Тайната вечеря

22.

Потърсих библиотекаря навсякъде. Върху пюпитъра му лежаха още двата тома на епископ Да Вараце, които ми бе показал предния следобед. Върху обкова изпъкваха с големи букви името на автора и италианското заглавие: Legendi di Sancti Vulgari Storiado. От другата книга обаче, онази за тайните изкуства от отец Бейкън, нямаше и следа. Ако брат Алесандро я пазеше в своята сбирка, вероятно я държеше на сигурно място.

Дали си въобразявах, или библиотекарят наистина се бе постарал да отклони вниманието ми от този трактат? И защо?

Въпросите се трупаха. Имах нужда брат Алесандро да ми обясни някои неща. Но колкото и да го търсех в църквата, в кухнята или в сградата с килиите, никой не можа да ми каже къде е. Не трябваше и да настоявам много. С нарастващия наплив от хора, които се стичаха към „Санта Мария“, за да видят отблизо погребалния кортеж, човек лесно можеше да изгуби от поглед библиотекаря. Знаех, че рано или късно ще го видя и тогава щеше ми обясни какво, за Бога, ставаше тук.

Към десет сутринта площадът пред църквата и целият път, който свързваше „Санта Мария“ с двореца, бяха изпълнени от смълчаната тълпа. Всички бяха облечени празнично и носеха свещи и сухи палмови листа, които щяха да развеят при преминаването на траурния кортеж. По този маршрут не можеше и игла да падне. Затова пък до църквата, по изричното желание на херцога, имаха достъп само поканените и посланиците. Под галерията бяха вдигнали подиум, покрит с кадифе и опасан със златни кордони, завършващи с пискюли, от който Мавъра и най-верните му хора щяха да отправят молитвите си. Цялото пространство бе охранявано от личната гвардия на херцога и само монасите от „Санта Мария“ имаха известна свобода да влизат и излизат оттам.

Отправих се натам, воден не толкова от надеждата да срещна брат Алесандро, колкото от желанието да видя за пръв път маестро Леонардо. Щом помощниците му бяха отворили столовата тази сутрин, може би техният наставник беше някъде наблизо.

Инстинктът не ми изневери.

Щом камбаните отброиха единайсет удара, внезапен грохот наруши спокойствието на храма „Санта Мария“. Главната порта, намираща се под най-големия кръгъл прозорец, се разтвори с трясък. Отвън затръбиха тромпети, възвестяващи пристигането на Мавъра и неговия кортеж. Сигналът предизвика ням възторг сред удостоените с честта да бъдат в църквата. В този момент дузина мъже със сурови лица и празни погледи, загърнати в дълги мантии, обкичени с черна кожа, влязоха тържествено и се насочиха към подиума. И там го видях. Въпреки че беше в края на групата, маестро Леонардо се открояваше като Голиат сред филистимците. Но не само ръстът му привлече вниманието ми. За разлика от брокатите със скъпоценни камъни и копринените мантии, които носеха останалите благородници, тосканецът беше от главата до петите в бяло, а брадата му, дълга, русолява и добре подрязана, падаше пригладена на гърдите му; и както крачеше, той се оглеждаше ту на едната, ту на другата страна, сякаш търсеше познати лица сред присъстващите. Откроявайки се, фигурата му приличаше на призрак от друга епоха. В сравнение с Мавъра, който вървеше три крачки по-напред — мургав и с черна като смола коса, подстригана във формата на купа, — слънчевият профил на гиганта беше пълна противоположност на херцога. Всички гледаха него. Онези, които носеха хоругвите и знамената на различните кралски дворове, почели с присъствието си погребението, забелязваха първо него, а после самия Лудовико. И все пак тосканецът сякаш бе чужд на всичко това.

— Добре дошли в Божия дом — посрещна ги от олтара абат Бандело, заобиколен от монаси, пременени за случая. До него бяха архиепископът на Милано, главата на францисканците и дузина духовници от двореца.

Мавъра и неговият кортеж се прекръстиха, заеха местата си на предназначения за тях подиум и почти в същото време група музиканти с герба на фамилия Сфорца влезе в храма, възвестявайки пристигането на ковчега.

Маестро Леонардо, изправен на третия ред на подиума, гледаше жадно на всички страни и отбелязваше трескаво Господ знае какво в един от онези taccuini, които носеше винаги в себе си. Стори ми се, че както наблюдаваше лицата в множеството, така следеше и акордите на органа в „Санта Мария“, и разветите сред свитите хоругви. Някой ми бе споменал, че предния ден следобед изпаднал във възторг, съзерцавайки полета на четиристотин гълъба, пуснати на площада пред църквата, и дори ме увериха, че отбелязал със задоволство оръдейните залпове, които нунцият на Негово светейшество наредил да изстрелят под градските стени в памет на покойницата. Според него всичко трябвало да се отбелязва. Всичко носело следите на тайната наука за живота.

Разбира се, не бях единственият, който следеше какво прави той по време на церемонията. Хората около мен си шушукаха за тосканеца. Колкото повече ме привличаше синият му поглед и внушителният му вид, толкова по-голямо желание изпитвах да се запозная с него. Първо Прокобника, а след туй и отец Бандело подкладоха тази жажда, която сега ме изгаряше отвътре.

Присъстващите тук не ми помогнаха много да утоля жаждата си. Бърбореха като папагали за последната страст на тосканеца: да довърши трактата си за живописта, в който щял да порицае поети и скулптори и да възвеличае превъзходството на своите картини. Използвал времето си както да утешава Мавъра в скръбта му, така и да скицира невероятни подвижни мостове, бойни машини, които се движат без коне, и кранове за разтоварване на вълна от корабите по navigli24.

Да Винчи, вглъбен в себе си, не подозираше какви страсти разпалва. В момента май нахвърляше в бележника си скица на странния костюм, който херцогът носеше за случая: мантия от прекрасна черна коприна, раздрана на много места, сякаш да покаже, че я е разкъсал със собствените си ръце.

Тогава изобщо не можех да си представя колко скоро щях да разговарям с маестрото.

Брат Джиберто, клисарят на „Санта Мария“, бе човекът, който ми помогна за първата среща с художника при последвалите драматични и неочаквани събития.

Това стана, докато отец Бандело произнасяше благословията си. Брат Джиберто, момък, дошъл от Севера, с розови бузи и кожа с цвета на тиква, се приближи иззад гърба ми и задърпа яростно сутаната ми.

— Отче Агустин! Чуйте! — молеше ме отчаян. Облещените му очи сякаш щяха да изскочат. Целите бяха кръвясали. — В града се случи нещо ужасно. Трябва да го узнаете веднага!

— Нещо ужасно ли?

Ръцете на германеца трепереха.

— Това е Божие наказание — изсъска. — Наказание за онези, дето гневят Всевишния!…

Клисарят не можа да довърши. Бенедето, едноокият мърморко и изповедник на абата, и брат Андреа де Инверуно се приближиха към нас със съкрушено изражение.

— Трябва да вървим веднага. И по-бързо!

— Идвате ли с нас, отец Агустин? — рече клисарят, останал почти без дъх. — Струва ми се, ще имаме нужда от подкрепа.

Тази припряност ме обърка. Не знаех нито къде трябва да отида с тях, нито защо, но щом видях, че един паж на херцога се приближи до Леонардо и му прошепна нещо в ухото, дърпайки го уплашено, приех. Тук ставаше нещо странно. Сериозно. И аз исках да знам какво.