Тайната вечеря

20.

Бернардино едва дръзваше да погледне над статива. Въпреки че не беше вече юноша и далеч бе надхвърлил прага на трийсетте, тази работа го изнервяше. Не бе познал жена и сигурно беше единственият от гилдията, но се закле пред Бога да не го прави никога. Беше го обещал и на баща си още щом навърши четиринайсет години, а преди това дори на своя маестро, когато стана чирак в най-престижната bottega22 в Милано. И все пак сега се разкайваше. И то защото дъщерята на семейство Кривели подлагаше от две седмици на изпитание слабата му природа. Гола, със златисти къдрици, падащи от двете й страни, застанала в края на канапето, с тези сини очи, вперени в тавана, тази малка графиня на шестнайсет години бе въплъщение на страстта. Всеки път, когато забравяше за ангелската си гримаса и впиваше поглед в него, Бернардино едва не умираше.

— Маестро Луини — гласът на дона Лукреция прозвуча приглушено, сякаш и тя го изкушаваше, — кога смятате да довършите портрета на госпожицата?

— Скоро, синьора графиньо. Много скоро.

— Не забравяйте, че срокът на договора ни изтича следващата седмица — настоя тя.

— Знам много добре, синьора. В момента за мен няма по-важна дата от тази.

Майката на малката Афродита присъстваше често на тези сеанси. Не че нямаше доверие на Бернардино, човек с безупречна репутация, който почти не работеше извън манастира, но толкова бе чувала за ненаситността на духовниците и дори на самия папа, че не смяташе за излишно да присъства на сеансите. Освен това Бернардино беше твърде привлекателен мъж, може би малко женствен, но единственият благородник, на когото съпругът й позволяваше да ги посещава, без да се бои за честта на дома им. Графът имаше достатъчно причини да е предпазлив: слуховете за сантиментална връзка между прекрасната му съпруга и херцога отдавна не излизаха от хорските уста. Лукреция беше желана жена. Разкрепостена и увлечена по всичко ново. А дъщеря й, Елена, се оформяше като достойна наследница.

— Нали е красива? — отбеляза гордо графинята. — Какви гърди има само, като ябълки, толкова твърди и стегнати… Не можете да си представите, маестро, колко мъже полудяват по тях.

„Полудяват?“. Художникът едва овладя треперещата четка. Беше нарисувал вече върху платното тялото на Елена с почти всички подробности: макар да си я представяше с по-тъмни и дълги коси, цял водопад се спускаше до корема й и закриваше онова прекрасно ъгълче на удоволствията, от които артистът се бе отказал.

— Не разбирам само, маестро, защо за портрета на дъщеря ми сте избрали темата за Магдалина, и то точно сега. Сякаш искате да привлечете вниманието на Светата инквизиция. Освен това всички Магдалини са тъжни и печални жени. Не знам и какво да мисля за този ужасен череп в ръцете й…

Бернардино остави четката върху палитрата и се обърна към дона Лукреция. Следобедната светлина падаше върху нея и подчертаваше някои форми, които му се струваха доста познати: русите къдрави кичури бяха също като тези на Елена; изпъкналите скули — точно като нейните, влажните месести устни също. Същите пълни гърди туптяха под силно пристегнатия корсет от холандско платно. Виждайки я така изтегната, той разбираше ненаситния глад на Мавъра за подобна красота. Дори беше нормално да не обърне внимание на бърборенето й за инквизицията.

— Графиньо — рече той, — напомням ви, че сама дадохте правото на синьор Леонардо да предложи темата и да ви прати ученик по негов избор.

— Да. Колко жалко, че маестрото е така зает с онази проклета картина.

— Какво да ви кажа? Маестрото ме помоли да ви нарисувам една Магдалина и аз го правя. Освен това, щом темата е избрана от него, вашето семейство би трябвало да я приеме с гордост.

— Да я приеме с гордост ли? Но нали Мария Магдалина е блудница? — възкликна тя. — Защо вашият маестро не ви възложи портрет в натура, като онзи, който направи на мен? Защо иска да опозори семейството ми с тази сянка, която ни преследва от векове?

Бернардино Луини не каза нищо. Семейство Кривели беше западащ род с венецианско потекло, и сега, разчитайки на възможностите на ателието на Леонардо, смятаха, че с един портрет, възхваляващ добродетелите на дъщеря им, ще могат да намерят добра партия за нея. И нямаше да е никак трудно с такава Магдалина. Всъщност в избора на тема за платното маестрото не се беше ръководил от други критерии, освен чисто икономически. И се възползва от сгодния случай. Като си спомни за лукавството на тосканеца, Бернардино спотаи иронията си. Дона Лукреция позираше от години в неговата bottega на улица „Маджента“, давайки живот на някои от най-забележителните му творби. И щом сега се бе съгласил да нарисуват дъщеря й като любимата спътница на Исус, сигурно скоро смяташе да я посвети в тайните си.

