Тайната вечеря

6.

Брат Джовани изпълни, без да се мае, и втората част от задачата, която му бе възложил главата на ордена.

Подир нашия разговор и след като ми показа последното писмо на Прокобника, на смрачаване той тръгна от Витания за седалището на ордена. Ториани му бе заръчал да отиде и да му разкаже как съм реагирал. По-точно искаше да знае какво е мнението ми относно мълвата за големите отклонения от канона във вътрешната декорация на „Санта Мария деле Грацие“. Моят помощник сигурно му е предал точно и ясно посланието ми: ако най-сетне са обърнали внимание на старите ми страхове и са свързали с тях разкритията на Прокобника като правдоподобни, то той трябваше да бъде открит в Милано, за да разберем лично от него какъв е обхватът на тайните планове, които херцогът има за този манастир.

— И най-вече — настоях пред Джовани — трябва да проучим творбите на Леонардо да Винчи. Във Витания вече имаме доказателства за склонността му да прикрива еретически идеи в привидно религиозни картини. Леонардо е работил много години във Флоренция, поддържал е връзка с потомците на Козимо Старши и от всички артисти, които работят в „Санта Мария“, е най-склонен да прегърне идеите на Мавъра.

Гоцоли трябваше да добави в доклада си за отец Ториани и другото ми голямо притеснение: подчертах колко е важно да се започне разследване за смъртта на дона Беатриче. Това толкова точно предсказание на Прокобника подсказваше съществуването на някакъв зловещ окултен план, вдъхновен може би от херцог Лудовико или от коварните му съветници, за внедряването на еретическа република в сърцето на Италия. Въпреки че нямаше много смисъл в това, херцогът да поръча убийството на съпругата си и на нероденото си дете, все пак начинът на мислене на посветените в окултните науки често следваше неведоми пътища. Неведнъж бях чувал, че преди да се предприеме едно велико дело, трябвало да се принесе в жертва някоя знатна личност. Древните, тези варвари на Златния век, го правели често.

Предполагам, че моята категоричност е окуражила Ториани.

Главата на ордена уведоми брат Гоцоли за намеренията си и на другата сутрин въпреки снега, който още се сипеше над Рим, напусна владенията си в манастира „Санта Мария сопра Минерва“, решен да стигне до корена на проблема.

Без да обръща внимание на затрупаните със сняг улици на Вечния град, Ториани се изкачи до седалището на Витания на муле и пожела да се срещне с мен възможно най-бързо. И досега не знам как точно му бе предал идеите ми брат Гоцоли, но очевидно го беше впечатлил. Никога не бях виждал нашия водач такъв: под сивите му, сякаш угаснали очи висяха две тежки морави торбички; гърбът му като че се бе изкорубил под тежестта на страшната отговорност, която носеше, похабила бавно веселия му нрав и сломила раменете му, които на моменти също отмаляваха. Ториани, мой наставник, покровител и стар приятел, носеше в края на живота си следите на разочарованието, белязали лицето му. И все пак очите му издаваха някаква припряност:

— Ще приемете ли един клет, подгизнал и болен раб Божи? — рече, още щом ме зърна на входа на Витания.

Ще излъжа, ако заявя, че не съм се изненадал, виждайки го толкова рано. Беше се изкачил до главната ни квартира сам, без придружители, метнал одеяло върху одеждите си, но по сандали, увити в заешки кожи. Щом главата на ордена „Свети Доминик“ напускаше така внезапно обителта на братството и енорията си и прекосяваше града в това лошо време, за да се срещне с отговорника на службата за информация, положението сигурно беше тежко. И макар по мрачното му лице да личеше, че иска да говорим възможно no-скоро, не посмях да го питам нищо. Изчаках да свали кожите и да изпие чашата топло вино, която му предложихме. Качихме се в малкия му кабинет — тъмно и отрупано със сандъци и ръкописи помещение, от което се виждаше цял Рим — и още щом вратата зад нас хлопна, отец Ториани потвърди страховете ми:

— Разбира се, че съм дошъл заради тия проклети писма! — възнегодува той, повдигайки белите си вежди. — И ме питате кого смятам за техен автор? Точно вие ли, отец Леире?

Ториани си пое дълбоко дъх. Мъчеше се да стопли болнавото си тяло, докато виното постепенно започваше да му действа. Навън снегът се сипеше над долината.

— Имам чувството — продължи той, — че нашият човек трябва да е от обкръжението на херцога, а ако не, то е някой от братята в новия манастир „Санта Мария деле Грацие“. Това е човек, който познава добре начина ни на живот и знае на кого праща писмата си. И все пак…

— Все пак?

— Вижте, отец Леире: откакто прочетох писмото, с чието съдържание се запознахте вчера, почти не съм мигнал. Там, навън, има някой, който ни предупреждава за тежко посегателство срещу Църквата. Проблемът е много сериозен, още повече, ако нашият информатор, както се опасявам, е от общността в „Санта Мария“…

— Нима смятате, че Прокобника е доминиканец, отче?

— Почти сигурен съм. Някой отвътре, който е свидетел на настъплението на Мавъра и не смее да го разкрие от страх да не бъде преследван.

