Тайната вечеря

35.

Не бях виждал такива източени лица като тези на монасите от „Санта Мария“ в онази неделна утрин. Преди камбаните да бият за утреня, абатът лично бе обиколил манастира, килия по килия, за да събуди всички. С висок глас той ни заповяда да се оправим по-бързо и да се подготвим за извънреден за общността капитул.

Разбира се, никой не възрази. Нямаше монах, който да не знае, че рано или късно ще плати скъпо за смъртта на клисаря. Може би затова още на следващия ден всички бяха започнали да се дебнат. За външен човек като мен положението бе станало неудържимо. Монасите се събираха на малки групички от земляци. Онези, дошли в Милано от Юг, не говореха с дошлите от Север, които на свой ред избягваха онези от езерата, сякаш те имаха нещо общо с ужасния край на брат Джиберто. „Санта Мария“ беше разединена… и аз не знаех защо.

Тази сутрин, след като се измих и облякох в здрача, разбрах колко тревожно е положението. Макар че всъщност нямаше монах, който да не мърмори срещу друг монах, всички те сякаш бяха единодушни в едно: да ме държат възможно по-далеч от своите грижи. Защото ако имаше нещо, от което се страхуваха, то беше, че по силата на правомощията си като инквизитор можех да предизвикам процес срещу тяхната общност. Слухът, че брат Джиберто е умрял, проповядвайки като катар, ги ужасяваше. Но никой, разбира се, не дръзна да го покаже открито. Гледаха ме така, сякаш аз бях принудил брат Алесандро да се обеси и бях накарал клисаря да си изгуби ума. Точно такава сатанинска роля ми отреждаха.

Но вниманието ми бе привлечено най-вече от начина, по който Виченцо Бандело се възползва от този страх.

След като ни събуди, абатът ни поведе към залата до конюшните, където имаше голяма празна маса, приготвена от самия него. Помещението беше студено и по-мрачно дори от килиите ни. Но точно така, почти слепешком, Бандело ни запозна с наситената програма, която ни беше приготвил. От сутрешното богослужение до вечернята, каза той, трябвало да се отдадем на духовни занимания — преосмисляне на греховете, самобичуване и публична изповед. А в края на деня група монаси, посочени от самия него, щяла да отиде в Двора на мъртвите и да изрови трупа на брат Алесандро Тривулцио. Клетите му мощи щели да бъдат не само изтръгнати от прегръдката на земята, но и отнесени извън градските стени, за да бъдат заклеймени, изгорени и разпръснати на вятъра. А заедно с тях и костите на брат Джиберто.

Бандело искаше манастирът му да се очисти от ереста, преди да мръкне. Той, който вярвал в невинността на брата библиотекар и дори твърдял, че има заговор срещу него, вече знаел, че приживе брат Алесандро е обърнал гръб на Христос, излагайки на сериозна опасност моралната цялост на приората му.

Видях как Мауро Сфорца, гробарят, се прекръсти нервно в края на масата.

Отец Виченцо ни се стори по-сериозен и несговорчив от всякога. Не беше спал добре. Торбичките под очите му висяха натежали на бузите и му предаваха печален вид. И донякъде вината за плачевното му състояние беше моя. Предния следобед, докато отец Ториани и папа Александър се срещаха в Рим зад гърба ми, Бандело и аз — скромният раб Божи, разговаряхме какво означава това, че двама катари са проникнали в общността ни. Милано — обясних му аз — е атакуван от силите на злото, както никога досега през последните сто години. Всичките ми източници го потвърждават. В началото абатът ме погледна с недоумение, сякаш се съмняваше, че човек, дошъл наскоро, би могъл да разбере проблемите на епархията му, но докато му излагах своите аргументи, той промени мнението си.

Обясних му защо смятам, че този низ от странни кончини, които са ни споходили, не е просто някаква случайност. Обясних му и по какъв начин бяха свързани със смъртта на поклонниците, убити в църквата „Сан Франческо“. Самата полиция на Мавъра беше на същото мнение. Нейните началници бяха стигнали до заключението, че и тези нещастници са умрели, без да окажат съпротива, като брат Алесандро. И още нещо: мястото на убийствата в „Сан Франческо“ беше главният олтар, точно под едно табло на маестро Леонардо, което наричаха Мадона в пещерата. Тази подробност, заедно с факта, че сред вещите им са били открити само къшей хляб и тесте картончета с илюстрации, ме накара да бъда особено предпазлив. Всички мъртъвци носеха едни и същи вещи. Сякаш това беше част от непонятен таен ритуал. Може би — предположих — от някакъв непознат катарски обред.

Много странно. Както намекнах на абата, Леонардо беше някакъв особен източник на проблеми. Брат Алесандро умря, след като бе позирал за него като Юда Искариот, но знаех, че и клисарят е сред монасите, които проявяваха силна симпатия към тосканеца. Да не говорим за дона Беатриче: тя бе издъхнала, след като винаги го беше закриляла. Нима бе възможно човек да не види тънката нишка, свързваща тези събития? И не беше ли очевидно, че Леонардо да Винчи е заобиколен от силни врагове, които сигурно се бояха от ереста му като нас, но бяха способни да прибегнат и до оръжие, за да унищожат него и хората му?

Тези жертви и опасността, че може да има и още, ме накараха да говоря с Бандело за Прокобника. И мисля, че не сгреших.

В началото, след като му обясних, че в Рим вече знаят за множеството нещастни случаи, той ме погледна недоумяващо. Казах му, че от известно време най-високите папски инстанции получават съобщения от някакъв загадъчен информатор, който заплашва, че ако работата по Тайната вечеря не бъде спряна, ще се случи точно това. Този човек — обясних аз — е хитър и интелигентен мъж, вероятно с доминиканско възпитание, който крие самоличността си от страх да не бъде преследван от херцога. Човек, който явно действа с настървение срещу маестрото и, изглежда, е обзет от единствената мисъл да го провали и опозори. С една дума, мъж, когото трябва да открием незабавно, ако искаме да спрем този низ от смъртни случаи и да получим онези недвусмислени доказателства, уличаващи Леонардо, които той твърди, че притежава.

— Ако не се лъжа, отче, безразличието на Рим към заплахите му го е принудило да вземе правосъдието в свои ръце.

— Но защо, отче Леире? С какво пречи на този човек нашият художник? — запита абатът изумен.

— Мислил съм много по този въпрос и повярвайте, виждам само едно възможно обяснение. — Бандело ме погледна заинтригуван и ме подкани да продължа. — Моето предположение е, че в миналото Прокобника е бил съучастник на Леонардо да Винчи и дори е споделял дълбоко еретическите му убеждения. И може би по някаква тайнствена причина, която трябва да открием, се е почувствал измамен от художника и е решил да го предаде. Първо изпраща настървени писма до Рим и ни осведомява за престъпленията на Леонардо срещу вярата и за злото, което се крие в Тайната вечеря, но след като се натъква на нашия скептицизъм, се отчайва и преминава към действие.

— Към действие ли? Не ви разбирам.

— Не мога да ви виня, братко абат. И аз не притежавам ключа към всички тайни. Но все пак моето предположение придобива смисъл, ако приемем, че Прокобника е бил също такъв катар, каквито са Алесандро и Джиберто. Известно време сигурно и той се е смятал за последовател на истинските Христови апостоли и като тях е очаквал идването на Второто пришествие на Месията. Това е мечтата на всеки „добър човек“. Те вярват, че в този ден цялото християнство ще приеме тяхната „истинска вяра“. — Възползвах се от вниманието на отец Виченцо, за да довърша мисълта си с тържествен тон. — Смятам, че след като всуе е чакал толкова дълго, Прокобника не издържа, отрича се от обета за ненасилие и търси възмездие с кръв за времето, което е изгубил с „чистите хора“.