Нали Лукреция беше последната представителка на голям род от жени, които се смятаха за потомки на истинската Мария от Магдала. Една сага за жени със светли и нежни лица, които не винаги са съзнавали от какво потекло са, но поколения наред са вдъхновявали поети и художници.

Луини нанесе още две-три мазки с четката, мъчейки се да избягва заразителната усмивка на Елена. След туй, вглъбен, подхвана отново разговора:

— Струва ми се, че избързвате с присъдата си, синьора. Мария Магдалина… Света Мария Магдалина — поправи се мимоходом — е била една от малкото смели жени. Наричали са я casta meretrix и за разлика от останалите ученици, освен Йоан, които бягат от Йерусалим, когато разпват нашия Господ, тя го следва до подножието на Голгота. Ето, синьора, и обяснението за черепа, който държи дъщеря ви. Но освен това Магдалина е първата, на която Христос се явява, след като възкръсва, в знак на дълбоката нежност, която храни към нея.

— И защо, мислите, е направил това?

Луини се усмихна със задоволство:

— За да я възнагради за храбростта й, естествено. Мнозина сме тези, които смятаме, че като възкръсва, Исус поверява на Магдалина голяма тайна. Мария му доказва, че заслужава оказаната и почит, и винаги, когато я рисуваме, ние се опитваме да сме по-близо до тази истина.

— Като споменахте сега, се сетих, че и аз съм чувала синьор Леонардо да говори за тази тайна, макар да избягва да дава много обяснения. Без съмнение вашият маестро е човек, пълен със загадки.

— Синьора, мнозина смятат интелигентността за тайна. Може би някой ден ще я сподели с вас. Или пък ще избере дъщеря ви, за да направи това…

— От този човек може да се очаква всичко. Познавам го, откакто дойде в Милано през 1482 година, и интригите около него не престават да ме изненадват. Толкова е непредсказуем…

Лукреция замълча за миг, сякаш прехвърляше наум стари спомени. После попита с жив интерес:

— А вие не знаете ли случайно тайната на Магдалина?

Луини извърна поглед към платното.

— Помислете, синьора: истинското учение на Христос стигна до хората едва след като Господ извървя пътя до Голгота и възкръсна с помощта на Отеца. Едва тогава се увери напълно в съществуването на Царството небесно. И като се върна от мъртвите, кого срещна първо? Мария Магдалина, единствената, която има смелостта да го чака, въпреки заповедите на синедриона и на римляните.

— Ние, жените, винаги сме били по-смели от мъжете, маестро Луини.

— Или по-безразсъдни…

Елена продължаваше да мълчи и да следи с интерес разговора. Ако не беше добре разпалената камина точно зад гърба й, отдавна щеше да се е простудила.

— Възхищавам се като вас на упорството на жените, графиньо — рече Бернардино, взимайки отново четката. — Затуй трябва да знаете, че след това разкритие Мария Магдалина придобива още по-забележителни дарби.

— Така ли?

— Ако някой ден ви бъдат разкрити, ще видите колко вярно са отразени те в портрета на вашата Елена. И тогава ще бъдете повече от доволна от това платно.

— Синьор Леонардо не ми е говорил никога за подобни дарби.

— Синьор Леонардо е твърде предпазлив, синьора. Добродетелите на Магдалина са деликатен въпрос. Те са плашели дори учениците по времето на Христос. И евангелистите не са искали да ни разказват много за тях!

Погледът на графинята проблесна злостно:

— Естествено! Защото е била блудница!

— Мария не е написала нито ред. Никоя жена по онова време не го е правила — продължи маестро Луини, без да обръща внимание на провокацията. — И затова, който иска да разбере нещо за нея, трябва да тръгне по стъпките на Йоан. Както ви споменах, единствен любимият ученик е бил на висотата на обстоятелствата, когато са разпнали Христос. Онзи, който се прекланя пред Магдалина, се прекланя и пред Йоан и приема неговото евангелие за най-хубаво от четирите.

— Прощавайте, че настоявам, но до каква степен Магдалина е била така скъпа на Христос, маестро Луини?

— Дотолкова, че да я целува по устата пред останалите ученици.

