуството на паметта изплуваха отново в съзнанието ми. — Какви букви?

— Само една от тях е ясна, отче. Вгледайте се хубаво какво голямо „А“ представлява фигурата на нашия Господ. Това е първата следа. И заедно с другите, скрити у всекиго от Дванайсетимата ученици, назовани от брат Якопо да Вараце, образува странен химн, написан на древноегипетски, който се надявам да дешифрирате…

— Химн ли?

Оливерио кимна, доволен от изумлението ми.

— Така е. Като се съберат буквите, с които Леонардо е обоз начил всеки ученик и които ми показаха в Рим, се образува една фраза: Mut-nem-a-los-noc.

Mut.

Nem.

A.

Los.

Noc.

Повторих една по една тези срички, опитвайки се да ги запомня.

— И казвате, че е египетски текст?

— А какво друго? Мут е древноегипетска богиня, съпруга на Амон, великия бог на фараоните. Леонардо сигурно е чел за нея в преводите на Марсилио Фичино. Или не помните вече, че маестрото държеше книгите му в своята bottega?

Как можех да забравя. Фичино, Платон, брат Алесандро, едноокият, всички бяха там! Пред очите ми! И се гледаха еди друг, сякаш се уговаряха да опазят тайната си от онези, които не заслужаваха да я прозрат. Всички бяха представени като истински ученици на Христос. С една дума, „чисти хора“.

— А ако езикът, на който е написана фразата, не е египетски.

Съмнението ми подразни испанеца. Той се приближи до ухото ми, за да мога да го чуя сред гълчавата на тълпата от любопитни и молитвите им, и се помъчи да ми обясни онова, което бе научил за тези хора, сведени до букви, от Анио де Витербо. Съзерцавах един по един тези толкова живи ученици. Вартоломей, опрял ръце на масата, наблюдаваше сцената като страж. Малкият Яков се мъчеше да успокои Петър. Андрей, впечатлен от вестта, че сред тях ce крие предател, бе вдигнал длани в знак, че е невинен. И Юда. Йоан. Тома, сочещ с пръст към небето! Големият Яков, разперил ръце, сякаш показва бъдещите мъки на месията. Филип. Матей. Тадей, обърнал гръб на Христос. Симон, протегнал ръце, сякаш ни подканва да погледнем още веднъж сцената от неговия ъгъл на масата.

Да я погледнем още веднъж.

Исусе Христе!

Беше като светкавица в нощта.

Сякаш един от огнените езици, осветили учениците на Петдесетница, изведнъж лумна над мен.

Мили Боже! Тук нямаше никаква тайна. Леонардо не беше зашифровал нищо в Тайната вечеря. Абсолютно нищо.

Странно вълнение, каквото рядко бях изпитвал през годините, прекарани във Витания, ме разтърси.

— Помните ли какво ми казахте един ден за особения начин на писане на Леонардо?

Оливерио ме погледна, без да разбира какво общо има този въпрос с неговото разкритие.

— Имате предвид манията му да пише всичко на обратно? Още една от чудатостите му. Учениците му трябва да използват огледало, за да разчетат бележките му. Всичко изписва така: инвентара, разписките, личната кореспонденция, дори списъците за покупки!… Той е луд.

— Може би.

Наивността на Оливерио ме накара да се усмихна. Въпреки че са били така близо до отговора, и той, и Анио де Витербо не бяха разбрали нищо.

— Кажете, Оливерио: откъде започнахте да четете вашата египетска фраза?

— Отляво. „М“ е Вартоломей, „U“ е Малкият Яков, „Т“… И внезапно занемя.

Извърна докрай глава към десния ъгъл на картината и спря погледа си на Симон, който с протегнатите си ръце сякаш го канеше да разгледа сцената. А освен това върху покривката имаше и възел, показващ от коя страна на масата трябва да се „чете“.

— Боже мой. Чете се обратно!

— И какво прочитате, Оливерио?

Испанецът, който не беше наясно какво точно вижда, и не можеше да го проумее, изрече за първи път истинската тайна на Вечерята. Достатъчно бе да прочете сричките на фразата, това тайнствено Mut-nem-a-los-noc, така както маестро Да Винчи го правеше от три години:

Con-sol-a-men-tum