Тайната вечеря

33.

Брат Бенедето и абат Бандело свестяваха доста дълго Матео. Той дойде в съзнание, но остана трескав. Трудно му беше да говори, а когато успееше, тялото му трепереше от студ и страх. Беше обзет от мисълта, че трябва да излязат от столовата колкото може по-бързо. „Това е дело на Сатаната“, мълвеше, хлипайки, за ужас на едноокия и на чичо си. И понеже не можаха да го успокоят, отстъпиха пред молбите му и потърсиха убежище в библиотеката. Там беше топло и момчето постепенно се съвзе.

В началото не искаше да говори. Вкопчваше се в ръката на абата с все сила и клатеше глава всеки път, когато му кажеха нещо. По детето не се виждаха рани или отоци; макар да беше мръсно и сутаната му да бе изцапана с кал, нямаше признаци да е било нападнато. Тогава? Бенедето слезе до кухнята за малко топло мляко и сиенски марципан, който пазеха за специални случаи. Като сложи нещо в стомаха си и се постопли, Матео постепенно си развърза езика.

Онова, което им разказа, ги накара да занемеят изумени.

Както обикновено, този ден послушникът бе отишъл на пазарния площад да купи някои хранителни продукти за манастира. Четвъртък беше най-добрият ден за снабдяване със зърнени храни и зеленчуци, тъй че той взел малко монети от торбата на брат Джулелмо и тръгнал да си свърши работата колкото може по-бързо. Като минавал пред Палацо дела Раджоне, величествената сграда от камък и тухли на три етажа преди пазара, се натъкнал на голяма група хора. Изглеждали като захласнати. Слушали, без да мигнат, речта на някакъв оратор от импровизирана сцена точно под колоните на двореца. В началото не обърнал много внимание. И все пак точно когато подминавал тълпата, нещо го спряло. Матео познавал проповедника.

— Точно тук, под тези колони, предаде Богу дух един истински християнин! — чул го да крещи. — Един добър човек, който се жертва за вярата си и за вас! Като Христос! И за какво? За нищо! Дори не трепвате, когато го споменавам! Не виждате ли, че заприличваме все повече на животните? Не виждате ли, че с малодушното си поведение обръщате гръб на Господа?

Абатът и едноокият прикриха изумлението си. Под колоните, за които говореше Матео, беше открит обесен брат Алесандро. Като сръбна от млякото, послушникът продължи разказа си. А когато им разкри кой е ораторът, те се смаяха още повече. Матео се поколеба. Мъжът, който обвинявал минувачите, че са погубили душата си, защото не разпознават пратениците на Всевишния, бил брат Джиберто. Клисарят германец, онзи, с коса с цвета на тиква, човекът, който пазеше вратите на „Санта Мария“, бе зарязал същата тази сутрин задълженията си, за да отиде да проповядва точно там, където бе издъхнал библиотекарят. Защо?

Но най-странното в разказа му все още предстоеше.

— Всички ще идете в ада, ако не се отречете от Църквата на Сатаната и не се върнете към истинската вяра! — викал клисарят гневно. — Не яжте нищо, заченато в съвкупление! Забравете животинското месо! Отхвърлете яйцата и млякото! Пазете се от лъжовните тайнства! Не се причестявайте и кръщавайте! Не се подчинявайте на Рим и сменете вярата си, ако все още искате да се спасите!

Едноокият тръсна глава. „Брат Джиберто ли каза това?“. Абатът подкани Матео да продължи. Вече по-спокоен, той им разказа, че щом клисарят го видял сред тълпата, скочил като стрела от импровизирания си олтар, сграбчил го за врата и го показал на всички.

— Виждате ли го хубаво? — рекъл и го разтърсил като торба. — Това е племенникът на абата на „Санта Мария деле Грацие“. Ако сега, докато е дете, никой не го научи на правата вяра, какво ще стане с него? Ще ви кажа! — изсумтял. — Ще се превърне в слуга на Сатаната като чичо си! В проклет вероотстъпник! И ще повлече стотици глупаци като вас към вечното проклятие!

