Тайната вечеря

7.

И аз, естествено, се подчиних. Какво можех да сторя?

Пристигнах в Милано след Нощта на влъхвите. Беше съботна утрин, блестящият сняг ме заслепяваше, а чистият въздух вледеняваше безжалостно вътрешностите ми. Бях яздил без отдих, като спях по три-четири часа в мизерни странноприемници, и стигнах до града вкочанен и прогизнал от тридневното пътуване посред най-върлата зима, която помнех. Но това нямаше значение. Милано, столицата на Ломбардия, средище на дворцови интриги и териториални спорове с Франция и със съседните графства, градът, за който толкова бях чел, лежеше вече в краката на коня ми.

Мястото бе впечатляващо. Градът на фамилия Сфорца, най-големият на юг от Алпите, заемаше двойно повече площ от Рим: осем големи порти се издигаха по фланговете на непристъпна крепостна стена, опасваща това разположено в кръг градище, което, погледнато от висинето, сигурно приличаше на щит на гигантски воин. И все пак не отбранителната му мощ ме смая: това беше един нов и чист град, който внушаваше чувството за ред. Гражданите му не се облекчаваха по всеки ъгъл, както в Рим, а блудниците не налитаха на пътниците, за да се предлагат. Там всеки ъгъл, всяка къща, всяка обществена сграда бяха сякаш замислени за някаква висша функция. А благотворното влияние на гордата и крехка като скелет катедрала, пълна противоположност на масивните грамади в италианския Юг, се стелеше над долината. Гледан от хълмовете, Милано беше последното място на света, където можеха да пуснат корени безпорядъкът и грехът.

Малко преди да стигна до Порта Тичинезе, най-аристократичния подстъп към този град, един любезен търговец ми предложи да ме придружи до кулата Филарете, главния вход към крепостта на Мавъра. Разположен в единия край на градския щит, замъкът на семейство Сфорца приличаше на миниатюрно копие на огромните градски стени. Търговецът се засмя, като видя смаяното ми изражение. Каза, че бил кожар от Кремона и добър католик и че ще ме придружи с радост и вътре в крепостта, ако благословя и него, и семейството му. Приех предложението.

Добрият човечец ме остави пред замъка на херцога точно в деветия час. Това място беше още по-впечатляващо, отколкото си бях представял. Флагчета със страховития герб на фамилията Сфорца — една гигантска змия, поглъщаща страдалец — се спускаха от бойниците. Сини ленти се вееха на вятъра, а половин дузина огромни комини, забити във вътрешността на крепостта, бълваха големи вълма гъст черен дим. Входът на кулата Филарете представляваше внушителна подемна решетка и двукрила врата, обкована с бронз, огъваща се под собствената си тежест. Пазеха я не по-малко от петнайсет души, които пробождаха с пики чувалите със зърно, возени от коларите към кухните.

Един от тези униформени мъже ми посочи пътя. Трябваше да тръгна към западния край на кулата и да попитам за приемната и за „траурния кабинет“, подготвен за посрещането на делегациите, които щяха да се стекат за погребението на дона Беатриче. Моят водач от Кремона ме беше предупредил вече, че целият град ще замре, когато този момент настъпи. Но всъщност в този час нямаше голямо раздвижване. Изненадах се, че секретарят на Мавъра, длъгнест царедворец с безучастно лице, се появи почти веднага, за да ме приеме. Служителят се извини, че не можел да отведе мен, раба Божи, при господаря си. Но все пак прегледа скептично пълномощното ми писмо, увери се, че папският печат е автентичен, и ми го върна, изразявайки съжалението си.

— Съжалявам, отец Леире — каза Маркезино Станга, това беше името му, и се впусна в порой от извинения. — Трябва да разберете, че моят господар не приема никого след смъртта на съпругата си. Предполагам, съзнавате, че преживяваме много труден момент и че херцогът има нужда от усамотение.

— Разбира се — потвърдих с престорена учтивост.

— Въпреки всичко — продължи той, — щом траурът свърши, ще кажа да го известят за присъствието ви в града.

