Забравената стая

14.

По-късно същия ден, когато повечето от дейностите за вечерта приключиха, Лоугън се върна в стаята, след като изчака „Лукс“ отново да утихне. Разбира се, вероятността да срещне някого в Западното крило беше малка, но въпреки това не искаше да рискува.

Освободи брезента от пироните и го заметна настрана, след това се приведе и мина през отвора, както вече беше правил. В едната ръка държеше фенерче, а в другата - прожектор с волфрамова лампа като тези, които се използват в киното. Беше го взел назаем от озадачения Иън Олбрайт. Постави го в ъгъла на сгъваемата му стоика, след това разви кабела до контакта под работната маса. Върна се при прожектора и го включи. Изведнъж пространството беше залято от бляскава светлина. Искаше или по-скоро имаше нужда от тази ярка светлина за подробното проучване, което възнамеряваше да предприеме.

Опасността, която усети още щом прекоси прага на забравената стая, не беше изчезнала. Обаче под 800-те вата бяла светлина, която сценичният прожектор осигуряваше, тя се държеше на разстояние.

Под едната мишница Лоугън стискаше дълга ролка хартия. Свали мешката от рамото си, сложи я на работната маса заедно с фенерчето и ролката и започна с ръка да заглажда листовете. Това бяха оригиналните чертежи на „Лукс“, които същия следобед беше взел от кабинета на Стречи. Запрелиства ги, докато не намери плановете на Западното крило. В малък рамкиран правоъгълник в долния край пишеше: „Резиденция на Делаву. Архитект М. Флуд. 1886“.

Големият син лист беше покрит с гъсти линии, мерки, ситно изписани технически бележки, но малко по-малко той успя да го разчете. Наум сравняваше оригиналното състояние на крилото с концепцията, която Стречи и неговите работници бяха осъществявали. Ставаше ясно, че стаята, която беше открил, я няма в чертежите. Всъщност мястото, където сега се намираше, беше проектирано, поне частично, да бъде стълбищна шахта. Това означаваше две неща: или че помещението е било вградено в крилото след първоначалното изграждане на къщата... или че плановете са били преработени с цел да се скрие съществуването на стаята.

Той нави плановете и ги остави настрана. Под безмилостната яркост на прожектора сега започнаха да се виждат неща, които не беше забелязал по-рано. В тавана беше вграден кръгъл диск, украсен с богати гравюри - без съмнение той скриваше отвора от някога монтиран полилей. Може би това помещение е било част от по-голямо и елегантно пространство? Между петте картини, висящи на стените, имаше празни места, където някога са висели други - издаваше ги лекото потъмняване на боята там, където са били. Докато предния път му се беше сторило, че помещението е безупречно чисто, сега забеляза, че на решетката в камината има пепел.

Пристъпи в средата на стаята и насочи вниманието си към големия уред в центъра. Обиколи го няколко пъти бавно, проучвайки го с любопитство. Формите му бяха неравни, дълъг като ковчег, но два пъти по-висок, придатъци с неизвестно предназначение стърчаха отстрани и отгоре. Всеки придатък беше скрит под извити, внимателно монтирани за защита плочки от палисандрово дърво, заключени неподвижно като капаците на старите шевни машини. Така че представляваше еднаква монолитна полирана дървена повърхност с характерни шарки.

Единият край на уреда беше по-широк от другия и отчасти покрит с метална плоча, закрепена с винтове за дървото. Лоугън забеляза, че половин метър по-нататък в пода бяха издълбани римските цифри от I до VI. По-тесният край беше покрит с друго монолитно парче дърво, чиито краища бяха обковани с метал и закрепени с два винта за основния корпус. Лоугън прокара пръсти по една от ключалките. Докато го правеше, забеляза малка месингова плочка, завинтена за дървото точно под заключената част от корпуса. Тя беше замърсена и потъмняла от времето, но той успя да различи две думи в двата ѝ края: ЛЪЧ и ПОЛЕ. Нямаше представа за какво може да става дума.

Продължи огледа и намери още две плочки, завинтени близо до долния край на уреда. На едната пишеше: Машиностроителна компания „Роузуел“, а на втората, закрепена за друг участък, на немски: „Електрофабрики „Келе“ АД. Лоугън извади електронен диктофон от джоба си и записа прочетеното.

След като прибра диктофона, анализира помещението с детектора за трите вида електромагнитни полета и с брояча на йоните във въздуха. Записа показанията им в малък бележник с кожена подвързия за сравнение по-късно с данните от измерванията, които беше провел в помещенията на Стречи и на други места из „Лукс“.

След това отиде до прожектора и го изключи. В резултат се озова в пълна тъмнина. Върна се при тайнствената машина, седна по турски на пода с гръб към нея, затвори очи и зачака да види няма ли стаята да му каже нещо. Изпитваше любопитство и малко тревога дали ще има повторение на странната и заплашителна музика, която беше чул в апартамента на Стречи.