Абатът смръщи сурово лице.

— Така ли каза? Сигурен ли си, синко? Послушникът кимна.

— После ме съблече.

— Съблече те?

— И ме вдигна във въздуха, та всички да ме видят.

— Но защо, Матео? Защо?

При спомена за това очите на момчето се навлажниха.

— Не знам, чичо. Аз… чух го само да крещи на тълпата да не си мисли, че едно дете е чисто само защото не е изгубило невинността си. Че всички идваме на този свят да се пречистим от греховете си и че ако не го направим в този живот, ще се върнем отново в долината на сълзите, към жалката материя на едно още по-лошо съществуване.

— Прераждането не е християнска доктрина! — възмути се едноокият.

— Но е катарска — сряза го абатът. — Оставете го да говори, братко.

Матео си избърса очите и продължи:

— После… после каза, че макар монасите от този манастир да са верни на Църквата на Сатаната и да са последователи на един папа, който се кланя на древни богове, обещавал, че скоро този дом щял да се превърне в маяк, който ще покаже на света пътя към спасението.

— Така ли каза? — едноокият се намръщи. — И обясни ли защо?

— Не го притискайте, братко.

Послушникът се вкопчи отново в чичо си.

— Не е вярно, нали? — приплака той. — Не е вярно, че сме Църква на Сатаната.

— Разбира се, Матео. — Бандело го погали по главата. — Защо говориш така?

— Защото…, защото брат Джиберто се разгневи много като казах, че това не е вярно. Удари ми плесница и викна, че само когато ви изхвърлят от Вечерята и тя се отвори, за да могат всички да я съзерцават, истинската Църква ще блесне отново.

Все по-силен гняв обземаше абата.

— Ударил те е! — рече възмутен.

Матео не обърна внимание.

— Брат Джиберто каза, че колкото повече гледаме Тайната вечеря, толкова повече ще се приближаваме до неговата Църква. Че в стенописа на маестро Леонардо била скрита тайната на вечното спасение. Че затова и той, и брат Алесандро се съгласили да бъдат нарисувани заедно с Христос.

— Така ли каза?

— Да… — момчето сподави хлипа си. — Щом били нарисувани там, вече са получили Божията благодат.

Матео се взря в сериозните лица на двамата отци. Тогава едноокият му обясни: не само библиотекарят бил позирал за Юда. И други монаси, като Джиберто, се бяха съгласили да бъдат нарисувани като апостоли. Германецът бил въплъщение на Филип, да, но и Вартоломей, двамата Яковци и Андрей били с лицата на някои от монасите. Дори самият Бенедето склонил да бъде нарисуван като Тома. „В профил съм, за да не се вижда избоденото ми око“, обясни той.

Едноокият погали развълнувания Матео.

— Ти си смело момче — рече му. — Добре направи, като поиска да се махнем от онази зала. Злото може да ни докара дотам, че да си изгубим ума, както змията направи с Ева.

И сигурно се сети нещо за истинската самоличност на апостолите, защото почти, без да се усети зададе на Матео въпрос, който учуди дори самия абат:

— Преди малко каза, че знаеш кой всъщност е апостол Симон. От клисаря ли го чу?

Послушникът извърна поглед към празните пюпитри в скрипториума и кимна.

— Докато ме държеше гол там, високо, та всички да ме гледат, той разказа историята на един човек, живял преди Христа, който проповядвал безсмъртието на душата.

— Наистина ли?

— Каза, че този човек се учел от най-древните мъдреци на света. Той проповядвал и други неща, за постите, за молитвата и за студа.

— И какво точно каза? — настоя Бенедето.

— Че тези три неща ни помагат да напуснем тялото си, защото в него живеят всички грехове и гадости, и да се припознаем само в душата си… И каза още, че този мъж продължава все така да ни учи от Тайната вечеря, облечен в снежнобяло.

— Само един от тринайсетте е облечен така в стенописа заяви Бандело. — Това е Симон.