— Това е ужасно обвинение, отче.

— Да проучим фактите, братко — приканих го аз. — Катарите познават много добре Новия завет, затова, когато Прокобника убива брат Алесандро, прави всичко възможно това да прилича на самоубийство. Но Леонардо го разбира веднага и въпреки че се опита да отвлече вниманието на полицията, онзи ден той, без да иска, ми подсказа много важна следа: Алесандро бе умрял по същия начин, както Юда Искариот, след като предава Христос.

— И какво значение има това?

— Голямо, отче. Светът на катарите съществува благодарение на силата на символите. Ако Прокобника успее да накара общността на съвършените да повярва, че събитията, предхождащи смъртта на Христос, се повтарят, може да ги убеди, че Второто пришествие наближава. Разбирате ли? „Самоубийството“ на библиотекаря за тях е знак, че пророчеството скоро ще се сбъдне: Христос ще слезе на земята и вярата му ще възтържествува над тъмата.

— Пришествието…

— Точно така. Затова Джиберто, впечатлен от това разкритие, забравя страховете си и излиза да проповядва като катар, жертвайки без страх живота си, убеден, че когато Господ се върне, той ще възкръсне от мъртвите и ще се спаси. Прокобника е дяволски хитър в отмъщението си.

— Изглеждате много сигурен в хипотезата си.

— Да, сигурен съм — съгласих се аз. — Както вече ви казах, нашият информатор е сложна личност; умен е и не оставя нищо на случайността, дори и мястото, което е избрал, за да обеси Алесандро.

— Така ли?

— Помислих, че сте разбрали — усмихнах се иронично аз. Когато отидох до колонада на Палацо дела Раджоне и огледах подпората, на която висеше нашият библиотекар, видях странен барелеф. Правил го е някой си Орландо да Тресано, стар поборник срещу ересите, за когото в надписа се казва: „Spada e Tutore della fede per aver fatto bruciare come si doveva i Catari“31. Интересна шега, не мислите ли?

Виченцо Бандело беше изненадан. Заразата на ереста бе проникнала в манастира по-дълбоко, отколкото можеше да си представи.

— Кажете ми, отец Леире — запита той, стреснат, — до каква степен смятате, е заблудил своите хора Прокобника?

— Достатъчно, за да принуди поклонниците в „Сан Франческо“ да напуснат убежището си в планините и да потърсят спасение в града. Смирено са пожертвали живота си пред близкото Пришествие. Така Прокобника успява да накара катарите сами да се издадат. И повярвайте, че е въпрос само на време маестро Леонардо да направи погрешна стъпка.

— Значи… — поколеба се абатът — вие смятате, че Прокобника още живее сред нас.

— Убеден съм — усмихнах се аз. — И се крие, защото знае, че е късно да иска прошка от вас. Съгрешил е не само според църковната догма, но е нарушил и петата заповед: не убивай.

— Как ще го разпознаем?

— За щастие е допуснал малка грешка.

— Грешка ли?

— В първите си писма, когато все още е хранел надежда, че Рим ще се намеси, ни даде една следа, за да го открием.

Набръчканото чело на абата се изопна от изненада. В мозъка му, приучен да свързва всевъзможни сведения и да разрешава загадки, светкавично изплува отговорът.

— Разбира се! — възкликна той и се хвана за главата. — Това е вашата гатанка! Подписът на Прокобника! Затова беше изписан върху картата, която открихме у библиотекаря!

— Брат Алесандро искаше сам да разгадае тайната. Проявих непредпазливост, като му дадох текста, и може би неговото любопитство е ускорило смъртта му.

— В такъв случай, отче Леире, всичко е наред. Трябва да разчетем йероглифа и ще го открием.

— Дано да е толкова лесно.