Тайната вечеря

39.Рим, няколко дни по-късно

— Трябва да побързаме. Скоро ще стане дванайсет часа.

Джовани Анио де Витербо никога не напускаше малкия си дворец на западния бряг на река Тибър без колата си, теглена от коне, и без верния си секретар Джулелмо Понте. Това бе още една от привилегиите, които невестулката си беше извоювал от Негово светейшество Александър VI. Но този разкош приспиваше бдителността му. Анио де Витербо не би могъл и да предположи, че освен културен и изискан млад човек Джулелмо е и племенник на отец Ториани. А още по-малко, че чрез него Витания ще бъде просветлена за дейността на една от най-съмнителните и непочтени личности през вековете.

— Дванайсет! — повтори той. — Чу ли ме? Дванайсет! — Няма защо да се тревожите — отвърна му Джулелмо учтиво. — Ще стигнем навреме. Кочияшът ви е много бърз.

Никога не бе виждал невестулката толкова изнервен. Припряността не беше нещо привично за човек като него. Откакто се настани в близост до покоите на Борджия по изричното желание на Негово светейшество, Анио се укрепи в Рим така, сякаш градът беше негов. Не дължеше обяснения на никого. Часовете, в които влизаше и излизаше, не фигурираха в никой протокол; всичко, което правеше, беше добро. Злите езици говореха, че спечелил привилегиите си благодарение на страстното желание на главата на църквата да прослави своя толкова древен, благороден и божествен род с истории, доказващи величието му. И в интерес на истината Анио успя да му ги осигури като никой друг. Започна да разпространява невероятни неща за папата от Валенсия. Измисли, че бил потомък на бог Озирис, който дошъл в Италия в древни времена да научи жителите й да орат земите си, да произвеждат бира и дори да подкастрят дървета. И винаги подкрепяше тези лъжи с класически текстове, цитирайки често цели пасажи от Диодор от Сицилия, за да оправдае папската мания по митологията на фараоните.

Нито Витания, нито Светата инквизиция успяха да пресекат разпространението на подобни фантасмагории. Папата обожаваше този шарлатанин. Дори споделяше дълбоката му омраза към блясъка и културата на флорентинския и на миланския двор, в чиито библиотеки невестулката виждаше сериозна заплаха за налудничавите си идеи. Знаеше, че преводите на Марсилио Фичино на текстове, смятани за дело на великия египетски бог Триславния Хермес — познат и като Тот, бог на Мъдростта, — разбиват на пух и прах повечето му измислици. В тях не се споменаваше нито за идването на Озирис в Италия, нито че Апенините се свързват с Апис33, или пък град Озирисилия — с някакво посещение на този бог в покрайнините на Тревизо.

До този ден Джулелмо си мислеше, че самото споменаване на Фичино може да накара отец Анио да излезе от кожата си. Но явно се лъжеше.

— Видя ли декорацията на папските апартаменти?

Джулелмо поклати глава. От известно време се беше заслушал в тропота на конските копита по паважа, мъчейки се да разбере накъде се е разбързал така невестулката.

— Ще ти я покажа — рече му той въодушевен. — Днес, Джулелмо, ще се запознаеш с големия художник, създал тези рисунки.

— Наистина ли?

— Лъгал ли съм те някога? Ако беше видял сцените, за които ти говоря, щеше да разбереш колко са ценни. Нарисуван е бог Апис, свещеният бик на египтяните, като пророчески знак за времето, в което живеем. Нима не си забелязал, че в герба на нашия папа също има бик?

— По-скоро… вол.

— И какво? Важен е символът, Джулелмо! До Апис е и богинята Изида. Величествена като католическата кралица на Испания, седнала в небесния си трон с отворена книга в скута, тя показва на Хермес и на Мойсей законите и науките. Представяш ли си?

Джулелмо затвори очи, сякаш разсъждаваше над думите на своя господар.

— Тези фрески говорят, драги, че Мойсей е получил всичките си знания от Египет и че ние, християните, сме ги наследили от него. Разбираш ли колко гениално е изкуството? Даваш ли си сметка колко възвишена е поуката от това, което ти казвам? Нашата вяра, драги Гулиелмо, идва оттам, от древния Египет. Както и семейството на нашия папа. Дори авторите на евангелията казват, че Исус е избягал в тази страна, за да се спаси от Ирод. Не разбираш ли? Всичко тръгва от Нил.

