Тайната вечеря

32.

Рано сутринта в четвъртък, 19 януари, Матео Бандело, младият племенник на абата, влетя в столовата на „Санта Мария деле Грацие“. Очите му бяха облещени и влажни. Дойде задъхан, сякаш душата му щеше да изскочи, а по лицето му бе изписан страх. Искаше да говори с чичо си. И щом го откри там, пред тайнствения стенопис на Леонардо, се съвзе и същевременно се стресна. Ако онова, което бе чул на пазарния площад, беше вярно, в случай че стояха по-дълго тук, за да наблюдават как напредва работата по тази дяволска творба, всички можеха да отидат в гроба.

Матео се приближи внимателно, стараейки се да не прекъсва разговора, който абатът водеше с неразделния си секретар, отец Бенедето.

— Кажете ми, отче абат — дочу той, — когато синьор Леонардо рисуваше портретите на свети Симон и на свети Юда Тадей в столовата, забелязахте ли нещо странно в поведението му?

— Странно ли? Какво разбирате под странно, отче?

— Е, братко абат! Много добре знаете какво искам да кажа! Виждали ли сте го да поглежда в някакви бележки или скици, за да придаде на тези ученици характерните им черти? Или може би си спомняте да го е посещавал някой, от когото би могъл да получи наставления, за да довърши тези портрети?

— Странен въпрос, отец Бенедето. Не разбирам накъде биете?

— Добре… — прокашля се едноокият. — Помолихте ме да узная каквото мога за загадката, с която се занимаваха брат Алесандро и отец Леире. И тъй като нямаше нищо ново, започнах да проверявам какво са правили двамата в дните преди смъртта на библиотекаря.

Матео изтръпна от ужас. Абатът и неговият секретар говореха за същото, което го бе довело тук.

— И какво? — настоя чичо му, без да подозира за неговите страхове.

— Отец Леире прекарвал свободното си време тук, благодарение на ключа, който му дадохте. Което е нормално.

— А брат Алесандро?

— Това е странното, отец Бандело. Клисарят го заварил да говори на няколко пъти с Марко д’Оджоно и Андреа Салаино, любимите ученици на Леонардо. Срещали се в Двора на мъртвите и разговаряли там дълго. Онези, които минавали край тях, са единодушни, че ги чували да говорят за голямото притеснение на тосканеца за портрета на свети Симон.

— И това ви прави впечатление? — Матео видя, че чичо му мърмори недоволно, мръщейки нос и чело, както често правеше. — Маестрото е болен на тема детайли, сведения, дреболии… Би трябвало да го знаете. Не познавам друг художник, който да проверява толкова пъти това, което прави.

— Така е, както казвате, братко абат. И все пак през онези дни отец Алесандро задоволяваше повече от всякога капризите на Леонардо. Търсеше му книги и графики. Работеше извънредно много в библиотеката. Дори посети крепостта на херцога, за да осигури превоз за нещо много тежко, което и досега не мога да разбера какво е.

Абатът сви рамене.

— Може да не е толкова странно, колкото изглежда, отче. Нали брат Алесандро му позираше? Нали маестрото го избра сред много други, за да нарисува лицето на Юда? Ясно е, че сигурно са се сприятелили и може да го е помолил да му помага.

— Смятате, че това е случайно? Мисля, че отец Леире ви каза вече за подозренията си, нали?

— Отец Леире, отец Леире — измърмори той. — Този човек крие нещо от нас. Виждам го изписано на лицето му всеки път, когато разговаряме…

Матео се колебаеше дали да прекъсне разговора или не. Колкото повече ги слушаше да умуват за Вечерята и за тайните, скрити там, толкова по-неспокоен ставаше. А знаеше нещо важно за стенописа!

— Но той смята, че Леонардо може да е участвал в убийството на брат Алесандро, нали?

— Грешите. Така му е казал Оливерио Хакаранда, стар противник на маестрото. Това, че Леонардо е чудак и има странни вкусове, че не го виждаме често в църквата и че се хвали, че е скрил някаква тайна в този стенопис, не го прави убиец.

— Хъ-ъм… — едноокият се колебаеше. — Вярно е. Прави го еретик. Защото на кого другиго, освен на човек, суетен като него, ще му хрумне да се нарисува в Тайната вечеря! И то като Юда Тадей!

— Това е интересно. Да нарисува себе си като „добрия“ Юда и да вземе брат Алесандро за „лошия“ Юда.

— Моите уважения, братко абат, но забелязали ли сте как се е нарисувал Леонардо в Тайната вечеря!

— Разбира се — отвърна той, поглеждайки го на стената. — С гръб към Исус Христос.