— И спомена ли името на този велик мъдрец? — настоя едноокият.

— Да. Нарече го Платон.

— Платон! — Бенедето подскочи. — Разбира се! Философът на дона Беатриче! Бюстът, който заповяда да й докарат от Флоренция, беше негов!…30

Абатът се почеса по слепоочията смаян:

— И защо Леонардо ще иска да се нарисува как слуша внимателно Платон, а не Христос?

— Но как? Още ли не сте разбрали, отче? Че то е повече от ясно! Леонардо ни показва в стенописа откъде черпи знанията си. Той, братко, е катар, също като брат Джиберто и брат Алесандро. Сам го казахте преди време. И имате право. Платон твърди, както и катарите по-късно, че истинското човешко познание се черпи направо от духовния свят, без посредници; без църкви и литургии. Това той нарича gnosis, отче, най-лошата от всички ереси.

— Как може да сте толкова сигурен? Само това доказателство не е достатъчно да го обвините в ерес.

— Така ли? А не виждате ли, че Леонардо се облича все в бяло, като Симон в Тайната вечеря! Не знаете ли, че не яде месо и изповядва безбрачието? Или сте чували за някоя жена край него?

— И ние се обличаме в бяло и постим, отче Бенедето. А освен това за Леонардо се говори, че харесвал мъжете и не бил чак такъв въздържател, какъвто твърдите — заяви брат Виченцо пред смаяния поглед на малкия Матео.

— Говори се! И кой говори, братко абат? Това са само приказки. Леонардо е самотник. Пази се като от чума от възможността да се свърже с някого. Обзалагам се, че е ерген като ония съвършени в катарската вяра… Всичко съвпада!

Абатът не скри разочарованието си.

— Да предположим, че сте прав. В такъв случай какво трябва да направим?

— Първо — продължи Бенедето, — да убедим отец Леире, че той е еретик. Нали е инквизитор, тук е едва ли не по Божията воля и сигурно знае за катарите повече от нас.

— А после?

— Да задържим брат Джиберто и да го разпитаме, разбира се — отвърна той.

— Това не може да стане…

Матео изрече шепнешком думите от страх да не им попречи. Въпреки че вече се чувстваше по-добре, все още не бе довършил разказа си за онова, което беше видял на пазара.

— Какво казваш?

— Че вече не можете да го задържите.

— И защо, Матео?

— Защото… — поколеба се той, — като свърши проповедта си, брат Джиберто запали сутаната си и изгоря пред очите на всички.

— Боже милостиви! — едноокият сложи ръка на устата си, ужасен. — Виждате ли, братко абат? Вече няма съмнение. За да не го съдим ние, клисарят е предпочел да се подложи на endura…

— На endura ли?

Въпросът на малкия Матео остана без отговор и увисна в разредения въздух на библиотеката. Бенедето поиска разрешение да се оттегли, за да размисли, и хукна с все сили. Онази сутрин, впечатлен от разкритията на Матео, той побърза да дойде при мен, за да ми каже, че в „Санта Мария деле Грацие“ са живели поне двама добри хора, както древните катари сами се наричали. Един инквизитор трябвало да знае това. Но едноокият наблегна на второто си откритие, което смяташе за по-близко до моите компетенции: най-сетне бе успял да познае събеседника на маестро Леонардо на пасхалната вечеря. Вече знаеше кой всъщност е мъжът с белите дрехи, протегнал напред ръце, който бе привлякъл вниманието на поне двама от Христовите ученици: Платон. Признанието му дойде точно навреме и запълни една празнота, която не можех да разгадая, откакто се срещнах с Оливерио Хакаранда. Присъствието на философа в столовата обясняваше защо маестро Да Винчи пазеше в библиотеката си всички творби на атинянина. Книги, които сега, разбира се, сигурно бяха в някой ъгъл на палата на Хакаранда и никой не им обръщаше онова внимание, което заслужаваха.

Значи кръгът постепенно се затваряше.