— И предполагам, вече сте проучили тези монаси, търсейки въпросния човек, или греша?

Ториани се усмихна доволно.

— Всичките. Без изключение. И повечето произхождат от добри ломбардски фамилии. Това са верни на Мавъра и на Църквата монаси, хора, които не се занимават с фантазии и съзаклятия. С една дума, добри доминиканци. Не мога да си представя кой от тях може да е Прокобника.

— Ако е някой от тях.

— Разбира се.

— Позволете да ви напомня, отче Ториани, че Ломбардия винаги е била земя на еретици…

Свивайки се зиморничаво, главата на ордена сподави една кихавица, преди да отговори:

— Това беше отдавна, отче. Много отдавна. След повече от двеста години няма и следа от катарската ерес в областта. Вярно е, че ония проклетници, които станаха причина любимият ни свети Доминик да създаде Светата инквизиция, намериха убежище там след Албигойския кръстоносен поход5, но всички измряха, без да успеят да заразят никого с идеите си.

— И все пак не може да се отрече, че тяхната ерес е стигнала до гражданите на Милано. Как иначе ще са така отворени за еретичните идеи? И как херцогът ще приеме тази скверна вяра, ако сам не е расъл в благоприятна среда? И по каква причина — продължих аз, — един верен на Рим доминиканец ще се крие зад анонимни послания, ако самият той не изповядва ереста, за която сега пише доноси?

— Врели-некипели, отче Леире! Прокобника не е катар. По-скоро обратното: тревожи се за опазването на правата вяра по-ревностно от самия главен инквизитор на Каркасон.

— Преди да дойдете, прочетох още веднъж всички писма на този човек. Прокобника има ясна цел още от самото начало: иска да изпратим някого и да осуетим плановете на Мавъра в „Санта Мария деле Грацие“. Сякаш онова, което херцогът прави навсякъде из Милано — площадите, каналите за вътрешно плаване, шлюзовете, — не го интересува… И това потвърждава вашата хипотеза.

Ториани кимна доволен.

— Но, отче — възразих аз, — преди да пристъпим към действие, би трябвало да преценим дали в този негов замисъл не се крие някаква клопка.

— Как? Искате да оставите Прокобника сам, въпреки доказателствата, които ни предоставя? Но нали самият вие разобличавате от доста време отклоненията от догмата на покойната съпруга на Мавъра!

— Точно така. Тази фамилия е хитра. Няма да е лесно да намерим улики срещу нея. И казвам само, че трябва да действаме много внимателно, за да не направим погрешна стъпка.

— Не, отче. Няма нищо такова. Този човек който и да е той, търси помощта ни и ние не можем да му я отказваме повече. Освен това трябва да знаете, че чрез кардинал Асканио, брата на херцога, съм проверил и най-малките подробности, посочени в писмата му. И повярвайте, всички са точни.

— „Точни“ — повторих, мъчейки да подредя мислите си. Знаете ли какво? Струва ми се, че онова, което ме изненадва най-много в целия този случай, е промяната във вашата позиция, отче Ториани.

— Няма подобно нещо — възрази той. — Събирах в архива писмата на Прокобника, докато не получа солидни доказателства в тяхна подкрепа. Ако не им вярвах, щях да ги унищожа, не е ли така?

— В такъв случай, отче, щом нашият информатор служи на истината, щом е доминиканец, загрижен за бъдещето на своя нов манастир, защо според вас държи името му да остане неизвестно за онези, които всъщност предупреждава?

Отец Джоакино сви рамене и ме погледна безпомощно:

— Дано да разбера, отец Леире. Това ме тревожи. Колкото повече се бавят отговорите по този въпрос, толкова повече се притеснявам. Много са битките, които орденът ни води днес, и да отвориш още една рана в лоното на Църквата е все едно да я обезкръвиш безвъзвратно. Затова е дошло време да действаме. Не можем да позволим и в Милано да се случи онова, което вече става във Флоренция. Ще е истинско бедствие!

„Още една рана.“ Поколебах се дали да засегна темата, но тъй като Ториани мълчеше, нямах друг избор:

— Предполагам, имате предвид отец Савонарола …

— Че кого другиго? — старецът си пое дъх, преди да продължи. — Търпението на Светия отец се изчерпа и той смята вече да го отлъчи. Проповедите му срещу богатството на папата стават все по-жлъчни; на всичко отгоре предсказанията му за края на Медичите се сбъднаха и сега, следван от тълпата, говори за страшните наказания, които Господ ще прати на Папската държава. Казва, че Рим трябва да изкупи греховете си със страдания, и се радва, проклетникът. И знаете ли кое е най-лошото? Че с всеки изминал ден има все повече последователи. А ако и херцогът на Милано прегърне тази гибелна идея за надвиснала катастрофа, никой няма да може да спре опозоряването на нашата институция…

Прекръстих се, смутен от злокобната картина, която главата на ордена рисуваше.

