Тайната вечеря

8.

В „Санта Мария“ посетих най-напред библиотеката. Бях много любопитен. Тя се намираше над онази злощастна и сега забранена за мен столова, която според Прокобника бе център на всичкото зло, и помещението беше просторно, с правоъгълни прозорци, затрупано с дузина малки маси за четене и голям пюпитър за библиотекаря. Точно зад него, зад тежка врата с брава, се пазеха книгите. Най-силно впечатление ми направи отоплението: от голям котел, намиращ се на долния етаж, идваше водна пара по медни отводи, които затопляха плочките на пода.

— Не е заради четящите монаси — побърза да ми обясни пазителят на мястото, като видя, че оглеждам с интерес това умно изобретение. — За книгите е. Съхраняваме доста ценни екземпляри и не можем да позволим студът да ги унищожи.

Мисля, че отец Алесандро, отговорник и пазител на тази зала, беше първият монах, който погледна на мен не с подозрение, а с безочливо любопитство. Длъгнест и кльощав, с извънредно бяла кожа и изискани обноски, той сякаш бе очарован, че вижда ново лице във владението си.

— Тук обикновено не идват много хора — призна той. — Още по-малко от Рим!

— А… Вече знаете, че идвам от Рим?

— Новините се разпространяват бързо, отче. „Санта Мария“ е малка общност. Не мисля, че още има някой, който да не знае за пристигането на един инквизитор в нашия дом.

Монахът ми намигна съучастнически.

— Не съм тук с официална мисия — излъгах аз. — Идвам по лични дела.

— И какво от това! Инквизиторите са учени хора, начетени. А тук на повечето монаси им е трудно да четат и да пишат. Ако останете известно време при нас, мисля, че ще си правим добра компания.

После добави:

— Вярно ли е, че в Рим работите в Канцеларията по тайните шифри?

— Да… — рекох колебливо.

— Чудесно, отче. Това е чудесно. Ще има много да си говорим. Мисля, че сте избрали за престоя си най-доброто място на света.

Алесандро ми се стори симпатичен. Наближаваше петдесетте и явно не се притесняваше от орловия си нос и брадичката си, най-острата, която бях виждал. Адамовата му ябълка сякаш щеше да изскочи. На масата стояха очилата му с дебели стъкла, с които навярно гледаше дребните букви в книгите, а по ръкавите на сутаната му личаха огромни мастилени петна. Не се сближих с него веднага — всъщност избягвах да го гледам, за да не се втренча в това разкривено лице, — макар да признавам, че помежду ни веднага възникна нещо като искрена привързаност. Той сам настоя да ми осигури всичко необходимо, докато съм в манастира. Предложи да ми покаже всяко кътче от това прекрасно място, където всичко изглеждаше ново, и обеща да се погрижи за спокойствието ми, за да мога да се вдълбоча в делата си.

— Ако вашият пример се подеме и повече монаси дойдат да четат в този дом — изпъшка той, сякаш не можеше да спре да говори, — скоро можем да го превърнем в главно студио8, като онези в Рим, а кой знае, може би и в университет…

— Нима тук не идват да четат монаси?

— Съвсем малко, а това място може да им предложи много. Макар че може да ви изглежда скромна, в тази библиотека се пазят едни от най-важните древни текстове в херцогството.

— Така ли?

— Простете, ако съгрешавам с хвалбите си, но работя отдавна тук. За образован човек от Рим като вас може да не е кой знае какво в сравнение с Ватиканската библиотека, но повярвайте, като ви казвам, че тук съхраняваме ценни текстове, за които дори библиотекарите на папата не смеят да мечтаят…

— Тогава — рекох учтиво — за мен ще е чест да ги прегледам. Отец Алесандро склони глава, сякаш приемаше похвалата, и същевременно започна да рови в книжата си и да търси нещо, което му трябваше.

— Но първо имам нужда от малка услуга — изсмя се той през зъби. — Сякаш Бог ви изпраща. За човек като вас, обигран в разчитането на послания за Канцеларията по тайните шифри, подобна гатанка ще е като детска игра.

Доминиканецът ми подаде парче хартия с нещо надраскано върху лицевата страна. Беше проста рисунка. Грубовата нотна стълбица с някаква необичайна нота („za“) и с една въдичка.

— Е? — запита припряно. — Разбирате ли я? От три дни напразно се мъча…

— И какво предполагате, че трябва да откриете тук?

— Някаква фраза на романски език.

Огледах гатанката, но не прозрях смисъла й. Очевидно ключът към нея трябваше да е в тази несъществуваща нота „za“. Отговорът се криеше винаги в странните неща, но какво означаваше въдичката? Подредих наум тези елементи, като започнах с разчитането на стълбицата, и се усмихнах, развеселен.

— Наистина е фраза — рекох най-сетне. — И то много проста.

— Проста ли?

— Достатъчно е човек да може да чете, отец Алесандро. Ще видите: ако тръгнете от думата „въдица“ на романски, което ще рече „amo“, останалото в рисунката веднага придобива смисъл.

— Не ви разбирам.

— Просто е. Прочетете „amo“, a после нотите. Монахът прокара плахо пръсти по рисунката:

— „L’amo… re… mi… fa… sol… la… «za»… re… L’amore mi fa sollazare!“9… — подскочи той. — Този Леонардо е истински злосторник! Ще види той, като го срещна! Да си играе така с нотите… Maledetto10.

— Леонардо ли?

Самото произнасяне на това име ме върна към действителността. Бях отишъл в библиотеката да потърся убежище, за да дешифрирам загадката на Прокобника. Да открия ключа, който, ако не се лъжехме, беше тясно свързан с Леонардо, със злополучната столова и с творбата, която той рисуваше там.