В началото нямаше нищо, като изключим същото слабо съзнание за спотайваща се опасност. След това усещането за безпокойство и тревога, които беше изпитал в апартамента на Стречи, се върна заедно с чувство на смущение. В този момент, съвсем неочаквано, ето го пак - този влудяващ музикален пасаж, натрапчив, суров и злобен, го заля с вълни от мрачни арпеджиа в минорен лад. Всяко усещане за спокойна, романтична красота сега се изпари напълно.

Лоугън скочи на крака и се втурна към светлината, като едва не обърна стойката на прожектора в бързането си, за да го включи отново. После застана на място, дишайки тежко, а безтелесната музика продължаваше да ечи в главата му.

Това беше странно. Наистина много странно.

Започна да обикаля стаята бавно, без да търси нещо специално, докато сърцето му не престана да блъска и дишането му се нормализира. Най-накрая, когато отново се почувства добре, продължи с проучването.

Над работната маса имаше няколко лавици за книги, които сега бяха празни. До тях стоеше кантонерка. Лоугън започна да отваря чекмеджетата, за да установи, че също са празни.

Нима тази лаборатория е била планирана и построена, но след това изоставена, преди да е започнала работа? Ако е така, защо тогава е цялата тази тайнственост? От друга страна, ако тук бяха провеждани някакви изследвания и после спрени, защо този странен прибор не бе махнат и унищожен заедно с всички книги и документи?

След като прибра инструментите в мешката, извади нещо друго: малък гумен чук с формата на триъгълник - от онези, които лекарите използват за проверка на рефлексите. С ухо, притиснато в стената, той бавно описа кръг из помещението, почуквайки от време на време с гумения чук по стените, като се ослушваше за издайническото ехо, което щеше да разкрие всяка скрита врата или кухина. Знаеше, че трябва да има вход. Който беше построил това помещение и бе работил тук, не е влизал така, както той го направи. Но нищо не излезе. С въздишка остави чукчето настрана. Дали не са влизали в помещението през пода или тавана? Не, това щеше да е нелепо.

Изглежда щеше да се наложи да почака за отговора.

След като нагласи ъгъла на светлината от прожектора, се зае да изучава пепелта, която беше забелязал върху скарата на камината. Оказа се, че не е, както беше предположил в началото, дървесна пепел. По- скоро ставаше дума за останките на грижливо изгорена хартия. Протегна ръка и загреба шепа пепел, оставяйки малките извити късчета да се изсипят през разтворените му пръсти. След това поднесе ръката към носа си. Миризмата на изгоряло още се усещаше, но това не означаваше нищо. Хартиите можеше да са изгорени вчера или преди десетилетия.

В дъното на камината намери няколко парчета, които не бяха толкова грижливо унищожени. Там лежаха пет-шест късчета хартия, върху които още се различаваха по няколко букви. На повечето обаче те бяха твърде малко, за да са от полза - бяха само фрагменти. След като седна обаче, Лоугън внимателно ги отдели настрана. По-интересни бяха останките от стара снимка - може би беше една от свалените от стените. Макар по-голямата част да беше изгоряла, долният край още се виждаше. Той различи част от писалище - вероятно беше работната маса, която стоеше тук в стаята. Върху нея се виждаха няколко листа хартия и различни списания и вестници, но всичко беше прекалено размазано, за да може да се прочете.

Зад писалището стояха трима души в бели престилки. Виждаха се само техните торсове - всичко, хванато от обектива над тази височина, беше изгоряло. Лоугън отдели и парчето снимка настрана.

Последното късче хартия, което можеше да се спаси, изглежда, беше част от паметна бележка. Беше написана на ръчна пишеща машина, очевидно преди много десетилетия. Макар много изгоряла и избледняла, когато седна на работната маса и се вгледа по-внимателно, Лоугън успя да разчете един фрагмент: Проект „Грях“.

Проект „Грях“. Десният край на страницата беше изгорял и втората дума очевидно не беше цяла.

Или бъркаше?

Точно в този момент Лоугън замръзна. Инстинктите му, на които беше свикнал да се доверява, дадоха най-висока степен на тревога и започнаха да помпат адреналин в кръвоносната му система. Какво беше това?

Ето отново: нещо, което звучеше като прокрадващи се стъпки, след това леко скърцане на паркетна плочка. Изглежда идваше отвъд стената - откъм противоположната стена на онази, през която беше влязъл в помещението.

Лоугън бързо се изправи - оказа се прекалено бързо, защото столът, на който седеше, падна назад, стоварвайки се на пода.

Остана напълно неподвижен, напрегнато заслушан. Дълго време цареше пълна тишина. После се чу онова, което Лоугън сметна за леко потропване на крачки, които бързо се отдалечават.

Той грабна фенерчето, излезе приведен през отвора и се забърза по коридора, като се придвижваше колкото може по-бързо през разрушените и недостроени кабинети, зарязаните инструменти и машини, пресичащите се коридори, опитвайки се да стигне до другата страна на крилото. След пет минути безплодно търсене се спря, дишайки тежко. Загаси фенерчето и се ослуша в мрака. Не се чуваше звук, не се виждаше светлина - нищо, което би могло да издаде чуждо присъствие. Западното крило изглеждаше напълно пусто.

Светна фенерчето отново и тръгна обратно към забравената стая, но вече много по-бавно.