Тайната вечеря

Post Scriptum:Последни бележки на отец Леире

Тази тайна промени живота ми.

Но това не стана изведнъж, беше бавна и неудържима промяна, подобна на онова, което става с гората, когато идва пролет. В началото не си дадох сметка, а когато поисках да реагирам, вече беше твърде късно. Предполагам, че спокойните разговори в Конкорецо и онзи смут, в който сякаш бях потопен през първите дни в Милано, извършиха чудото.

Изчаках дните на отворени врати в „Санта Мария деле Грацие“ да минат, за да се върна отново при Тайната вечеря и да застана под ръцете на Христос. Исках да получа благословията на тази жива творба, която пулсираше и се беше оформяла почти незабележимо пред очите ми. Все още не знам защо го направих. И защо не отидох при абата да му кажа къде съм бил и какво съм открил по време на своя плен. Но както казах, нещо дълбоко в мен се промени. Нещо, което накрая щеше да погребе завинаги онзи Агустин Леире, проповедник и брат от Канцеларията по тайните шифри в Папската държава, служител на Светата инквизиция и теолог.

Просветление ли беше това? Божи знак? Или може би лудост? Сигурно ще умра на тази скала в Ябал ал Тариф, без да съм разбрал как да назова случилото се. Но вече няма значение.

Истината е, че тайнството на катарите, изложено за съзерцаване в сърцето на дома на доминиканците, патрони на Инквизицията и пазители на ортодоксалната вяра, имаше удивително влияние над мен. Открих, че евангелската истина си беше проправила път сред безпросветността на нашия орден и се бе укрепила в столовата като мощен маяк в нощта. Това бе истина, много по-различна от онази, в която бях вярвал цели четирийсет и пет години: Исус никога, никога не е налагал причастието като единствен път за общуването ни с Него. По-скоро обратното. Учил е Йоан и Мария Магдалина да ни покажат как да открием Бога в себе си, без да търсим външни начини. Той е юдеин. Видял е как свещениците от храма се опитват да затворят Господ в дарохранителницата. И се е борил срещу тях. Петнайсет века по-късно Леонардо се бе превърнал в приемник на това разкритие и го бе поверил на своята картина Тайната вечеря.

Може в онзи момент да съм полудял, допускам го. Но всичко се случи така, както го разказах тук.

От тези събития минаха вече три десетилетия и Абдул, който ми донесе както обикновено вечерята горе, в пещерата, ми съобщи и странна вест: група отшелници, последователи на свети Антоний, дошли в неговото село с намерението да се установят някъде наблизо. Започнах да се взирам в бреговете на Нил, мъчейки се да ги открия, но с отслабналото си зрение не успях да зърна лагера им. Знам, че това можеше да е последната ми надежда. Ако някой от тях е достоен да узнае признанията, които правя в заника на живота си, ще му поверя тези свитъци и ще го убедя колко е важно да ги запази на подходящо място, докато дойде време да ги извади на бял свят. Но силите ми отслабват и не знам дали ще мога дори да сляза от тази скала и да отида при тях.

Освен това, дори и да успея, няма да е никак лесно да ме разберат.

Оливерио Хакаранда например изобщо не разбра тайната на Вечерята, макар да беше под носа му. Това, че персонажите въплъщават тринайсетте букви от Consolamentum, единственото тайнство, признато от чистите хора в Конкорецо — едно духовно, невидимо и съкровено тайнство, — не му говореше почти нищо. Той не знаеше и колко тясна е връзката на този символ с така желаната от него „синя книга“, която никога нямаше да притежава. И разбира се, изобщо не предполагаше, че неговият слуга Марио Форцета го бе предал заради нея. Книга, използвана поколения наред в катарските обреди за посвещаването на новопокръстените в Църквата на духа и на Йоан, която ги учи да търсят сами Бога.

Знам, че Оливерио се върна в Испания, установи се близо до руините на Тарако и продължи да сключва сделки с папа Александър. През това време Леонардо повери книгата Тайната вечеря на своя ученик Бернардино Луини, а той на свой ред я предаде на един художник от Лангедок, който пък я занесе в Каркасон, където тя бе прибрана от галската Света инквизиция, която изобщо не можа да я разбере. Луини не нарисува никога причастието. Не го направи и Марко д’Оджоно или някой от любимите ученици на маестрото.

