Тайната вечеря

17.

Онова, което ми се случи по-късно, освети пътя ми.

— Значи вие сте отецът от Рим, който е отседнал наскоро в нашия дом?

Абатът на „Санта Мария деле Грацие“, Виченцо Бандело, се взря в мен със строго изражение, преди да ме покани в сакристията. Най-сетне се запознавах с човека, който бе написал доклада за смъртта на Беатриче д’Есте за Витания.

— Брат Алесандро ми е говорил много за вас — продължи той. — Както изглежда, сте начетен. Сериозен, образован мъж, със силна воля, човек, с когото нашата общност може да се обогати по време на престоя ви сред нас. Как, рекохте, ви е името?

— Агустин Леире, отче.

Бандело току-що бе приключил с литургията за третия час под хилавото слънце, надвиснало над Паданската долина. Канеше се да се оттегли, за да подготви проповедта си за погребението на дона Беатриче, когато отидох при него. Не го направих съвсем несъзнателно. Нали брат Алесандро бе настоял да питам когото и да е от братята в общността за моята загадка? Нали точно той ме увери, че мога да получа добър отговор от монаха, от когото най-малко очаквам? А от кого го очаквах най-малко, ако не от абата?

Реших го малко след като се прибрах вкочанен в манастира и потърсих вътре топлинка. Съдбата реши да надникна в сакристията и отец Бандело да е там. Библиотекарят ме беше оставил сам. Току-що бе изчезнал под претекст, че слиза в кухнята да потърси някои неща за следващото ни обсъждане, и тогава разбрах, че моментът е подходящ.

Брат Виченцо Бандело беше сигурно на малко повече от шейсет години, със сбръчкано лице, нагънато като платно, свалено от мачтата, с мъжествена брадичка и с изключителната способност да издава с жестовете си всяко свое чувство. Беше още по-дребен, отколкото ми се стори в нощта, когато го видях в църквата. Сновеше трескаво от единия към другия шкаф с боядисани врати в сакристията, чудейки се кой от тях да затвори понапред…

— Кажете ми, отец Агустин — подхвърли той, докато прибираше потира и дискоса от последната литургия, — интересно ми е: каква ви е работата в Рим?

— На служба съм в Светата инквизиция.

— Да, да… И доколкото разбрах, в свободното от служебни задължения време обичате да разгадавате гатанки. Това е добре — усмихна се той, — значи ще се разберем.

— Точно за това бих искал да поговорим.

— Така ли?

Кимнах. Ако абатът беше такъв, какъвто ми го описа библиотекарят, може би присъствието на Прокобника в Милано не му бе убягнало. И все пак трябваше да бъда внимателен. Възможно беше и самият той да е писал анонимните писма, но да се бои да се разкрие, докато не се увери в истинските ми намерения. А можеше да стане и по-лошо: ако не знаеше за съществуването му и аз го осведомях, какво би му попречило да предупреди Мавъра?

— Кажете ми още нещо, отец Леире. Като любител на тайните сигурно не сте чували за изкуството за трениране на паметта, нали?

Бандело ми зададе този въпрос сякаш между другото, докато напразно се мъчех да разбера доколко е замесен в проблема с писмата. Сигурно бях твърде подозрителен. Всъщност за себе си включвах в списъка на заподозрените всеки монах, с когото се запознавах в „Санта Мария“. И брат Виченцо не правеше изключение. В интерес на истината, ако трябваше да избирам сред почти трийсетимата монаси, живеещи зад тези стени, то абатът бе човекът, който прилягаше най-много на профила на Прокобника. Не знам как не си дадохме сметка по-рано във Витания. Дори името му, Виченцо, беше със седем букви. Точно седем. Като седемте дяволски стиха Oculos ejus dinumera или седемте прозореца по южната фасада на църквата. Осъзнах тази подробност, докато наблюдавах колко ловко отваряше и затваряше вратички и шкафове за реликви в това помещение и как скри голяма връзка ключове в одеждите си. Абатът беше от малцината, които имаха достъп до плановете и проектите на херцога за „Санта Мария“, и може би единственият, който би използвал сигурната официална поща, за да праща писмата си в Рим.

— Е, какво? — настоя той още по-закачливо, както се бях замислил. — Чували ли сте за това изкуство или не сте?

Поклатих глава, мъчейки се да открия у него нещо, което да потвърди заключението ми.