Дона Лукреция се стресна. Гърдите й се свиха, а корсажът й проскърца.

— Какво говорите?

— Попитайте Леонардо. Той знае в кои книги се говори за тези тайни. Само той знае какво е истинското лице на Йоан, на Петър или на Матей… и дори на Магдалина. Не сте ли виждали още прекрасната му работа в манастира „Санта Мария“?

— Да, разбира се, че я видях — отвърна тя неохотно, сещайки се отново, че точно заради Тайната вечеря сега не Леонардо, а друг беше в дома й. — Бях там преди няколко месеца. Херцогът искаше да ми покаже докъде е стигнал любимият му художник и аз бях заслепена от прекрасния рисунък на този стенопис. Спомням си, че лицата на някои апостоли не бяха довършени, и в манастира никой не можеше да ни каже кога ще бъдат готови.

— Никой не знае, вярно е — съгласи се Луини. — Синьор Леонардо не може да намери модели за някои от апостолите. Щом при такова изобилие от зловещи лица в херцогския двор е трудно да се нарисува уродливото лице на един Юда, представете си колко е сложно да се открие едно чисто и харизматично лице като това на Йоан. Нямате и представа колко лица трябваше да огледа маестрото, за да открие подходящото за любимия ученик! Леонардо страда много, когато среща такива трудности, и закъснява ужасно.

— Тогава му покажете дъщеря ми! — засмя се тя. — И нека сложи на масата една Магдалина вместо Йоан!

Развеселена, графиня Кривели стана от дивана и вълната от парфюм, в която плуваше, го облъхна. С цялото си великолепие тя се приближи до художника откъм гърба и отпусна нежната си ръка на рамото му.

— За днес стига толкова приказки, маестро. Довършете колкото може по-бързо портрета и ще получите остатъка от сумата. Ще имате светлина поне още два часа, преди слънцето да залезе. Използвайте я.

— Да, синьора.

Обувките на дона Лукреция потрепваха по пода, застлан с плочки, и заглъхваха. Елена дори не премигваше. Стоеше там, пред него, прекрасна с розовата си чиста кожа и с уханно тяло, за което предварително се бяха погрижили прислужниците в двореца. Когато се увери, че майка й е изчезнала в своите покои, тя скочи на дивана.

— Да, да, маестро! — запляска с ръце, пускайки черепа, който се изтърколи досами огъня. — Точно така! Представете ме на Леонардо! Представете ми го!

Луини я гледаше, скрит зад платното си.

— Наистина ли искате да се запознаете с него? — прошепна той, след като нанесе една-две мазки с четката и вече не можеше да се преструва на безразличен.

— Разбира се, че искам! Сам казахте преди малко, че може да разкрие тайната си на мен…

— Но ви предупреждавам: онова, което ще видите, може никак да не ви хареса, Елена. Той е мъж със силен характер. Изглежда разсеян, но всъщност е способен да наблюдава всичко с прецизността на бижутер. Познава колко листенца има едно цвете, като му хвърли само кос поглед, и държи да знае най-малките подробности за всяко нещо, довеждайки хората край себе си до отчаяние.

Малката графиня не се обезкуражи:

— Това ми харесва, маестро. Най-сетне един мъж, който държи на детайлите!

— Да, да, Елена. Но на него жените не му се нравят много, истина ви казвам…

— О! — в гласчето й се долови нотка на разочарование. — Това, изглежда, е правило сред художниците, нали, маестро?

Когато момичето се изправи, разкривайки красотата си, художникът се сниши още повече зад картината. Внезапна топлина нахлу в главата му, обагри лицето му и гърлото му пресъхна.

— За… защо говорите така, Елена?

Елена се надигна, за да погледне над статива. Тялото й потръпна от задоволство:

— Защото почти десет дни ме рисувате гола и двамата сме затворени в тази стая, а не сте направили никакъв опит да се приближите до мен. Моите придворни дами казват, че това не е нормално, и дори се питат, хитрушите, дали не сте castratus.

Луини не знаеше какво да отговори. Вдигна очи, за да срещне погледа на своята събеседница, и я видя на две педи от себе си, ухаеща на нард, с тръпнеща кожа. Изобщо не можа да разбере какво стана след това: стаята се завъртя около него и една могъща, странна сила, идваща от вътрешностите му, го завладя изцяло. Захвърли четката и палитрата на една страна и притегли младата графиня към себе си. Допирът с това младо тяло подклаждаше слабините му.

— Девица… ли сте? — заекна.

Тя се засмя.

— Не. Вече не.

И като се наведе, го целуна с непозната за него страст.