По онова време Джироламо Савонарола беше, както цял Рим знаеше, големият проблем на Ториани. Всички говореха за него. Този доминиканец, страстен читател на Апокалипсиса, блестящ оратор и изкусител наскоро бе създал теократична република във Флоренция, за да запълни празнотата, останала след бягството на фамилията Медичи. И проповядваше яростно от новия си амвон срещу изстъпленията на Александър VI. Савонарола беше или луд, или още по-лошо — безразсъден. Не чуваше призивите за спазване на реда, които получаваше от висшестоящите, и съзнателно не зачиташе каноническите закони. Онези Dictatus Papae, които от XI век освобождаваха първосвещеника и курията му от всички грехове, не значеха нищо за него и той крещеше от амвона, нарушавайки и деветнайсетата сентенция („Никой не може да съди папата“), че той трябвало да бъде спрян в името на Бога.

Главата на нашия орден се беше отчаял. Не само че не можеше да възпре този жаден за слава екзалтиран маниак, но поведението на Савонарола компрометираше пред Негово светейшество целия орден. Този размирник, горделив като Самсон пред филистимците, бе отхвърлил кардиналския сан, който му предложиха, за да го накарат да млъкне, и дори отказа да напусне своята трибуна във флорентинския манастир „Сан Марко“, заявявайки, че имал да изпълнява по-важна, божествена мисия. Това беше единствената причина, поради която отец Ториани не искаше лоялността на проповедниците от ордена „Свети Доминик“ да бъде поставяна под съмнение в Милано. Ако Прокобника беше доминиканец и с право предупреждаваше за еретичните планове на Мавъра в новия ни манастир в града, орденът щеше отново да пострада.

— Взех решение, братко — заяви много сериозно отецът след кратък размисъл: — трябва да премахнем всякаква сянка на съмнение за творбите в „Санта Мария деле Грацие“, дори да се наложи да прибегнем до силата на Светата инквизиция.

— Pater! Нима смятате да съдим херцога на Милано? — запитах обезпокоен.

— Само ако се наложи. Нали знаете, че няма по-голяма радост за един светски херцог от тази, да разкрива слабостите на нашата Църква и да ги използва срещу нас. Затова сме принудени да го изпреварим. Един нов скандал като този със Савонарола ще злепостави още повече нашия орден в Папската държава. Разбирате ли?

— И как, ако мога да попитам, смятате да стигнете до Прокобника, да проверите твърденията му и да съберете необходимата информация, за да го осъдите, без да събудите подозренията му?

— Мислих много за това, скъпи ми отец Агустин — подхвърли загадъчно той. — Знаете по-добре и от мен, че ако изпратя някой от нашите инквизитори с явна мисия, трибуналът в Милано ще започне да задава много въпроси и дискретността, необходима в случая, ще бъде нарушена. И ако наистина има такъв голям заговор, всички доказателства ще бъдат укрити на часа от съмишлениците на Мавъра.

— Тогава какво?

Ториани отвори вратата на кабинета и слезе по стълбите до входната порта, без да отговори. Излезе в двора на конюшните и си избра едно муле, давайки ми да разбера, че спешната ни среща е приключила. Навън виелицата продължаваше да вилнее.

— Кажете ми какво смятате да правите? — настоях аз.

— Мавъра е обявил, че тържественото погребение на херцогинята е след десет дни — отвърна той най-сетне. — В Милано ще се стекат пратеници отвсякъде и тогава ще е по-лесно да се влезе в „Санта Мария деле Грацие“, да се проведе необходимото разследване и да се открие Прокобника. Въпреки това — продължи той — не можем да пратим кой да е монах. Трябва да е някой с точна преценка, който разбира от закони, ереси и тайни шифри. Задачата му ще бъде да открие Прокобника, да провери едно по едно обвиненията му и да задържи еретика. И това трябва да бъде човек от този дом. От Витания.

Отец Ториани хвърли боязлив поглед към пътеката, по която трябваше да поеме. Ако имаше късмет, щеше му трябва цял час, за да я измине и ако мулето не го хвърлеше върху някой леден блок, щеше да стигне невредим у дома по обяд.

— Човекът, който ни трябва — рече той, сякаш щеше да съобщи нещо важно, — сте вие, отец Леире. Никой друг не би се справил по-добре с този въпрос.

— Аз ли? — бях слисан. Беше произнесъл името ми с болезнена наслада, докато ровеше в дисагите на мулето. — Но нали знаете, че имам работа тук, задължения…

— Това е най-важно!

И като извади голяма връзка документи със собствения му печат, ми я подаде заедно с последната си заповед:

— Ще заминете веднага за Милано. Още днес, ако е възможно. И с това — той погледна връзката документи, които вече държах в ръце — ще откриете нашия информатор, ще проверите каква е истината за тази нова опасност и ще се опитате да намерите решение.

Водачът на ордена посочи първия пергамент от връзката. На него беше написана с големи букви и с червено мастило загадката, в която бе скрито името на нашия информатор. Бях я виждал неведнъж, с нея завършваше всяко писмо на Прокобника, но до този момент не й бях обръщал внимание.

Погледът ми се замъгли, като се вгледах в тези седем реда, и усетих, че се превръщат в най-големия ми проблем.

Те гласяха: