Тайната вечеря

37.

Прокобника действаше със смайваща точност.

Ако някой бе имал нещастието да го срещне, щеше да си помисли, че познава манастира до последното ъгълче. Загърнат в черен плащ, който го скриваше от главата до петите, той прекоси редовете от празни пейки в църквата, зави наляво към параклиса „Мадона деле Грацие“ и потъна в сакристията. Не срещна никого по пътя си. В този час монасите се бяха събрали на извънреден капитул и не подозираха за присъствието на натрапника.

Бързешком напусна параклиса и сянката му се плъзна към арката, която водеше към малкия двор на абата; заобиколи го с лека стъпка и щом стигна до Двора на мъртвите, подмина столовата и се заизкачва, вземайки по три стъпала наведнъж, по стълбата, водеща към библиотеката.

Прокобника — човек или призрак; ангел или дявол, без значение — се движеше уверено. И така, след като огледа с вещо око залата на манастирския скрипториум, се отправи към пюпитъра на брат Алесандро. Нямаше време за губене. Знаеше, че Марко д’Оджоно и един помощник на тосканеца, художник на име Бернардино Луини, току-що бяха излезли от дома на Леонардо, точно срещу манастира „Санта Мария деле Грацие“, и скоро щяха да дойдат в столовата. Нямаше представа какво ги води насам и още по-малко защо с тях, по изричното желание на тосканеца, идва и една млада жена.

Прокобника остави внимателно плаща си върху масата на библиотекаря и като се постара да не вдига шум, опипа плочките по пода. Бяха слепени една с друга и само две от тях се разклатиха, като ги чукна. Беше точно това, което търсеше. Призракът се наведе, огледа ги и видя, че не са залепени с хоросан, че краищата им са огладени, а отдолу чисти, което показваше, че са използвани често. Като ги повдигна, видя отвода за парното отопление. Огледа го доволен. Прокобника знаеше, че този тесен иззидан канал минава от единия до другия край на тавана в столовата и че по него човек с остър слух няма да пропусне нито една подробност от онова, което се говори долу.

Внимателно се излегна в цял ръст, долепи ухо до плочките и затвори очи, за да се съсредоточи.

След минута се чу силно скърцане. Беше мандалото на столовата. Гостите на Леонардо вече влизаха в залата с Тайната вечеря.

— Какво ли искаше да каже маестрото с това, че той е омегата?

Въпросът на красивата Елена се понесе съвсем ясен по канала към горния етаж. Прокобника се изненада, че чува женски глас.

— За пръв път го чух да говори за това пред сестра Вероника в деня, когато тя умря — отвърна Марко д’Оджоно, чийто глас той позна веднага.

— Били сте при сестра Вероника да Бинаско в деня, когато се сбъдна предсказанието й?

Елена не беше на себе си от възторг.

Бе прекарала последната нощ будна, омаяна от обясненията на Леонардо и от шегите на учениците му, подготвяйки се да му позира. Леонардо се бе съгласил да я рисува като апостол Йоан, ако преди това му докаже с помощта на двамата си придружители, че е способна да разбере значението на стенописа.

Маестрото, запленен от красотата на първородната дъщеря на семейство Кривели, не преставаше да мисли за нея, откакто се видяха в Палацо Векио. Тя беше един прекрасен „Йоан“. Но той не искаше да избързва. Покани я един-два пъти, винаги заедно с маестро Луини, на прочутите си вечери на музиката, поезията и трубадурите, които подготвяше за гостите си. Искаше да следи отблизо развитието на тази неочаквана връзка. Девойката беше като опиянена. Да се озове в един кръг, за който бе чувала само от майка си, беше все едно да попадне в света на сънищата. И не искаше да се събуди. Откакто Лукреция Кривели бе озарила детските й нощи с приказки за принцове и трубадури, с рицарски церемонии и магьоснически сборища, Елена искаше да е там.

— Сестра Вероника ли? Охо! Тази монахиня се гневеше много лесно — спомни си Марко, мъчейки се да стопли ръце с дъха си. Столовата беше студена. Бе дошъл моментът да прояви интелигентността си.

— Наистина ли?

— О, да. Все кореше маестрото за странния му вкус и го критикуваше, че познавал по-добре творбите на гръцките философи, отколкото светите писания. Истината е, че обикновено не говореха за изкуство, а още по-малко за картините на маестрото, но в деня на своята смърт сестра Вероника го попита за тази столова.

— Но какво общо има това с омегата? — възрази Елена.

— Нека ви обясня. Онзи ден Леонардо се засегна. Сестра Вероника го обвини, че е омаловажил значението на Исус в Тайната вечеря. И маестрото се ядоса. Отвърна й, че Исус е единствената алфа в тази творба.

— Така ли каза? Че Исус е алфата в стенописа?

— Исус, каза той, е началото. Центърът. Оста на тази картина.

