Тайната вечеря

11.

Малко преди втората утринна служба брат Алесандро, много точен, дойде в килията ми, усмихнат и щастлив като току-що ръкоположен послушник. Сигурно си мислеше, че не му се случва всеки ден някой учен мъж, дошъл от Рим, да споделя с него важни тайни, и бе решил да се наслади на този славен ден. И все пак ми се стори, че иска това да стане постепенно, сякаш се страхуваше да не се разочарова от бързото „разкритие“. Затова, дали от учтивост или за да се наслади по-дълго на удоволствието, че съм в ръцете му, монахът сметна, че ранната утрин е подходящо време за изповед; но разбира се, след като ме представи на останалата част от общността.

Часовникът на купола, строен от Браманте, отброи пет часа в мига, когато библиотекарят ме водеше към църквата, дърпайки ме в тъмното. Храмът, изграден в противоположния край на сградата с килиите, съвсем близо до библиотеката и до столовата, имаше правоъгълен кораб с не много големи размери, подобен на дуло свод, поддържан от гранитни колони, сякаш взети от римски мавзолей, и беше покрит от земята до тавана с фрески с геометрични мотиви, лъчисти кръгове и слънца. Всичко това бе доста претруфено за моя вкус.

Бяхме закъснели. Струпани пред централния олтар, братята от „Санта Мария“ вече отправяха благодарствена молитва към Бога под мъждивата светлина на два огромни свещника. Беше студено и парата, излизаща от устата на монасите, затулваше лицата им като гъста тайнствена мъгла. Двамата с Алесандро се приближихме до една от пиластрите на храма, откъдето можехме удобно да ги наблюдаваме.

— Онзи в ъгъла — прошепна библиотекарят, сочейки един слабоват монах с очи като бадеми и къдрава бяла коса — е абат Виченцо Бандело. Както го гледате, е много учен човек. От години се бори с францисканците и с тяхната идея за непорочното зачатие на Девата… Макар всъщност мнозина да смятат, че ще изгуби спора.

— Учил е теология?

— Разбира се — отвърна твърдо придружителят ми. — Мургавият момък вдясно от него, с дългия врат, е племенникът му Матео.

— Да, видях го.

— Всички смятат, че един ден ще се прослави като писател. А малко по-нататък, до вратата на сакристията, са братята Андреа, Джузепе, Лука и Якопо. Не са братя само в метафоричния смисъл, а са и деца от една майка.

Погледнах тези лица едно след друго и се помъчих да запомня имената им.

— Казахте, че малцина четат и пишат с лекота, нали? — подпитах аз.

Брат Алесандро не схвана целта на въпроса ми. Ако можеше да ми отговори точно, с един замах щях да отхвърля доста от заподозрените. По всичко личеше, че Прокобника е образован човек, обучен в много дисциплини, и чест посетител в двора на херцога. При сегашното положение смятах, че е много вероятно усилията ми за разкриването на ключа да се провалят — още ме болеше, че подходих така неумело към музикалната гатанка на Леонардо — и ако всичко свършеше зле, нямах друг изход, освен да открия автора с помощта на дедукцията. Или на късмета.

Библиотекарят огледа събралите се монаси, мъчейки се да си спомни какви са възможностите им да боравят с азбуката:

— Да видим… — замисли се той: — брат Джулелмо, готвачът, чете и рецитира поезия. Едноокият Бенедето дълги години е бил писар. Горкият монах изгубил окото си в предишния си манастир, в Кастелнуово, докато се опитвал да се спаси при нападение и да опази преписа на един молитвеник. Оттогава все му е криво. Роптае за всичко и каквото и да правим за него, все е недоволен.

— А детето?

— Вече ви казах, че Матео пише като ангел. Само на дванайсет години е, но е много будно и усърдно момче… Почакайте малко — библиотекарят се поколеба отново: — аз научих Адриано, Стефано, Никола и Джорджо да четат. Андреа и Джузепе също.

За секунди списъкът на заподозрените бе станал твърде голям. Трябваше да приложа друга стратегия.

— А кажете кой е онзи красив, висок и силен монах вляво? — попитах с любопитство.

— А! Това е Мауро Сфорца, гробарят. Винаги се крие зад някого от братята, като че ли се страхува да не го познаят.

— Сфорца ли?

— Да… Далечен братовчед на Мавъра. Преди време херцогът ни помоли да го приемем в манастира и да се държим с него, както с всеки друг. Изобщо не продумва. Винаги е такъв стреснат, какъвто го виждате, а злите езици говорят, че е заради онова, което стана с вуйчо му, Джан Галеацо.

— Джан Галеацо ли? — усетих аз да ме побиват тръпки. Искате да кажете Джан Галеацо Сфорца?

— Да, да. Законният херцог на Милано, покойник от три години. Същият, когото Мавъра отрови, за да остане на трона. Преди да го пратят тук, бедният брат Мауро се грижеше за Джан Галеацо и сигурно той му е дал питието от топло мляко, вино, бира и арсеник, което изгори вътрешностите му и го уби след три дни агония.

