Тайната вечеря

31.

— Трябва да ми предадете вашия затворник.

Мария Хакаранда ме погледна смаяна. Вече не беше облечена в мъжки дрехи, както предната вечер, а в не много вталена рокля със синьо-бели ръкави и корсаж на райета. Русата й коса бе прибрана в красива мрежичка и тя цялата сияеше.

Очевидно младата Хакаранда не бе очаквала да ме види отново толкова скоро, и още по-малко да се върна в дома й по един толкова… странен повод. Това, което не знаеше всъщност, бе, че аз, инквизиторът, нямах друг изход. Марио Форцета, фехтовачът, когото баща й бе победил в дуела, беше, доколкото знаех, последният човек, опитал се да се сдобие със „синята книга“ от картата на Леонардо. И единственият все още жив. Как да не искам да говоря с него?

— Всъщност не мисля, че тази идея ще се понрави много на баща ми — отвърна тя още щом чу колебливите ми обяснения.

— Тук грешите, Мария. Вие присъствахте, когато дон Оливерио ме помоли да му помогна да намери книгата на Леонардо. И точно затова съм дошъл.

— И какво смятате да правите с Марио?

— Първо, ще го взема под свое и на Светата инквизиция покровителство. А после ще го отведа, за да го разпитам.

Щом споменах Светата инквизиция, задръжките на момичето изчезнаха. Красивата Мария, впечатлена от сериозния ми вид, забрави подозренията си и любезно се съгласи да ме придружи до подземията на палата, за да избегне всякакъв конфликт с доминиканците в отсъствието на баща й. Обясни ми, че той заминал веднага след нашата среща и сигурно щял да се върне в Милано чак след седмица. Докато го нямало, тя отговаряла за реда в къщата и за опазването на цялата му собственост; в която, естествено, влизал и младият Форцета.

— Буен ли е? — попитах аз.

— О, не. Нищо подобно. Мисля, че не може и муха да убие. Но е хитър. Внимавайте с него.

— Хитър ли?

— Качество, което е усвоил от Леонардо — добави Мария. Всички негови ученици са такива.

Момчето беше затворено в онази част от палата, която преди била затвор. Дебели стени и стръмни стълби водеха към един странен подземен свят, който човек не би могъл да си представи, ако имаше достъп само до градините горе. Хакаранда беше благоволил да хвърли своя дързък слуга в murus strictus, тоест в килия с такива размери, колкото да може да легне, да стои прав и да направи няколко крачки от едната до другата стена. Без прозорци или друг изглед, освен непрогледния мрак, Марио Форцета можеше да се смята за късметлия. На няколко метра оттам Мария ми показа килиите murus strictissimus, където затворникът не би могъл нито да се изправи, нито да се изтегне по дължина и откъдето всички излизат полудели или мъртви.

Когато ме остави пред вратата на килията, ме обзе чувството, че се задушавам. Не исках дъщерята на Хакаранда да види, че се колебая. Мразех такива места; побелявах се в затворено пространство. Всъщност единствената работа като инквизитор, която никога не отказвах, беше административната. Пред миризмата на влага и звука от капките, падащи върху камъка, предпочитах досадната тежест на купищата книжа. Дъхът ми секна. Когато останах сам, със светилник и връзка тежки железни ключове в ръка, известно време не можах да кажа и дума.

— Марио Форцета?

Никой не отговори. От другата страна на вратата с мандало, проядено от ръждата, сякаш дебнеше само смъртта. Пъхнах един от ключовете в ключалката и отворих килията. Форцета наистина беше там вътре, прав, опрян на една от стените, с блуждаещ поглед. Всъщност щом забеляза светилника, клетникът си закри очите. Още носеше онази риза, цялата в петна от кръв. Раната на бузата му бе придобила обезпокоителен синкав цвят. Косата му беше цялата в прах, а видът му, въпреки краткото време, прекарано в килията, беше окаян.

— Значи си от Ферара, като дона Беатриче… — казах, докато сядах на нара, давайки му време да свикне със светлината. Той кимна смутено. Никога не бе чувал гласа ми и не знаеше точно кой съм.

— На колко години си, синко?

— На осемнайсет.

„Осемнайсет години! — помислих си. — Той дори не е мъж.“ Марио не преставаше да гледа черно-белите ми дрехи и да се чуди на странното ми посещение. Ако трябва да бъда откровен, между двама ни веднага се породи някаква симпатия. Реших да се възползвам от това:

— Добре, Марио Форцета. Ще ти кажа защо съм дошъл. Имам разрешение да те извадя оттук и да те пусна на свобода, но ако се споразумеем за нещо — излъгах. — Трябва само да ми отговориш на някой и друг въпрос. Ако ми кажеш истината, ще те пусна да си вървиш.

— Винаги казвам истината, отче.

Младежът отлепи гръб от стената, на която се беше облегнал, и седна до мен. Като го видях отблизо, наистина не ми се стори опасно момче. Малко болнав и прегърбен, той явно не беше годен за физическа работа. Не бях изненадан, че Хакаранда го победи толкова лесно.

— Разбрах, че си бил ученик на маестро Леонардо, така ли е? — попитах го аз.

— Да. Така е.

— И какво стана? Защо напусна ателието му?

— Не бях достоен за него. Маестрото е много взискателен към учениците си.

— Какво искаш да кажеш?

— Че не се справих с изпитанията, на които ме подложи. Само това.

— Изпитания ли? Какви изпитания?

Марио си пое дълбоко дъх, загледан в ръцете си, хванати в окови. Под отблясъка на светилника видя, че китките му са посинели.

— Проверка на интелигентността. За маестрото не е достатъчно учениците му да могат за забъркват боите и да нахвърлят щрихите на някой профил върху картона. Той иска будни умове…

— А изпитанията? — настоях аз.