— Всъщност — заяви Луини, мъчейки се да различи силуета на Спасителя в полумрака — вярно е, че Исус заема централно място. Освен това знаем, че убежната точка за перспективата на цялата композиция се намира точно над лявото му ухо, под косата. Там Леонардо заби своя пергел първия ден. Сам го видях. И от тази свята точка нарисува всичко останало.

Прокобника се изненада, че чува Луини да говори. За пръв път му се случваше. От темите в творбите му знаеше, че споделя еретическите идеи на Леонардо. И той рисуваше натрапчиво сцени от житието на Йоан. Теми като срещата на малкия Йоан с Исус по пътя към Египет, кръщението в река Йордан или главата му, поднесена върху сребърен поднос на Саломе, се повтаряха непрекъснато в платната и в картините му върху дърво. Всички поклонници, които боготворяха Мадона в пещерата на Леонардо, го познаваха добре. „Вълците — помисли си той, обезпокоен от присъствието му в светая светих на тосканеца — ходят все на глутници.“

— Правилно отбелязвате, синьор Бернардино — обади се Марко, без да откъсва поглед от красивата си спътница, която започваше вече да различава силуетите на апостолите сред светлика на ранното утро. — Ако се вгледате в тялото му, с протегнатите напред ръце, ще видите, че то е във формата на огромно „А“. Това е огромна алфа, изникнала точно в средата на Дванайсетимата. Виждате ли я?

— Разбира се, че я виждам, но къде е омегата? — настоя Елена.

— Добре. Мисля, че маестрото каза това, защото се смята за последния от учениците му.

— Кой? Леонардо ли?

— Да, Елена. Алфата и омегата, началото и краят. Има смисъл, нали?

Луини и младата графиня свиха рамене. Също като Марко и даровитият ученик на маестрото предполагаше, че в стенописа е скрито някакво сакрално послание с огромно значение. Очевидно беше, че щом маестрото ги бе оставил да стигнат дотук, без да им даде ключа за разшифроването му, то по някакъв начин ги подлагаше на изпитание. Значи се намираха пред най-големия йероглиф, рисуван някога от тосканеца, и от умението им да го разчетат зависеше дали ще получат достъп до по-големи тайни.

— Може би Марко е прав, че в Тайната вечеря е скрита някаква визуална азбука.

Това стресна Прокобника.

— Визуална азбука ли?

— Знам, че маестрото е учил „изкуството на паметта“ при доминиканците във Флоренция. Неговият учител Верокио също го е прилагал и е обучил Леонардо, когато бил още дете.

— Никога не ни е говорил за това — рече Марко някак разочарован.

— Може би не го е смятал за важно в обучението ви. В крайна сметка става въпрос само за упражнения на ума за запаметяването на голямо количество информация или за закодирането й в определени елементи от сгради или произведения на изкуството. Тази информация е пред очите на всички, но е невидима за погледа на онези, които не са посветени.

— И къде виждате тук тази азбука? — настоя заинтригуван Д’Оджоно.

— Нали казахте, че тялото на Исус има формата на „А“ и че за Леонардо това е алфата в цялата композиция. А щом сам твърди, че е омегата, значи ще се съгласите, че има смисъл да потърсим в портрета на Юда Тадей нещо, което да напомня на „О“.

Тримата се спогледаха съучастнически и без да разменят нито дума, се приближиха до подножието на пасхалната трапеза. Фигурата на Юда се открояваше ясно. Той гледаше в посока, обратна на мястото, където се развиваше действието. Бе наведен напред, с ръце пред гърдите и длани, обърнати към небето. Носеше червеникава туника без украшения и нищо във фигурата му не приличаше на буквата омега.

— Алфата и омегата могат да имат нещо общо и със свети Йоан и Магдалина — промълви Бернардино, скривайки разочарованието си.

— Какво искате да кажете?

— Много просто, Марко. И двамата знаем, че стенописът е посветен на Мария Магдалина.

— Възелът! — спомни си той. — Вярно! Възелът, висящ в края на покривката!

— Мисля, че Леонардо е искал да ни заблуди. От известно време маестрото разпространява слуха, че с възела слага собствения си подпис в творбата. На романски Винчи идва от латинската дума vinculum, тоест връв или шнур. Но все пак скритото му значение не може да е толкова просто. И сигурно е свързано с любимката на Исус.

Прокобника се размърда в неудобното си скривалище.

— Един момент! — възрази Елена. — И какво общо има това с алфата и омегата?

— Казано е в Светите писания. Ако прочетете евангелията, ще видите, че Йоан Кръстител играе важна роля в началото на мисията на Спасителя. Йоан кръщава Исус в река Йордан. И всъщност му служи за отправна точка, за алфата в земната му мисия. Затова пък Магдалина е важна в края на живота му. По свой начин тя също го кръщава, като го помазва с миро няколко дни преди Тайната вечеря в присъствието на учениците му. Нима не помните случая с Мария от Витания, която му мие краката32? В този момент тя постъпва като истинска омега.