— A! — възкликна библиотекарят, все още въодушевен от откритието си. — Още ли не го познавате?

Поклатих глава.

— И той обича гатанките. Всяка седмица предизвиква монасите от „Санта Мария“ с по една. Тази беше от най-трудните…

— Леонардо да Винчи ли?

— А кой друг?

— Мислех — поколебах се аз, — че не говори много с монасите.

— Е, само когато работи. Но нали живее наблизо, често минава да нагледа творбата си и се шегува с нас из галериите. Захласва се по играта на думи и по двусмислиците и ни разсмива с хрумванията си.

„Играта на думи.“

Вместо да ми се понрави, това ме обезпокои. Бях там, за да дешифрирам едно послание, чийто смисъл убягваше на всички анализатори във Витания. Един доста по-различен от смехотворната фраза, скрита от Леонардо, текст, от който зависеха много държавни въпроси. Как можех да си губя времето с такава дреболия?

— Между мен и вашия приятел Леонардо — отсякох аз — има нещо общо: обичаме да работим в усамотение. Може ли да ми дадете един пюпитър и да се погрижите никой да не ме безпокои?

Отец Алесандро разбра, че не го молех за услуга. Тържествуващата усмивка изчезна от ъгловатото му лице и той кимна покорно.

— Останете тук. Никой няма да ви обезпокои.

Онзи следобед библиотекарят удържа на думата си. Часовете, прекарани над седемте стиха, които отец Ториани ми бе дал във Витания, бяха за мен едни от най-самотните в Милано. Разбирах, че тази задача изисква повече усилия от всяка друга, с която се бях сблъсквал преди. Прочетох отново:

Всичко беше въпрос на упорство.

Както ме бях учили във Витания, приложих към тази галиматия техниките на прекрасния отец Леон Батиста Алберти. Това предизвикателство би очаровало отеца: трябваше не само да се добера до посланието, скрито в един обикновен текст, но и да проследя връзката му с някоя творба на изкуството и тайната, скрита в нея. Това беше първият учен мъж, писал за перспективата, ценител на изкуството, поет, философ, съчинил погребална песен за кучето си, проектирал дори и фонтана Треви в Рим. Нашият незабравим доктор, когото Господ прибра безвреме в рая, казваше, че за да разтълкуваш каквато и да е загадка, не е важно нито в какъв вид е, нито откъде идва: трябва да тръгнеш от явното към скритото. Така е, да отделиш първо очевидното, онова „za“, за да откриеш после скритото му значение. Той формулира и друго важно правило: загадките се тълкуват винаги, без да се бърза, като се обръща внимание и на най-малките детайли, които трябва да улегнат в съзнанието.

В конкретния случай беше очевидно, съвсем очевидно, че в стиховете е закодирано име. Ториани беше сигурен в това, както и аз, колкото повече ги четях. И двамата смятахме, че Прокобника ни бе дал тази следа с надеждата, че Канцеларията по тайните шифри ще я дешифрира и ще успее да се свърже с него, така че сигурно имаше начин да се разчете, и то без никакво съмнение. И разбира се, ако нашият анонимен информатор беше толкова предпазлив, колкото изглеждаше, само очите на един добър наблюдател можеха да разкрият самоличността му.

Другото, което привлече вниманието ми, беше числото седем. Числата често са важни при такива загадки. Поетичното послание се състоеше от седем стиха. Странната му неправилна метрика сигурно означаваше нещо. Нещо подобно на въдичката на Леонардо. А ако това „нещо“ беше самоличността, която търсех, в текста се казваше, че ще стигна до нея само ако преброя очите на някого, чието лице не трябваше да виждам. Това противоречие ме обърка. Как можех да преброя очите на някого, без да гледам лицето му?

Текстът ми се съпротивляваше. Какво значеше тази тайнствена алюзия с очите? Може би нещо подобно на седемте очи на Йехова, описани от пророка Захария, или на седемте рога и седемте очи на заклания агнец от Апокалипсиса? И ако бе така, какво име можеше да се открие зад една цифра? Ключовата фраза беше красноречива: „Числото на моето име ще откриеш от едната страна“. Числото… какво число? Може би седем? Можеше ли да става въпрос за редно числително, за седми? Като антипапата Климент VII от Авиньон например? Скоро отхвърлих тази възможност. Малко вероятно беше нашият анонимен писач да си е заслужил някакво число след името. И тогава какво? Имаше и още нещо: как трябваше да тълкувам странната грешка, която открих в четвъртия стих? Защо онзи, който бе зашифровал посланието, беше написал rinvenies вместо invenies!

Странностите се трупаха една след друга.

През първия си ден в „Санта Мария“ бях сигурен само в едно: двете последни фрази от закодирания „подпис“ несъмнено бяха изрази, присъщи за един доминиканец. Инстинктът на Ториани не го беше подвел. „Contemplari et contemplata aliis tradere“ беше прочута сентенция на свети Тома, отразена в Summa Theologiae и възприета като един от най-известните девизи на нашия орден. Тя значеше „наблюдавайте и предайте на другите какво сте видели“. Другата — „Veritas“, „Истина“ — беше не само още един доста известен девиз, но и обикновено се слагаше по нашите гербове. Вярно е, че никога не бях виждал двата израза заедно, но прочетени един след друг, те сякаш казваха, че за да стигне до истината, човек трябва да е бдителен. И най-малкото това бе добър съвет. Отец Алберти би го приветствал.

А двете предходни сентенции? Какво число или послание криеха те?