Тайната вечеря

1.

Не помня по-заплетена и опасна тайна от онази, която трябваше да разгадавам през Новата 1497 година, когато Папската държава наблюдаваше покрусеното от скръб херцогство на Лудовико Мавъра.

По онова време светът беше нестабилен и враждебен, истински ад от плаващи пясъци, в който над петнайсет века култура и вяра бе надвиснала заплахата да бъдат пометени от вълната от нови идеи, прииждащи от Изтока. С всеки изминал ден Гърция на Платон, Египет на Клеопатра или чудесата на Китай, открити от Марко Поло, печелеха повече адмирации от собствената ни библейска история.

Бяха смутни времена за християнството. Имахме папа симоник1 — един испански дявол, коронясан с името Александър VI, който най-безсрамно бе купил тиарата си на последния църковен събор, — принцове, кланящи се на езическата красота, и пълчища въоръжени до зъби турци, чакащи сгоден момент да нахлуят в Западното Средиземноморие и да ни обърнат в исляма. Спокойно може да се каже, че в почти хиляда и петстотин годишната си история вярата ни никога не е била така уязвима.

В такова време живя и рабът Божи, който сега пише тези редове. В надпревара с един век на промени, с една епоха, в която границите на света се променяха всеки ден и която изискваше от нас неимоверни усилия за приспособяване. Сякаш с всеки изминал ден земята ставаше все по-голяма и това ни принуждаваше да опресняваме непрекъснато знанията си по география. Ние, духовниците, вече разбирахме, че няма да имаме сили да проповядваме вярата в един свят, населен с милиони блудни души, които дори не са чували за Христос, а най-големите скептици като мен вещаеха, че се задава период на неизбежен хаос, който ще доведе до нахлуването на нова орда езичници в Европа.

И въпреки всичко бяха вълнуващи години. Години, на които гледам с известна носталгия в старостта и в отшелничеството си, разяждащо бавно и здравето, и спомените ми. Ръцете вече почти не ме слушат, зрението ми отслабва, ослепителното слънце на Южен Египет замъгля разсъдъка ми и само в часовете на зазоряване мога да подредя мислите си, за да проумея участта си, довела ме тук. Участ, на която не са чужди ни Платон, ни Александър VI, нито езичниците. Но да не избързвам със събитията.

Ще кажа само, че сега, в края на дните си, съм сам. От секретарите, които имах някога, не е останал никой и днес само Абдул, един момък, който не говори моя език и ме смята за чудат отшелник, дошъл да умре в родната му земя, се грижи за най-простичките ми нужди. Преживявам самотно в този древен гроб, изсечен в скалата — потънал в пясък и прах, нападан от скорпиони, с почти сакати нозе. Всеки ден верният Абдул се изкачва до тази дупка и ми носи безквасна питка и онуй, което има в дома си. Той е като гарвана, носил шейсет години в клюна си половин унция хляб на Павел Пустинника, който умира на повече от сто години в същите тия земи. За разлика от онази птица на провидението Абдул ми подава хляба с усмивка и не знае какво повече да стори. Доста е. За грешник като мен всяко съзерцание е нечакан дар от Бога.

Но не само самота разяжда душата ми, а и съжаление. Жал ми е, че Абдул няма да узнае никога какво ме е довело в неговото село. Не бих могъл да му обясня със знаци. И никога няма да прочете тези редове, а дори и да ги открие след смъртта ми и да ги продаде на някой камилар, съмнявам се, че те ще послужат за нещо друго, освен за подпалки за огън в студените нощи на пустинята. Тук никой не знае латински или друг романски език. И всеки път, когато ме види с тези свитъци, Абдул свива рамене в недоумение, сякаш знае, че пропуска нещо важно.

Тази мисъл ме измъчва ден след ден. Дълбокото ми убеждение, че нито един християнин няма да прочете някога тези страници, замъгля ума ми и очите ми се пълнят със сълзи. Щом ги допиша, ще помоля да ги погребат заедно с мен, с надеждата, че ангелът на смъртта ще склони да ги отнесе на Всевишния, когато дойде съдният час за душата ми. Тъжна е тази история: най-големите тайни не виждат никога бял свят. Дали моята ще види?

Съмнявам се.

Тук, в пещерите, наречени Ябал ал Тариф, на няколко крачки от големия Нил, който благославя с водите си негостоприемната и безлюдна пустиня, моля Господа да ми даде само толкова време, колкото да оправдая делата си с тези писания. Толкова съм далече от привилегиите, които имах някога в Рим, че дори новият папа да ми прости, знам, че вече не мога да се върна в лоното на църквата. Не бих понесъл да не чувам далечните молитви на ходжите от минаретата и тъгата по тази земя, приела ме така великодушно, ще ме измъчва до сетния ми час.

Намирам утеха в желанието да подредя тези събития така, както се случиха. Едни от тях преживях лично. За други обаче разбрах доста време след като са се случили. И все пак, описани хронологично, те ще ви дадат представа, предполагаеми читателю, колко значима е тайната, която промени живота ми.

Не. Не мога повече да обръщам гръб на съдбата. И след като обмислих всичко, което съм видял с очите си, чувствам, че съм длъжен да го разкажа… дори никой да няма нужда от това.