— Е, жалко тогава! — продължи той. — Малцина знаят, че нашият орден е дал големи умове в тази достойна дисциплина.

— Никога не съм чувал за нея.

— И разбира се, не можете да знаете, че самият Цицерон споменава това изкуство в De Oratore и че в един още по-древен трактат, Ad Herennium, го разглежда подробно и ни предлага точната формула, по която човек може да си спомни след време всичко, което пожелае…

— Предлага ни? На доминиканците ли?

— Разбира се! От трийсет-четирийсет години много братя като мен са се посветили да го изучават, отец Леире. Нима самият вие, който работите ежедневно с важни книжа и документи, не сте мечтали да съхраните в паметта си някой текст, образ или име, спокоен, че никога повече няма да го търсите, защото вече знаете, че сте го запомнили завинаги?

— Разбира се. Но само най-привилегированите могат…

— И след като имате нужда от това в службата си — прекъсна ме той, — не сте ли се мъчили да проверите коя е най-добрата формула, за да постигнете подобно чудо? Древните, които не са имали възможност да правят копия на книги като нас, са измислили прекрасен начин: представяли са си „дворци на паметта“, в които трупат знанията си. И за това не сте чували, нали?

Поклатих глава, онемял от изумление.

— Гърците например си представяли голяма сграда, пълна с великолепни стаи и галерии, и обозначавали всеки прозорец, аркада, колонада, стълбище и зала по различен начин. В преддверието „пазели“ знанията си по граматика, в салона — по реторика, в кухнята — красноречието… И за да си спомнят нещо, съхранено там предварително, трябвало само да си представят, че отиват в този кът от сградата и го изваждат в ред, обратен на онзи, в който е съхранено. Хитро, нали?

Погледнах абата и не знаех какво да кажа. Не знаех дали ме подканваше да го питам за писмата, които бяхме получили в Рим, или не. Трябваше ли да последвам съвета на брат Алесандро и да говоря откровено с него за моята загадка? От страх да не изгубя доверието, проявено вече към мен, му заговорих с намеци:

— Кажете ми, отец Виченцо: а ако вместо „дворец на паметта“ използваме „църква на паметта“? Ще можем ли примерно да разшифроваме името на някой човек в една църква от камък и тухла?

— Виждам, че сте проницателен, братко Агустин — намигна ми той някак лукаво. — И практичен. Онуй, което гърците проектират и прилагат към въображаеми дворци, римляните и дори египтяните се опитват да направят с истински сгради. Ако онези, които влизали в тях, знаели точния „код на паметта“, можели да се движат из залите им и същевременно да получават ценна информация.

— А в една църква? — настоях аз.

— Да, и в църква може да се направи — съгласи се той. — Но чакайте да ви покажа нещо, преди да ви обясня как функционира един такъв механизъм. Както вече споменах, през последните години някои братя доминиканци като мен от Равена, Флоренция, Базел, Милано и Фрайбург започнаха да работят върху система за запаметяване, създадена на основата на образи или архитектурни конструкции, приготвени специално за тази цел.

— Приготвени?

— Да. Приспособени, обработени и украсени с декоративни елементи, които изглеждат излишни за несведущите, но са фундаментални за онези, които знаят тайната азбука, скрита в тях. Ще разберете, като ви дам пример, отец Агустин.

Абатът извади свитък хартия изпод сутаната си и го разстла на масата за дарения. Беше бял лист, не по-голям от дланта на ръката му, с петна от червен восък в единия ъгъл. Върху него бе отпечатана щампа с фигурата на жена, стъпила с левия крак на стълба. Около нея имаше птици и на гърдите й висяха странни неща, а под краката й имаше надпис с латински букви, показващ ясно коя е. „Госпожа Граматика“ — защото това беше тя — гледаше незнайно накъде с отнесен поглед.

— Тези дни успяхме да довършим една от картините, които занапред ще служат да си припомняме различните части на граматиката. Това е тя — рече той, сочейки чудноватата скица. Искате ли да видите как става?

Кимнах.

— Вгледайте се добре — подкани ме абатът. — Ако в този момент някой ни попита за основните термини в граматиката и имаме пред очите си тази графика, ще знаем без колебание какво да отговорим.

— Наистина ли?

Бандело оцени недоумението ми.