— И човекът, с когото ще се срещнете ли, отче?

— Не. Той не. Но знае много за тия места. Каза ми много неща за този рай на мъдростта.

Анио замълча. Когато се говореше за египетските корени на християнството, той изпитваше противоречиви чувства. От една страна, беше доволен, че с всеки изминал ден все повече мъдри хора, като Леонардо в Милано, узнаваха тайната и я претворяваха в картини като Мадона в пещерата, представяща правдиво срещата между Йоан и Исус по време на бягството в страната на фараоните; от друга, неблагоразумието разпространяване на тези истини можеше да застраши моралните устои на Църквата и тя да изгуби някои от привилегиите си. Как щяха да реагират хората, като разберат, че Исус не е единственият богочовек, възкръснал от мъртвите? Нима нямаше да задават неудобни въпроси и като узнаят за големите съвпадения между неговия живот и този на Озирис? И нямаше ли да обезпокоят папата с обвиненията си и да нарекат Отците на църквата обикновени преписвачи на една свята история, която не им принадлежи? Нани се размърда на мястото си.

— Знаеш ли, Джулелмо… Всичката мъдрост, скрита в дворцовите фрески, е нищо в сравнение с онова, което очаквам да разбера днес.

Секретарят сведе поглед от страх да не би невестулката да види какъв интерес предизвикват у него думите му.

— Ако ми даде онова, което очаквам от него, ще имам ключа към всичко, за което ти говорих. Ще знам всичко…

Анио млъкна, щом забеляза, че колата забавя ход. Хвърли един поглед през завеските и видя, че са извън Рим, съвсем близо до целта.

— Мисля, че пристигаме, отец Анио — обади се секретарят.

— Чудесно. Виждаш ли дали някой ни чака?

Джулелмо подаде глава от прозореца и огледа огромната варосана фасада на „Зеления гигант“, странноприемница в покрайнините на града, известна като място за срещи както на поклонници, така и на преследвани от закона люде. И наистина от вратата на странноприемницата ги поздрави един самотен мъж, загърнат в кафяв плащ.

— Има някакъв човек, който изглежда, ви познава — отвърна той.

— Тогава сигурно е той. Оливерио Хакаранда. Доста време мина от последната ни среща.

— Хакаранда ли? — младият мъж се поколеба. — Познавате ли го, господарю?

— О, да. Стар приятел е. Няма защо да се тревожиш.

— С цялото ми уважение, господарю, но това не е много сигурно място за човек като вас. Ако ви познаят, можем да бъдем нападнати или дори отвлечени…

Анио се усмихна развеселен. Джулелмо не знаеше колко пъти бе сключвал сделки на същото това място. „Зеленият гигант“ беше един от любимите му „кабинети“ много преди да заеме протоколната си длъжност при Александър VI. Собствениците го познаваха добре и го уважаваха. Нямаше от какво да се бои. По масите тук бе разменял пълни торби със злато от папската съкровищница за статуи, картини, древни антики, ръкописи, дрехи, парфюми и дори погребални принадлежности. Хакаранда беше един от най-добрите му снабдители. Нещата, които бе купил от него, му бяха помогнали да се изкачи по не едно от стъпалата в своята кариера. Затова бе убеден, че щом испанецът се е върнал в Рим и е помолил спешно да го види, значи имаше нещо важно за него.

Щом стъпи на земята, Анио потръпна от вълнение: дали най-сетне не е намерил старото съкровище? Дали не му носеше онова, което толкова желаеше?

Богатата фантазия на отеца се отприщи. Докато Джулелмо му отваряше вратата, за да слезе, невестулката си мислеше с наслада колко близко беше до най-големия си успех. Защо иначе верният му „доставчик“ ще го кара да идва тук?

Хакаранда се появяваше в много подходящ момент. Предния следобед Нани се беше видял отново с главата на доминиканците, мърморкото Джоакино Ториани, за да чуе лично от него последните новини по въпроса за Тайната вечеря. По време на поверителната си аудиенция при Негово светейшество Александър VI той призна, че е открил посланието, скрито в онзи впечатляващ стенопис. „Леонардо — каза той — е скрил сред персонажите си една фраза, някакъв призив, написан на странен език, който възнамеряваме да дешифрираме.“

Ториани изрече тази сентенция пред папата и невестулката. Никой не разбра нито дума. Но все пак фразата, скрита в Тайната вечеря, прозвуча на Нани като египетска.

— Mut-nem-a-los-noc — промълви той.

Нима произходът й не бе ясен? Нали в нея бе спомената богинята Мут, жена на Амон и царица на Тива? Не беше ли знаменателно това, че Оливерио Хакаранда, истински познавач на йероглифите, бе пристигнал почти едновременно с това послание? Нима сам Господ не го пращаше, за да му помогне да разреши тази загадка и да си спечели завинаги уважението на папата?

Да. Провидението, помисли си той, бе на негова страна.

Пред конюшните на „Зеления гигант“ Хакаранда целуна пръстена на Анио и го покани да влязат вътре. Щяха да говорят за старото съкровище и за йероглифа.

В странноприемницата невестулката се настани в едно от малките сепарета. Какво щастие беше за Витания, че Джулелмо щеше да чуе онова, което си казаха там.

— Скъпи ми Нани — рече испанецът, като се отпусна лениво и получи голям пръстен бокал с бира, — надявам се, не съм ви уплашил с внезапното си идване.

— Точно обратното. Знаете, че винаги ви очаквам с нетърпение. Жалко, че не посещавате по-често този двор, където толкова ви ценят.

— Така е по-добре.

— По-добре ли?

Оливерио реши да не увърта повече.

— Този път вестите, които ви нося, няма да ви доставят удоволствие — рече той.

— Самото ви появяване ми доставя удоволствие. Какво повече мога да искам.

— Старото съкровище, разбира се.

— И какво?

— Изплъзва се от ръцете ми.

Анио се намръщи. Знаеше, че няма да е лесно да получи скъпоценната вещ. В крайна сметка това съкровище бе дошло в Италия преди повече от сто години и твърде дълго бе преминавало от едни ръце в други, изчезвайки най-неочаквано. Не беше нито бижу, нито свята реликва, нито нещо, което да задоволи драгоценния вкус на един крал. Това съкровище беше една книга. Древен източен трактат с корици от марокен, привързан с кожени ленти, в който се надяваше да открие истината за възкресението на Месията и за връзката му с древната и могъща египетска магия34. И доколкото и двамата знаеха, Леонардо беше последният му притежател. Всъщност най-доброто доказателство за това беше тайнствената фраза, която отец Ториани бе открил във Вечерята. Едно послание на египетски, чийто източник не можеше да е друг.

— Разочаровате ме, Оливерио — рече през зъби невестулката. — Щом не я носите, защо ме повикахте?

— Ще ви обясня: не сте единственият, който иска да притежава това съкровище, отче Анио. Дори херцогиня д’Есте го пожела, преди да умре.

— Това са стари неща! — възрази той. — Знам, че онази наивница се е обърнала към вас, но сега е мъртва. Какво ви пречи тогава?

— Има още някой, отче.

— Конкурент ли? — разгорещи се невестулката. Търговецът изглеждаше уплашен. — Какво точно искате, Хакаранда? Още пари ли? Това ли е? Предложил ви е повече пари и идвате да искате по-висок хонорар?

Испанецът тръсна глава. Кръглото лице и синкавите му очи придобиха непривична за него сериозност.

— Не. Не става въпрос за пари.

— За какво тогава?

— Искам да знам с кого си имам работа. Който търси вашето съкровище, е готов да убива, за да го притежава.

— Да убива ли, казваш?

— Преди десетина дни уби един от посредниците ми: библиотекаря на манастира „Санта Мария деле Грацие“. И знаете ли какво? Този негодник продължава да ликвидира всички, които са проявили интерес към вашата книга. Затова дойдох при вас: да ми обясните с кого си имам работа.

— Някакъв убиец… — подскочи невестулката.

— Не е обикновен престъпник. Това е човек, който подписва престъпленията си; надсмива ни се. Уби неколцина поклонници в църквата „Сан Франческо“ и винаги оставя до труповете тесте карти таро Висконти-Сфорца, в което липсва само една карта.

— Една карта ли?

— Папесата. Сега разбирате ли?

Анио занемя.

— Така е, Нани. Същата карта, която и вие, и дона Беатриче ми дадохте, за да стигна до съкровището.

Оливерио отпи още веднъж от бирата, преглътна бързо и навлажни гърлото си. После продължи:

— Знаете ли какво мисля? Че убиецът знае за нашия интерес към книгата на папесата. Мисля, че изборът на тази карта не е случаен. Познава ни и ще ликвидира и нас, ако му се пречкаме.

— Добре, добре. — Невестулката сякаш се стъписа. — Кажете ми, Оливерио, и онези поклонници в „Сан Франческо“ ли търсеха моето съкровище?

— Разпитах малко в полицията на Мавъра и мога да ви уверя, че това не са обикновени поклонници.

— Така ли?

— Последният е бил разпознат като брат Джулио, стар катар от съвършените. Разбрах го малко преди да тръгна за тази среща. Миланската полиция е объркана. Изглежда, че преди няколко години този Джулио е бил оправдан от Светата инквизиция, а преди това е ръководил голяма общност от съвършени в Конкорецо.

— Конкорецо ли? Сигурен ли сте?

Хакаранда кимна.

Антикварят не забеляза, че тръпки побиха стария отец. Търговецът не знаеше, че това село, разположено в околностите на Милано, на североизток от столицата, бе едно от главните укрепления на катарите в Ломбардия и мястото, където според всички източници книгата, така жадувана от Анио, е била пазена повече от двеста години. Всичко съвпадаше: съмненията на Ториани за родството на Леонардо с катарите, убитите в Милано съвършени, египетската фраза в Тайната вечеря. Ако не се лъжеше, коренът на всичко трябваше да се търси в това съкровище: текст с огромно теологическо и магическо значение, пълен с тайни за познанията, които Исус е предал на Магдалина след възкресението си. Документи — свидетелство за невероятните съвпадения между Христос и Озирис, възкръснал благодарение на магията на своята съпруга Изида, единствената, която е била до него в момента на завръщането му от мъртвите.

Светата инквизиция от десетилетия се мъчеше да сложи ръка на този трактат. Най-голямото им постижение бе, когато разбраха, че негово копие, може би единственото, е излязло от Конкорецо и е стигнало до Козимо Старши по време на Събора във Флоренция през 1439 година. И повече не се появило. Всъщност единствено благодарение на липсата на дискретност у Изабела д’Есте, сестрата на дона Беатриче, и то по време на пищната коронация на папа Александър през 1492 година, узнаха, че книгата се е появила във Флоренция у Марсилио Фичино, официален преводач на Медичите и че той я е подарил на Леонардо да Винчи малко преди заминаването му за Милано. Така че беше много възможно селяните от Конкорецо също да са узнали тази вест и да искат да си върнат книгата.

— Кажете ми тогава, отче Анио — запита Хакаранда, изтръгвайки го от размишленията, — защо не ми обясните какво толкова опасно има в тази книга?

Анио съзря отчаянието, изписано по сбръчканото яйце на стария си приятел, и разбра, че няма избор.

— Това е необикновена творба — рече най-сетне. — Съдържа диалога, който Йоан и Исус водят в небесата, за произхода на света, за падението на ангелите, за създаването на човека и пътя, който трябва да следваме ние, смъртните, за да спасим душата си. Написана е точно след последното видение, което любимият ученик получава, преди да умре. Казват, че е блестящ и силен разказ, в който има подробности за отвъдния живот и за реда на сътворението, до които никой друг смъртен не се е докосвал.

— И защо смятате, че подобна книга е предизвикала интерес у Леонардо? Този човек е скаран с теологията…

Невестулката вдигна показалец и накара Хакаранда да замълчи:

— Истинското заглавие на „синята книга“, драги Оливерио, ще отговори на всичките ви въпроси. Само слушайте. Преди двеста години Анселм Александрийски е разкрил всичко в ръкописите си: нарекъл я Interrogatio Johannis или Тайната вечеря. И според информацията, с която разполагам, Леонардо е използвал тайните, изписани в първите й страници, за да нарисува стенописа в столовата на доминиканците. Това е.

— И същата книга е нарисувана на картата с папесата?

Нани кимна с глава.

— А тайната е сведена от Леонардо до една-единствена фраза, която искам да ми преведете.

— Фраза ли?

— На древноегипетски. Тя е: Mut-nem-a-los-noc. Знаете ли я? Оливерио тръсна глава.

— Не. Но ще ви я преведа. Бъдете спокоен.