Тайната вечеря

16.

Изчакахме първия светлик в събота, 14 януари, и излязохме от манастира, за да обиколим спокойно тухлената фасада на „Санта Мария деле Грацие“. Брат Алесандро, който бе проявил някаква вродена способност за разгадаване на гатанки, отново бе на седмото небе. И сякаш не усещаше мразовития студ, сковал преди часове тази част на града. В шест и половина, веднага след службата, двамата с библиотекаря бяхме готови да излезем на улицата. Предстоеше ни да направим нещо съвсем лесно, за което ни трябваха две-три минути, но все пак бях дълбоко притеснен.

Брат Алесандро забеляза това, но реши да си замълчи.

Ясно ми беше, че каквото и да е „числото на името“, което щяхме да получим, като преброим прозорците на фасадата, още нямаше да сме решили проблема. Щяхме да получим едно число; може би на сбора от буквите в името на нашия анонимен информатор, макар че не можехме да бъдем сигурни. Ами ако това беше сборът от буквите на фамилното му име? Или номерът на килията му? Или…?

— Забравих да ви кажа нещо — не издържа накрая той.

— Какво има, братко?

— Нещо, което може би ще ви поуспокои: като получим това щастливо число, ще трябва да свършим още много работа, ако искаме да стигнем до същността на загадката.

— Така е.

— Ами тогава трябва да знаете, че манастирът е приютил под покрива си братство от монаси, които са най-вещите в решаването на гатанки в цяла Италия.

Усмихнах се. Библиотекарят, както и толкова други Божи служители, никога не бе чувал за Витания. И по-добре. Но брат Алесандро настоя да ми обясни причините за изказаното с гордост твърдение: увери ме, че любимото занимание на трийсетината отбрани доминиканци било именно да разчитат загадки. Сред тях имало доста майстори в това изкуство, а мнозина дори се забавлявали, като ги измисляли за другите.

— Горите раждат синове, които после ги унищожават. Що е то? — изрече напевно, виждайки нежеланието ми да включваме и тези игри в мисията си. — Дръжките на брадвите.

Брат Алесандро бе изчерпателен в подробностите. От всичко, което ми каза, най-силно впечатление ми направи това, че в „Санта Мария“ използваха загадките не само за развлечение. Монасите ги прилагали често и в проповедите, като ги превръщали в средство за нравоучение. Ако това, което Алесандро казваше, не бе преувеличено, зад стените на манастира се намираше най-големият център за обучение на съчинители на загадки в християнския свят след Витания. И затова, ако Прокобника бе тръгнал отнякъде, това беше идеалното място.

— Чуйте ме, отче Леире — бързаше да ми помогне в догадките библиотекарят, — когато получите числото и се зачудите какво да правите с него, попитайте когото и да е от братята ни. Дори онзи, от когото най-малко очаквате, ще ви даде някакво решение.

— Когото и да е ли казвате?

Библиотекарят се намръщи.

— Ами да! Когото и да е! Дори онзи, дето чисти конюшните, сигурно разбира повече от гатанки от един жител на Рим като вас. Не се бойте и питайте абата, отчето готвач, отговорниците по провизиите, писарите, всички! Но за едно внимавайте, да не се разчуе много и да ви смъмрят за нарушаване на обета за мълчание, който всеки монах трябва да спазва.

И като каза това, измъкна гредата, която залостваше манастирската порта.

Снежна пряспа падна от покрива и се разби с глух тътен в нозете ни. Ако трябва да съм откровен, не очаквах, че нещо толкова просто като обиколката на една църква призори ще се окаже деликатна работа. Силният студ в ранното утро бе превърнал снега в опасна ледена пързалка. Всичко беше бяло, пусто и потънало в тишина, която всяваше страх. Самата мисъл, че трябва да стигнем до тухлената стена на маестро Солари и да минем покрай оградата на третия вътрешен двор, би уплашила и най-големия смелчага: ако внезапно се подхлъзнехме, можехме да си счупим вратовете или да останем куци до края на дните си. Да не говорим колко трудно бихме обяснили на монасите защо в този час не присъстваме на службата, а рискуваме живота си извън манастирските стени.

Не се замислихме много. Внимателно, като се мъчехме да не мокрим много сандалите си, тръгнахме бавно по леда покрай сградата, успоредно на улицата. После я пресякохме почти на четири крака и когато най-сетне се озовахме на необходимото разстояние, вперихме поглед в прозорците. От слабото сияние, идващо отвътре, те проблясваха като очи на дракон. Наистина имаше ред кръгли прозорци, oculos, за украса на църквата по цялата й дължина. Фасадата й се намираше при завоя на ъгъла, няколко крачки по нататък, и „гледаше“ в другата посока.

— Но без да гледаш лицето… — изрекох, тракайки със зъби.

Вкочанен от студ, пъхнал ръце в ръкавите на вълнената си дреха, преброих: едно, две, три… седем.

И това седем ме смути. Седем стиха, седем прозореца… Числото на името на анонимния информатор беше, без съмнение, това проклето, повтарящо се седем.

— Но седем какво? — запита библиотекарят.

Свих рамене.