— Той ли го е убил?

— Да кажем, че са го използвали, за да извърши престъплението. Но това е — прошепна монахът през зъби, доволен, че може да ме изненада — тайна на изповедта, нали разбирате.

Погледнах скришом Мауро Сфорца, трогнат от тъжната му съдба. Принудата да се откаже от дворцовия живот и да го замени със сутана от груба вълна, кат бельо за смяна и два чифта сандали сигурно е била горчив залък за момчето.

— А може ли да пише?

Алесандро не отговори. Побутна ме към групата монаси не само за да се присъединим към молитвите, но и за да се постоплим сред другите. Абатът кимна за поздрав още щом ме видя и отново се вглъби в молитвата. Това продължи, докато първите слънчеви лъчи не проникнаха през розетката от тухли и стъкло над главната порта. Не мога да твърдя, че моето появяване направи някакво впечатление на общността, защото едва ли друг монах освен бдителния абат с орлов профил ме беше забелязал. Но видях как отец Бандело прониза с поглед любезния ми предводител, който смутено тръгна в друга посока.

А когато абатът благослови от олтара всички присъстващи, брат Алесандро ме накара да се отделя от групата и да го последвам към двора на болницата.

По това време малцината болни, които нощуваха там, още спяха и дворът, застлан с червени тухли, беше мрачен.

— Вчера казахте, че познавате добре маестро Леонардо… — подхвърлих аз. Бях сигурен, че отсрочката, която ми бе дал, преди да започне да ме затрупва с въпроси, вече бе изтекла.

— Че кой тук не го познава! Този човек е истинско чудо. Странно чудо, уникално Божие създание.

— Странно ли?

— Е, да кажем, че е съвсем непредсказуем. Никога не знаеш дали идва, или си отива, дали има намерение да рисува в столовата, или иска само да поразсъждава над картината си и да открие още дефекти по мазилката и грешки в чертите на персонажите. По цял ден разнася своите taccuini и записва всичко.

— Педантичен…

— Не, не. Разпилян е и непредсказуем, но притежава ненаситно любопитство. Докато работи в столовата, измисля какви ли не щуротии, за да подобри живота в манастира: странни лопати за разораване на градината, отводи за топла вода до килиите, гълъбарници, които се чистят сами…

— Това, което рисува, е май Тайната вечеря, нали? — прекъснах го аз.

Библиотекарят се приближи до прекрасния гранитен стубел в средата на двора на болницата и ме погледна така, сякаш бях някакво странно животно:

— Още не сте я видели, нали? — усмихна се той като че знаеше вече отговора. И сякаш ме съжаляваше. — Картината, която маестро Леонардо довършва в столовата, не е „май Тайната вечеря“, отец Агустин; тя е Тайната вечеря. Ще разберете това, когато я видите с очите си.

— Значи е странен, но гениален.

— Ще се уверите — продължи той. — Когато маестро Леонардо дойде в този дом преди три години и започна подготовката за рисунката, абатът му нямаше доверие. Затова ми възложи, като пазител на архивите на „Санта Мария“ и отговарящ за бъдещия ни scriptorium, да пиша до Флоренция и да проверя дали тосканецът е артист, на когото може да се вярва, дали е перфекционалист в работата си и дали спазва сроковете, или е някой от ония печалбари, дето зарязват всичко наполовина и за да ги накараш да си свършат работата, трябва да ги съдиш.

— Но ако не греша, той е бил препоръчан лично от херцога.

— Вярно е. Макар за нашия абат това да не е достатъчна гаранция.

— Добре, продължете. Какво открихте? Прецизен ли беше или караше през куп за грош?

— И двете!

Погледнах го в недоумение.

— И двете ли?

— Нали ви казах, че е странен. Като художник несъмнено е най-необикновеният, когото съм виждал някога, но същевременно е и най-непокорният. Страшно му е трудно да довърши една творба навреме; всъщност никога не го е правил. И което е по-лошо, не го е грижа за желанията на меценатите му. Винаги рисува каквото си иска.

— Не може да бъде.

— Може, отче. Преди петнайсет години монасите от манастира „Сан Донато“ в Скопето, съвсем близо до Флоренция, му възложили да направи картина за Рождеството на нашия Господ…, която още не е довършена! И знаете ли кое е най-лошото? Че Леонардо променил тази сцена до границата на допустимото. Вместо да нарисува поклонението на овчарите пред детето Исус, маестрото започнал една картина, която нарекъл Поклонение на влъхвите, и я изпълнил с разкривени фигури, с коне и с мъже, отправящи странни жестове към небето, неописани в евангелията.

Изтръпнах.

— Сигурен ли сте?

— Никога не лъжа — сепна се той. — Но трябва да знаете, че това е нищо.