— Точно така! Леонардо или Юда Тадей — както искате говори със свети Симон, вместо да обърне внимание на новината за предателството, която Исус току-що им е съобщил. Защо свети Симон е по-важен за маестрото от нашия Господ? И отивайки още по-далеч: като знаем, че всеки ученик представлява някой важен за маестрото човек, то кой точно е този апостол?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Много е просто — отвърна Бенедето. — Ако персонажите в Тайната вечеря не са тези, които изглеждат, и самият синьор Леонардо обръща повече внимание на свети Симон, отколкото на Месията, то следователно този свети Симон е някой много важен за него човек. И брат Алесандро е знаел това.

— Свети Симон… свети Симон Кананит…

Абатът потърка слепоочията си, сякаш се мъчеше да намери в стенописа мястото на онова парченце от мозайката, което брат Бенедето току-що му бе подал. Матео мълчеше, изгубил търпение. А неговата вест беше много важна!

— След като настоявате, братко, сега се сещам, че докато Леонардо довършваше тази част от Вечерята, се случи нещо странно — рече най-сетне чичо му, който все още не забелязваше присъствието му в столовата.

— Наистина ли?

Единственото око на Бенедето проблесна.

— Беше доста странно. От три години Леонардо се срещаше с кандидати, които искаха да се въплътят в апостолите. Накара всички ни да позираме, помните ли? После извика гвардията на херцога, градинарите, златарите, пажовете му… Вземаше по нещо от всекиго: някой жест, профил, контур на китка, на нечия ръка. Но когато дойде време да рисува десния ъгъл, Леонардо прекрати тези срещи и престана да се води по модели на хора…

Едноокият сви рамене.

— Искам да ви обясня, отче Бенедето, че при рисуването на свети Симон синьор Леонардо не използва никого от тези хора.

— Тогава го е измислил?

— Не. Използва един бюст. Една скулптура, която заръча да донесат от замъка на Мавъра.

— Ето това е! Сандъкът на брат Алесандро!

— Помня добре деня, в който донесоха тази мраморна статуя в манастира — продължи той, без да трепне. — Беше страшен пек и впрягът с двата коня изкачи с огромни усилия сандъка със скулптурата дотук. Истината е, че не знам защо държеше толкова на нея, но когато вече я сваляха, дойде дона Беатриче.

— Дона Беатриче ли?

— О, да! Тя сияеше в един от онези костюми, украсени с мрежички, които обичаше толкова, а страните й бяха порозовели от жегата. Дойде както винаги със свитата си, но наруши протокола и се приближи до носачите, които сваляха бюста. И знаете ли какво? Тя им викна.

— Викна ли им? Херцогинята да даде заповед направо на някакви носачи?

— И не само това, братко. Тя наруши височайшата си сдържаност. Нахока ги. Нападна ги с неприлични думи и ги заплаши, че ще ги обеси, ако нейният философ пострада.

— Нейният… философ ли? Но това не беше ли бюстът на свети Симон?

— Питахте ме дали не си спомням нещо странно, нали? Е, това е най-странното, което помня.

— Прощавайте, отче. Продължете, моля.

— Леонардо постави този бюст до входа на столовата върху куп чували с пръст. Беше стар бюст, древен. Местеше го от време на време, за да разбере как далечната дневна светлина се отразява върху него, и когато запомни всичко наизуст, побърза да нанесе чертите му на стената. Техниката му бе превъзходна.

— И откъде е намерил този бюст?

— Това е най-странното: както разбрах по-късно, дона Беатриче наредила да го донесат от Флоренция само за да угоди на маестрото.

Матео не можеше да мълчи повече. Налагаше се да ги прекъсне, но така и не се осмели.

— Дона Беатриче винаги ли е била така любезна с маестрото? — запита едноокият.

— Разбира се. Леонардо беше любимият й художник.

— А можете ли да ми обясните какъв е тоя интерес на Леонардо към някакъв свети Симон от Флоренция?

— И аз съм учуден. Да отидат до Флоренция, за да донесат бюст на Кръстителя, който все пак е покровител на града, би имало някакъв смисъл. Но за Симон…

— Това не е Симон, чичо! Не е той!

Пламнал от отчаяние, Матео изненада монасите. Знаеше, че не бива да прекъсва по-възрастните, когато разговарят, но повече не можеше да си държи езика зад зъбите.

— Матео! — абатът се втрещи. Неговият дванайсетгодишен племенник стоеше там, поклащайки се насам-натам, с лице, плувнало в сълзи, и облещен поглед. — Какво ти се е случило?

— Аз знам кой е този апостол, чичо — прошепна, мъчейки се да потисне треперенето си. И после припадна.