— Магдалина, омега…

Това обяснение не беше много убедително за момичето. Всъщност между Йоан и Тадей нямаше друга връзка, освен тази, че и двамата не гледаха Христос. От известно време Елена се бе замислила за друго обяснение на странната омега. Гледаше гладката стена наляво и надясно, мъчейки се да открие смисъла на загадката. Скоро щеше да съмне и трябваше да побързат, ако искаха да приключат със задачата преди идването на монасите. Ако в Тайната вечеря имаше нещо, което да се „чете“, трябваше бързо да го открият.

— Мисля, че предлагате много сложни тълкувания — рече тя накрая. — А маестрото, колкото и малко да го познавам, е голям привърженик на простите неща.

Марко и Бернардино се обърнаха към младата графиня.

— Щом е завързал толкова явно единия край на покривката, а другият пада свободно, то сигурно иска да привлече вниманието на зрителя към този край на масата. Там, където се е нарисувал, има нещо, което иска да видим.

Луини вдигна ръка към възела и го погали с крайчеца на пръстите си. Този възел бе нарисуван с голямо майсторство. Всяка гънка на плата беше удивително реална.

— Мисля, че Елена е права — съгласи се той.

— Права ли? В какво?

— Погледнете хубаво, Марко: мястото, където е възелът, е най-силно осветената част в композицията. Вижте сенките по лицата на апостолите тук. Виждате ли? По-контрастни са. По-наситени, отколкото на другите.

Д’Оджоно извърна гръцкия си профил и огледа по дължина стената, сравнявайки широкия спектър от светлосенки по дрехите и лицата на Дванайсетимата.

— Може би има смисъл — продължи Луини, сякаш размишляваше на глас. — Това място в картината е по-светло, защото за Леонардо знанието започва с Платон. Той е като слънце, което осветява разума. А най-блестящият от всички ученици е свети Симон, който има чертите на гърка и е с единствената бяла наметка в сцената…

Тази подробност върна Луини към един важен спомен:

— А Матей, ученикът, който стои до маестрото, е самият Марсилио Фичино… Разбира се! — възкликна изведнъж той. — Фичино повери на маестрото текстовете на Йоан, преди да напуснем Флоренция. Това е ключът!

Елена го погледна смаяна.

— Ключът ли? Какъв ключ?

— Сега разбирам. Древните посвещавали своите адепти, като слагали на главата им едно апокрифно евангелие на Йоан. Те смятали, че от този контакт духовната същност на творбата се предава на ума и сърцето на кандидата, който иска да стане истински християнин. Тази книга съдържала големи тайни за мисията на Христос на земята и сочела пътя, който трябва да следваме, за да заслужим мястото си на небето. Леонардо… — Луини си пое дъх. — … Леонардо е заменил евангелието с тази живописна творба, която съдържа най-важните му символи. Затова ни изпрати тук да те посветим, Елена! Защото смята, че творбата му ще те дари с мистичната тайна на Йоан!

— А можете ли да ме посветите, като не знаете какво точно е вложил маестрото в нея?

В гласа на момичето прозвуча недоумение.

— Като няма други знаци, да. В стари времена послушниците не са имали възможност дори да отворят изгубената книга на Йоан. Със сигурност мнозина от тях не са знаели да четат. Защо този стенопис да не послужи по същия начин и на нас! Освен това погледнете Христос. Той е на такава височина на стената, че да можете да застанете отдолу и да получите мистичното полагане на ръцете — с едната длан, протегната покровителствено над главата ви, а другата, обърната към небето.

Младата графиня погледна още веднъж алфата. Бернардино беше прав. Сцената на вечерята се намираше на такава височина, че човек да може да застане под покривката в цял ръст. Това беше хубаво място да се изправиш и да приемеш духа на творбата, но все пак прагматичният ум на Елена я караше да търси по-рационално решение. Леонардо беше практичен човек, не бе така отдаден на древната мистична премъдрост.

— Всъщност, струва ми се, че знам как да прочетем посланието на Вечерята…

Елена се поколеба. Малко след като застана под благодатната фигура на Алфата, получи внезапно просветление.

— Помните ли качествата, които маестрото ви накара да научите наизуст, за да ги знаете, когато дойде време да рисувате Дванайсетимата?

Бернардино кимна смаян. Спомените от деня, в който младата графиня грабна от ръцете му онзи лист, бяха още живи в паметта му. Той се изчерви.

— А можете ли да ми кажете какво качество приписва той на Юда Тадей? — настоя тя.

— На Тадей ли?

— Да. На Тадей — подкани го Елена, докато Луини се мъчеше да си спомни.

— Той е Occultator. Този, който крие.

— Точно така — усмихна се тя. — Едно „О“. Виждате ли? Тук имаме още една омега. И това не може да е случайно.