Бих предпочел да мога да погледна Мавъра в очите и да доловя, както при толкова разпити, на които бях присъствал, дали в тях се крие сянката на ереста или греха. Но този служител в къса кадифена дреха и с червена шапка, гарнирана с кожи, който говореше с недостойна надменност, бе решен да ми попречи:

— Не можем и да ви подслоним, както правим обикновено — рече сухо. — Замъкът е затворен и не приемаме гости. Умолявам ви, отче, да се молите за душата на дона Беатриче и да дойдете пак след погребението. Тогава ще ви посрещнем както подобава.

— Requiescat in pace7 — промълвих аз и се прекръстих. — Тъй и ще сторя. Ще се моля и за вас.

Обзе ме странно чувство. След като бях лишен от възможността да съм близо до херцога и семейството му и се простих с надеждата да побродя по-свободно из замъка му, разследването ми щеше да се позабави. Трябваше да намеря скромен подслон, където да мога да работя. С документите на Ториани, които пареха в торбата ми, имах нужда от спокойствие, три пъти на ден топла храна и доста късмет, за да разгадая тайната. Не беше разумно един монах да търси подслон при светските люде, така че възможностите ми скоро се сведоха до две: да отседна в стария манастир „Сан Еусторджо“ или в съвсем новия „Санта Мария деле Грацие“, където възможността да се натъкна на Прокобника разпалваше въображението ми. А намерех ли веднъж подслон, щях да имам време да се задълбоча в работата по шифъра, който отец Ториани ми бе дал във Витания.

Признавам, че Божието провидение свърши чудесна работа. „Сан Еусторджо“ скоро се оказа най-лошата възможност. Намираше се непосредствено до катедралата, близо до продоволствения пазар, и обикновено гъмжеше от любопитни люде, които много скоро щяха да се запитат каква точно работа има тук един инквизитор от Рим. Въпреки че на такова място можех да добия някаква представа за дейността на Прокобника, избягвайки риска да се срещна лице в лице с него, без да знам с кого си имам работа, все пак съзнавах, че тук ще имам повече неудобства, отколкото предимства.

Колкото до другата възможност — манастира „Санта Мария деле Грацие“, освен че вероятно беше скривалище на моя обект, той криеше само едно малко, но преодолимо неудобство: в него щеше да се проведе многолюдната погребална церемония за дона Беатриче. Манастирската църква, обновена от Браманте, скоро щеше да привлече всички погледи.

Затова пък в „Санта Мария“ имаше всичко, от което се нуждаех. В доста богатата манастирска библиотека, разположена на втория етаж в една от сградите, които гледаха към така наречения Двор на мъртвите, се съхраняваха творби на Светоний, Филострат, Плотин, Ксенофонт и дори някои от трудовете на самия Платон, донесени по времето на Козимо Старши. Манастирът се намираше близо до херцогската крепост и не много далече от Порта Верчелина. Радваше се на отлична кухня, изключителна сладкарска фурна, кладенец, градина, шивачница и лечебница. В случай че това изглежда малко, всички тези предимства бледнееха пред едно-единствено: ако отец Ториани не се лъжеше, може би Прокобника щеше да ми се представи някъде по коридорите и нямаше да има нужда да тълкувам ребуса му.

Какъв наивник бях.

Но иначе провидението свърши добра работа: в „Санта Мария“ бе останала една свободна килия, която тутакси ми бе предоставена. Това беше стаичка, голяма три на две крачки, с дървен нар без дюшек и малка маса под едно прозорче, което гледаше към улицата на име Маджента. Монасите не ми задаваха въпроси. Прегледаха пълномощните ми писма със същия подозрителен поглед като секретаря Станга, но се успокоиха, като ги уверих, че съм дошъл в техния дом да търся покой за изтерзания си дух. „Дори един инквизитор има нужда от усамотение“, обясних аз. И те ме разбраха.

Поставиха ми само едно условие. Клисарят, монах с облещени очи и странен акцент, ме предупреди много строго:

— Не влизайте без разрешение в столовата. Маестро Леонардо не иска никой да го прекъсва, когато работи, а абатът желае да му угоди във всичко. Разбрахте ли?

Аз кимнах.