Интересна беше и съдбата на Елена, с която така и не се запознах лично. След като позира на маестрото, интелигентната млада графиня може би разбира, че Църквата на Йоан никога няма да измести Рим. Затова напуска ателието на маестрото, престава да преследва нещастния Бернардино и постъпва в манастира на кларисите близо до френската граница. Впечатлен от будния й ум, Леонардо й разкрива голямата тайна, с която е свързан родът й: Мария Магдалина, нейната древна родственица, е видяла възкръсналия Исус, целия в светлина, извън гроба, който Йосиф Ариматей приготвя за него. Векове наред Църквата отказва да чуе разказа й, но Леонардо го прави. Така или иначе в онзи далечен ден преди петнайсет века Магдалина вижда живия Исус, но не в тленното му тяло. Трупът му — безжизнен и студен — лежи още в гроба, когато тя се натъква на неговото „тяло от светлина“. Впечатлена, решава да открадне тленните останки на Галилееца, скрива ги в дома си, балсамира ги грижливо и когато започва преследването от синедриона, ги отнася във Франция.

Точно това е и тайната: Христос не възкръсва в тленно тяло! Прави го чрез светлината, показвайки ни пътя към собственото ни преобразяване, когато настъпи и нашият час.

Разбрах, че Елена, впечатлена от това разкритие, остава при кларисите още пет години, един ден изчезва от килията си и повече никой не я вижда. Казват, че последвала Леонардо в изгнаничеството му във Франция, установила се в двора на Франсоа I като придворна дама на кралицата и продължила да позира от време на време на маестрото. Изглежда, тосканецът я задържа при себе си до деня на смъртта си и пожелава да нарисува лицето и ръцете й за недовършения портрет на една девойка, която всички знаят като Джоконда. Всъщност, който е виждал картината, казва, че приликата между Йоан от Тайната вечеря и жената от онова малко платно е съвсем явна.

За нещастие аз не мога да преценя това.

Но каквито и тайни да е знаела за Църквата на Йоан и Магдалина, която Леонардо искаше да възкреси, истината е, че Елена ги е отнесла в гроба си. Защото преди да реша да дойда в Египет, за да прекарам последните си дни тук, Елена почина от треска.

И така, остава ми да обясня само защо дойдох в Египет, за да напиша тези редове. И защо не предадох катарската общност в Конкорецо, която бе свързана с маестро Леонардо.

Причината за това е отново онзи гигант със сини очи и бели дрехи.

След представянето на Тайната вечеря не го видях повече. Всъщност след като разбрах скритото й значение, се върнах в Рим и почуках на вратите на Дома на истината във Витания, където се заех отново с работата си, без да ми бъдат задавани никакви въпроси. Така разбрах, че на следващата година, когато френските войски пробиват отбраната на херцога и установяват контрол над града, Леонардо бяга от Милано. Намира убежище в Мантуа, а после във Венеция и накрая в Рим, където работи за Цезар Борджия, сина на папа Александър VI. За Борджия бил архитект и главен инженер и не използвал другите си дарби. Но и на тази длъжност се задържал малко, макар и достатъчно, за да се срещне най-сетне с Анио де Витербо, уредника на Палацо Сакро.

Анио се развълнувал много от тази среща. Неговият секретар, Джулелмо Понте, информирал надлежно Витания за срещата им, състояла се през пролетта на 1502 година. Говорили за висшата роля на изкуството, за приложенията му в съхраняването на паметта и за мощното му влияние върху народното съзнание. Но според Джулелмо две фрази на тосканеца го впечатлили особено.

— Всичко, което съм узнал за истинското послание на Исус, е нищо в сравнение с онова, което остава да бъде открито — отговорил той много тържествено на един от въпросите на невестулката. — И предричам, че както аз черпех за своето изкуство от египетските извори и както стигнах до геометричните тайни, преведени от Фичино и Пачоли, така и Църквата ще черпи още много от евангелията, заровени край бреговете на Нил.

Джовани Анио де Витербо умря пет години по-късно, навярно отровен от Цезар Борджия.

След месец, опасявайки се, че онези, които се бояха от завръщането на Църквата на Йоан, скоро ще почнат да ме преследват, напуснах Витания и тръгнах да търся евангелията.

Знам, че са наблизо, но все още не съм ги открил. Заклевам се, че ще ги търся до края на дните си.

През 1945 година край египетското село Наг Хамади в Горен Нил са намерени тринайсет подвързани с кожа евангелия. Написани са на коптски и съдържат неизвестни за Запада завети на Исус. Тяхното откриване, с много по-голямо значение от това на прочутите Свитъци от Мъртво море в Кумран, доказва съществуването на силно течение в ранното християнство, чиито последователи са очаквали идването на една Църква, основана на духовните ценности и на прякото общение с Бога. Днес те са известни като Гностически евангелия и със сигурност се знае, че в края на Късното средновековие техни преписи са стигнали до Европа и са оказали влияние върху някои интелектуални кръгове.

Пещерата Ябал ал Тариф, в която отец Леире умира през август 1526 година, е само на трийсет метра от мястото, където са открити тези книги.