Тайната вечеря

23.

Двамата пристави на херцога не можеха да повярват на очите си. Пред тях бе безжизненото тяло на един монах. Въже, дебело колкото китка и стегнато здраво около врата му, го придържаше към една от подпорните колони на пазарния площад.

Андреа Ро, шеф на стражата, още не беше закусил. Всъщност едва бе закопчал униформата си, когато тази новина наруши спокойствието му в скучната неделна утрин. С рошава сива коса, празен стомах и миришещ на току-що събудена мечка, Ро се приближи неохотно да види какво става. Не можеше да направи кой знае какво. Кожата на нещастника бе посиняла и студена; вените по лицето му бяха изпъкнали, а очите му — отворени и сухи. Ужасът, изписан в тези зеници, говореше за жестока смърт. Мъртвецът бе агонизирал дълго, преди да се задуши. Ръцете му, сега отпуснати, падаха по дължината на бялата му доминиканска сутана, а под висящите ръкави се подаваха едва-едва нежните му, слаби и вдървени китки. Лек мирис на мъртвец стигна до носа на капитана.

— Е, какво? — Андреа обходи с поглед тълпата зяпачи, зажаднели за зрелища. Мнозина от тях се прибираха у дома разочаровани, че не са успели да зърнат пищната погребална колесница на херцогинята, и сега се надяваха да бъдат възнаградени. Ро подозираше всекиго. Търсеше нечие виновно лице, някой, който да гледа гордо тази сцена. — Какво имаме тук?

— Духовник е, синьор. Монах — отвърна войнствено другарят му, като се мъчеше да държи настрана тълпата, разперил ръце и забил пика в земята.

— Това го видях вече, Адриано. С тази новина ме събудиха.

— Вижте, синьор — запъна се войникът. — Този човек е обесен сутринта. Нито една работилница и дюкян в района не са отворени днес, тъй че никой не е видял нищо…

— Претърси ли го?

— Още не.

— Така ли? И още не знаеш дали са го обрали, преди да го обесят?

Въпросният Адриано поклати глава някак плахо. Сигурно никога не бе докосвал труп. Ро го удостои с презрителна гримаса, преди да се обърне към тълпата.

— Никой нищо не знае! А? — скастри ги, крещейки. — Стадо страхливци. Плъхове!

Никой не трепна. Гледаха в захлас леко полюшващия се като махало монах и се чудеха тихомълком какво е станало. Господ знае, че духовниците обикновено не носят пълни торби и че разбойниците нямат почти никога полза да ги нападат. Но щом не ставаше дума за крадци, кой беше убил този монах? И защо беше обесен и оставен насред улицата?

Андреа Ро обиколи още няколко пъти трупа, преди да зададе следващия злорад въпрос на другаря си.

— Добре, Адриано. Да помислим. Какво смяташ, че е станало тук? Убили ли са го или самичък се е обесил?

Прегърбен, момъкът запримига и се замисли за миг над въпроса, сякаш от това зависеше повишението му. Предъвка внимателно отговора и точно когато щеше да отвори уста и да каже нещо… не успя. Страшен глас се извиси над тълпата.

— Самоубил се е! — викна някой изотзад. — Сам го е направил! Няма съмнение, капитане!

Беше мъжествен, отривист глас, който разтресе колонадата на пазара и прикова вниманието на тълпата.

— И освен това — продължи той — знам името му: брат Алесандро Тривулцио, библиотекар на манастира „Санта Мария деле Грацие“! Господ да прибере тази душа в лоното си!

И непознатият тръгна напред, проправяйки си път сред любопитната тълпа. Адриано, все така с отворена уста, се загледа в него. Това беше необикновен човек: висок и як, с памучна риза, стигаща до нозете му, и с дълга коса, прибрана под вълнена шапка. С него вървеше едно подплашено момченце, което нямаше повече от дванайсет-тринайсет години и изглеждаше много впечатлено от близостта на мъртвеца.

— Виж ти! Най-сетне един смелчага! И кой сте вие, ако мога да знам? — запита Ро. — Как може да сте толкова сигурен в това, което казвате?

Гигантът погледна Андреа Ро в очите, преди да отговори.

— Много просто, капитане. Ако се вгледате в това тяло, ще видите, че няма други следи от насилие, освен раната по врата. Ако е оказал съпротива или е бил нападнат, дрехите му щяха да са изцапани, може би скъсани или окървавени. А не е така. Този монах е приел смъртта драговолно. И ако се вгледате още по-внимателно, под него ще видите и буренцето, послужило му за опора, за да стигне до подпорната колона и да нахлузи въжето на врата си.

— Доста разбирате от мъртъвци, синьор — рече злорадо капитанът.

— Виждал съм повече, отколкото можете да си представите, и то отблизо! Едно от любимите ми занимания е да ги изследвам. Дори съм ги разрязвал, за да използвам вътрешностите им за науката. — Гигантът наблегна на последната фраза, знаейки, че ще предизвика сподавен ужас из целия площад. — Ако бяхте имали възможността да наблюдавате толкова обесени, колкото аз, щяхте да си дадете сметка и за нещо друго.

— Нещо друго ли?

— Че това тяло виси тук от доста часове.

— Така ли?