— Един ден ме заведе да видя някои от творбите му и ме помоли да ги тълкувам. Видяхме Тайната вечеря, когато още едва бе почнал да я рисува, ходихме и в двореца на херцога да разгледаме някои от прекрасните му портрети. Предполагам, че не съм се справил добре, защото скоро ми каза да напусна ателието му.

— Разбирам. И затова реши да му отмъстиш и да го окрадеш, нали?

— Не! Нищо подобно — развълнува се той. — Никога не бих откраднал от маестрото. Той ми беше като баща. Водеше ни навсякъде, за да ни учи как да работим, и дори ни хранеше. Помня, че когато парите не му стигаха, ни събираше във вашата столова, на доминиканците от „Санта Мария“; караше ни да сядаме като апостолите около една голяма маса и докато ядяхме, ни наблюдаваше от известно разстояние…

— Значи си бил свидетел на работата по Вечерята.

— Разбира се. Великата творба на маестрото. От години правеше проучвания, за да я довърши.

— Изучавайки книги като онази, която открадна от него, нали?

Марио отново възрази:

— Нищо не съм му откраднал, отче! Дон Оливерио ми каза да отида в неговата bottega и да взема от библиотеката му една древна книга със сини корици.

— Това е кражба.

— Не, не е. Последния път, когато бях в ателието, помолих маестрото да ми я даде. Обясних му защо я искам, като казах, че е за да угодя на новия си господар, и той ми даде книгата, а после аз я предадох на дон Оливерио. Беше като подарък. Нещо за спомен от старите времена. Каза ми, че вече не му трябвала.

— И ти реши да я продадеш на синьор Хакаранда.

— Синьор Леонардо сам ми каза, че господарят ми е от ония, които живеят от злато, и поради това трябва да му искам злато. Затуй й сложих цена. Това е. Но дон Оливерио не чу молбите ми. Вбеси се, връчи ми една шпага и ме принуди да защитавам честта си на дуел. А после ме затвори тук.

Това момче ми се стори искрено. Много по-искрено от Хакаранда, жалък човек, способен да търгува с монаси и с младежи, само и само да се сдобие с някоя антика и да получи пълна шепа дукати за нея. А дали да не взема Марио да ми помага? Дали да не се възползвам от знанията на този бивш ученик на Леонардо, майстор в загадките, и да го посветя в проблемите си?

Реших да опитам.

— Какво знаеш за една игра на карти, в която се появява жена, облечена като францисканка, с книга в скута?

Марио ме погледна учуден.

— Разбираш ли за какво ти говоря? — настоях аз.

— Дон Оливерио ми показа тази карта, преди да ме прати за книгата на маестрото.

— Продължавай.

— Като отидох да поискам книгата от синьор Леонардо, му показах картата и той се засмя. Заяви ми, че в нея е скрита голяма тайна и че ако не успея да я разкрия сам, няма да ми каже нищо за нея. Все така прави. Никога не ти разкрива тайните си, освен, ако не си подготвен предварително.

— А каза ли ти как да го направиш?

— Маестрото учи всички свои ученици да търсят тайното значение на нещата. Той ни посвети в изкуството на паметта на гърците, в цифровите кодове на евреите, в буквите на арабите, изписани като фигури, и в тайната математика на Питагор… Макар че, както ви казах, бях глупав ученик и не се проявих много.

— Би ли работил за мен върху една загадка, ако те помоля?

Марио се поколеба за миг, преди да кимне.

— Това е гатанка, достойна за бившия ти маестро — обясних му, докато търсех парчето хартия, за да му стане по-ясно. — В нея е скрито името на човек, когото търся. Погледни внимателно текста, проучи го — рекох и му го подадох. — Направи го заради мен. От благодарност за подаръка, който ще ти направя днес.

Момчето се приближи до светилника, за да види по-добре.

— „Oculos ejus dinumera“… На латински е.

— Така е.

— И ще ме освободите?

— След като те питам само още едно нещо, Марио. Казал си на дон Оливерио, че Леонардо е използвал книгата, която ти е дал, за да нарисува един от учениците в Тайната вечеря.

— Вярно е.

— Кой беше този ученик, Марио?

— Апостол Матей.

— И знаеш ли защо е използвал тази книга, за да го нарисува?

— Мисля, че да… Матей е автор на най-известното евангелие от Новия завет и маестрото искаше човекът, чието лице ще използва за модел, да притежава поне същото достойнство.

— И кой е този човек? Платон ли?

— Не. Не е Платон — усмихна се той. — Жив човек е. Може и да сте чували за него: преведе Divini Platonis Opera Omnia и се казва Марсилио Фичино. Веднъж чух маестрото да казва, че когато го нарисува в някоя от творбите си, това ще е знак.

— Знак ли? Какъв знак?

Форцета се поколеба за миг, преди да отговори.

— Отдавна не съм говорил с маестрото, отче. Но ако изпълните обещанието си и ме освободите, ще проуча това за вас. Давам ви дума. Както и загадката, която ми поверихте. Няма да ви подведа.

— Трябва да знаеш, че даваш дума на един инквизитор.

— И я потвърждавам. Освободете ме и ще удържа думата си.

Какво можех да изгубя? Още същия следобед, преди службата за деветия час, с Марио напуснахме палата на семейство Хакаранда под подозрителния поглед на Мария. Навън, на улицата, момчето с черни коси и белег на бузата целуна ръката ми, разтри китките си без окови и хукна към центъра на града. Интересно, изобщо не се запитах дали ще го видя отново. Всъщност не ме интересуваше. Вече знаех за Тайната вечеря повече от мнозина монаси, които живееха под същия манастирски покрив.