— Отговорът ни ще е точен: praedicatio, applicatio и continentia. И знаете ли защо? Много просто: защото го „прочетох“ в тази картина.

Абатът се наведе над листа и започна да чертае въображаеми кръгове, сочейки различни части от скицата:

— Гледайте хубаво: praedicatio е показано от птицата в дясната й ръка, която започва с латинско „Р“, и от клюна й с формата на тази буква. Това е най-важният елемент от фигурата и затова е посочен с два символа, освен че е и отличителен знак на нашия орден. В крайна сметка ние сме проповедници, нали?

Погледнах изящното флагче, което „госпожа Граматика“ държеше, прегънато във формата на латинско „Р“.

— Следващият елемент — продължи той, — applicatio, е означен с Aquila, орела, кацнал на ръката на Граматиката. Aquila и applicatio започват с буквата „А“, тъй че посветеният в изкуството на паметта ум ще направи веднага връзката. А колкото до Continentia, ще я видите почти изписана върху гърдите на жената. Ако можете да различите тези предмети — дъга, колело, рало и чук — като букви, ще прочетете веднага c-o-n-t… Continentia!

Беше изумително. В една наглед съвсем безобидна картина някой бе успял да закодира цяла теория за граматиката. Внезапно ми мина през ум, че в книгите, които се печатаха вече със стотици в ателиетата във Венеция, Рим и Торино, имаше графики по заглавните страници, в които може би са вписани тайни послания, които ние, несведущите, не бихме забелязали. В Канцеларията по тайните шифри никога не ни бяха учили на подобно нещо.

— А предметите, които държат птиците или които висят? И в тях ли има някакъв смисъл? — запитах, все още смаян от неочакваното разкритие.

— Скъпи ми братко, всичко, абсолютно всичко има смисъл. В тия времена всеки господар, всеки херцог или кардинал трябва да се пази толкова, че действията му, творбите на изкуството, за които плаща, или писанията, които пази, крият много неща за него.

Абатът завърши фразата с тайнствена усмивка.

Сега беше мой ред:

— А вие? — рекох през зъби. — И вие ли криете нещо?

Бандело ме погледна с все същото иронично изражение. Погали идеалното обръсната си тонзура и разсеяно оправи косите си.

— Един абат също има своите тайни наистина.

— И би ги скрил в една вече построена църква? — продължих да упорствам.

— О! — възкликна той. — Това би било твърде лесно. Първо бих преброил всичко: стени, прозорци, кули, камбани… Числото е най-важното нещо! След това, когато църквата е сведена до числа, ще потърся кои от тях могат да се съчетаят с букви или с подходящите думи. И ще ги сравня както по броя на буквите, образуващи думата, така и по стойността на тази дума, когато се редуцира отново до числа.

— Това е гематрия, отче! Тайната наука на евреите!

— Наистина е гематрия. Но не бива да презираме това знание, както искате да внушите вие с възмущението си. Исус е евреин и на времето е учил гематрия. Как иначе щяхме да знаем, че Авраам и Милосърдие са думи с еднаква числена стойност? Или че сборът от буквите, на еврейски, от стълбата на Яков и Синайската планина е сто и трийсет, което ни показва, че това са места за възкачване на небето, посочени от Бог?

— Значи — прекъснах го аз, — ако трябва да скриете името си, Виченцо, в църквата „Санта Мария“, ще изберете някоя особеност на храма, сборът, от чиито букви е седем, като седемте букви на името ви.

— Точно така.

— Като например… седем прозореца? Седем oculosl.

— Това е добро решение. Въпреки че аз бих избрал някоя от фреските в църквата. При тях можеш да използваш повече нюанси, отколкото при обикновеното изброяване на прозорци. Колкото повече елементи събереш в едно пространство, толкова по-голяма гъвкавост предаваш на изкуството на паметта. А в интерес на истината фасадата на „Санта Мария“ е доста семпла за това.

— Наистина ли смятате така?

— Разбира се. Освен това седем е число, което дава повод за много интерпретации. В Библията прибягват непрекъснато до него. Не би ми хрумнало да избера едно толкова многозначно число, за да замаскирам името си.

Бандело изглеждаше искрен.

— Нека се договорим — добави изненадващо той, — аз ще ви поверя загадката, над която работи сега нашата общност, а вие ще ми поверите вашата. Сигурен съм, че можем взаимно да си помогнем.

И естествено, аз се съгласих.