— Без съмнение — потвърди той. — Достатъчно е да видите рояците мухи, които кръжат около него. Мухите от този вид, малки и трескави, изчакват два-три часа, преди да налетят на мъртвеца. И погледнете как кръжат, търсейки храна!… Не е ли невероятно?

— Още не сте казал кой сте!

— Казвам се Леонардо, капитане. И служа на херцога като вас.

— Никога досега не съм ви виждал.

— Владенията на Мавъра са обширни — рече мъжът и едва не избухна в неуместен за случая смях. — Художник съм и работя по различни негови проекти, един от тях е в манастира „Санта Мария деле Грацие“, затова познавах добре този нещастник. И знаете ли какво? Беше ми добър приятел.

Понечвайки да се прекръсти, приставът се вгледа отново в непознатия. Накрая реши, че пред него сигурно стои някой виден гражданин. Както всички в Милано и той беше чувал за някакъв учен на име Леонардо и за невероятните му способности. Мъчеше се да се сети какво се говореше за него: че можел не само да улови човешката душа в едно платно или да излее най-голямата статуя на кон през вековете в чест на покойния Франческо Сфорца, но имал познания и по медицина, с които правел едва ли не чудеса. Тоя мъж отговаряше доста добре на представата, създадена за него.

— Кажете ми тогава, маестро Леонардо, защо според вас един монах от манастира „Санта Мария деле Грацие“ ще пожелае да се обеси тук?

— Това не знам, капитане — отвърна по-любезно гигантът. Въпреки че тълкувам с лекота външните белези, волята на човека е нещо, което често ми убягва. И все пак може би отговорът е много прост. Също както аз идвам често тук да купувам платна и бои, той може да се е отбил да потърси друга стока. А после някаква зловеща мисъл е минала през ума му и е решил, че е дошло време да умре… Не мислите ли?

— В неделя? — усъмни се капитан Ро. — Точно по време на тържественото погребение на херцогиня Беатриче в собствения му манастир? Не. Не мисля.

Гигантът сви рамене.

— Един Господ знае какво може да мине през ума на някой от неговите раби…

— Да.

— Може би, ако откачите трупа и го претърсите внимателно, ще намерите някаква следа, показваща какво е правил на пазарния площад. И ако сметнете, че е уместно, предоставям на вашите услуги знанията си по медицина и пълното си съдействие за установяването на причината и момента на смъртта. Достатъчно е само да пратите тялото му в ателието ми на…

Маестрото не довърши изречението си. Точно в този момент Джиберто, Андреа, Бенедето и аз стигнахме до групата зяпачи. Едноокият монах вървеше най-отпред, безмълвен, с онзи поглед на животно, готвещо се да нападне. Щом зърна с единственото си око бялата риза на Леонардо до тялото на брат Алесандро, той пребледня.

— И през ум да не ви минава да скверните тялото на един раб на свети Доминик, синьор Леонардо! — викна още преди да стигне до него.

Тосканецът извърна глава към мястото, където се намирахме. И след секунда вече ни поздравяваше с поклон, отправяйки ни извиненията си.

— Съжалявам, отец Бенедето. Скърбя заради тази смърт толкова, колкото и вие.

Едноокият хвърли поглед към безжизненото лице на брат Алесандро и веднага го позна. Изглеждаше потресен. Макар и може би не толкова, колкото аз. Докоснах ужасен ледените му вдървени ръце и не можех да повярвам, че е мъртъв. А какво да мисля за Леонардо? Какво правеше тук маестрото художник, демонстрирайки такава загриженост за библиотекаря? Нима това не беше последното потвърждение, че той и брат Алесандро са били много близки? Прекръстих се и се заклех да изясня този въпрос, докато тосканецът мълвеше съболезнованията си:

— Господ да го дари със своята благодат — рече той.

— А вас какво ви засяга? — скастри ядно гиганта отец Бенедето, очевидно разярен. — В крайна сметка за вас той беше само един глупак, когото използвахте, маестро! Признайте го поне сега!

— Винаги сте го подценявали, отче.

— Не и колкото вас.

Последва заплашителен жест към маестрото.

— Освен това — продължи Бенедето — съм изненадан, че изказвате така прибързано мнението си за смъртта му. Не ви приляга на славата, която имате. Нашият библиотекар обичаше живота, защо ще се самоубива?

Чаках отговора на тосканеца, но той не продума. Сигурно схвана играта на едноокия. Монасите от „Санта Мария“ щяха да се опитат да убедят полицията, че нашият брат е бил нападнат. Ако приемеха предположението за самоубийство, щяха да го опозорят, а освен това нямаше да могат да го погребат в осветена земя.

Свалихме внимателно трупа от импровизираното бесило. Върху лицето на библиотекаря се бе запазила странна гримаса; беше подигравателна, почти весела, в контраст с облещения му, пълен с ужас поглед. Със смиреност, каквато никой не очакваше, тосканецът се приближи до него, затвори клепачите му и му прошепна нещо на ухото.

— И на мъртвите ли говорите, синьор Леонардо?

Андреа Ро, чиято глава беше на педя от тази на художника, се ухили на този жест.

— Да, капитане. Вече ви казах, че бяхме добри приятели.

И като изрече това, хвана ръката на малчугана с руси къдрици и ясен поглед, с когото бе дошъл, и се отправи към улица „Ножарска“.