Нищо ли? Ако онова, за което брат Алесандро намекваше, беше вярно, то Прокобника бе изразил доста пестеливо страховете си: този дявол Да Винчи бе дошъл в Милано, оставяйки зад себе си тежки последици от изопаченията в творбите си. Някои от кратките фрази, които бях чел в анонимните писма, започнаха да кънтят в ума ми като гръмотевици, предвещаващи буря. Оставих го да продължи:

— Това не било никакво поклонение. Нямало я дори звездата на Рождеството! Не е ли странно?

— А на вас как ви се струва?

— На мен ли? — мраморните бузи на брат Алесандро придобиха лек прасковен цвят. Изчервяваше се, защото един образован мъж, дошъл от Рим, го питаше със съвсем неприкрит интерес за откровеното му мнение. — Истината е, че не знам какво да мисля. Както вече ви казах, Леонардо е необикновен човек. Не се учудвам, че е привлякъл вниманието на Инквизицията…

— На Инквизицията ли?

Стомахът ми се сви отново. За краткото време на познанството ни брат Алесандро бе усъвършенствал способността си да ме стряска. Или може би бях станал по-уязвим? Споменаването на Светата инквизиция ме накара да изпитам вина. Как не се сетих по-рано? Как не ми мина през ум да прегледам главните архиви на Светата конгрегация, преди да тръгна за Милано?

— Чакайте да ви кажа — продължи той въодушевен и сякаш очарован, че трябва да изрови от паметта си подобни неща. — След като оставил недовършена картината си Поклонение на влъхвите, Леонардо се преместил в Милано и бил нает от братството на Непорочното зачатие, нали знаете, на францисканците, които държат „Сан Франческо ил Гранде“ и с които нашият абат е в непрекъснати спорове. И там тосканецът имал пак същите проблеми като във Флоренция.

— Пак ли?

— Разбира се. Маестро Леонардо трябвало да направи един триптих за параклис на францисканците с братята Амброджо и Еванджелиста де Предис. Тримата взели сто дуката предплата за работата и всеки започнал да прави по една част от олтара. Тосканецът се заел с централната част. Той трябвало да нарисува Мадоната, заобиколена от пророци, а встрани да има хор от ангели музиканти.

— Не продължавайте: изобщо не е довършил работата си…

— О, не. Този път маестро Леонардо довършил своята част, но не направил, каквото искали от него. На картината, изографисана върху дърво, нямало никакви пророци. Затова пък нарисувал Богородица в една пещера заедно с детето Исус и със свети Йоан. Този безсрамник убедил братята, че неговата живопис върху дърво представя срещата между двете деца по време на бягството на Исус и семейството към Египет. Но и това го няма в никое от евангелията!

— И разбира се, са се обърнали към Светата инквизиция.

— Да. Но не за това, за което си мислите. Мавъра се намесил за прекратяване на процеса и го спасил от сигурна присъда.

Поколебах се дали да продължа да задавам въпроси. Всъщност именно той беше изрекъл желание аз да го запозная с проблемите си. Но не можех да отрека, че бях заинтригуван от обясненията му:

— Какъв донос са подали тогава до Инквизицията?

— Че за да нарисува творбата си, Леонардо се е вдъхновил от Apocalipsis Nova.

— Никога не съм чувал за подобна книга.

— Това е еретичен текст, написан от стар негов приятел, един францисканец минорит на име Жуау Мендеш да Силва, известен и като Амадеу Португалски, умрял в Милано в годината, в която Леонардо завършва творбата си. Та този Амадеу публикувал един пасквил, в който намеквал, че Мадоната и свети Йоан, а не Христос, са истинските персонажи на Новия завет.

Apocalipsis Nova. Запомних чутото, за да ми послужи при едно предварително следствие срещу Леонардо за ерес.

— А как са разбрали братята за връзката между Apocalipsis Nova и картината на Леонардо?

Библиотекарят се усмихна:

— Било е очевидно. На нея са изобразени Мадоната до детето Исус и ангелът Уриел до Йоан Кръстител. Обичайно би било Исус да дава благословията си на своя братовчед Йоан, но в картината на Леонардо е тъкмо обратното! Освен това, вместо да държи първородния си син, Мадоната е протегнала покровителствено ръце над Кръстителя. Разбирате ли вече? Леонардо е нарисувал свети Йоан не само като посочен от Мадоната, но той дава и благословия на самия Христос, показвайки превъзходството си над Месията.

Похвалих въодушевено брат Алесандро.

— Много проницателен наблюдател сте — рекох му. — Просветлихте ума на един раб Божи. Задължен съм ви, братко.

— Щом ме питате, ще ви отговарям. Това е обет, който изпълнявам винаги.

— Какъвто са постите ли?

— Да. Какъвто са постите.

— Възхищавам ви се, братко. Наистина.

Библиотекарят се наду като паун и докато виделината разсейваше сенките във вътрешния двор и скритите в тях орнаменти и барелефи изплуваха, най-сетне се осмели да наруши напрегнатото — предполагам — очакване на сгоден момент, което си бе наложил:

— Тогава ще ми позволите ли да ви помагам в разрешаването на вашите загадки?