Забравената стая

2.

Когато идваш от запад по шосе 138 в Род Айлънд, мостът на Джеймстаун „Варазано“ предлага четири ленти в бетонна кутия от трегери с приятни, макар и тревожно извисени във въздуха форми. Беше обедно време извън сезона, движението не бе натоварено и доктор Джеръми Лоугън натисна съвсем леко газта на своя „Лотос Елан“ от 1968 г. Спортната кола се подчини на мига и без усилия прехвърли извивката на моста. След това профуча през малък къс земя, преди да се появи вторият мост - „Клейборн Пел“. Той беше много по-дълъг и много по-висок от този, по който току-що беше минал. Лоугън знаеше достатъчно за съпротивлението на материалите, за да смята висящите мостове за леко обезпокоителни, затова натисна газта още малко. Колата започна да се изкачва, стигна до върха на прострялата се конструкция и пред очите му се откри гледка, която издуха всички мисли за трептения и резонансни честоти от главата му.

Пред него лежеше Нюпорт, Род Айлънд, който пръскаше искри като диамант под слънцето в ранната есен, подобен на страната Оз в края на пътя от жълти тухли. Заливчета, марипи, пристанища, кейове и блестящи сгради, облицовани с камъни или с боядисани в бяло дъсчени обшивки - почти неразличими от това разстояние - се простираха по хоризонта наляво и надясно. Малко по-близо няколко едномачтови ветроходни лодки и яхти се носеха с бели, надути от вятъра платна. Това беше гледка, която никога нямаше да остарее и Лоугън я попиваше с цялата си душа.

Беше напълно достатъчна да заглуши гризящото го любопитство защо въобще е тук.

В края на моста зави по улица „Феъруел“, след това подкара по тесните натоварени улици на стария градски център, докато не стигна до булевард „Мемориъл“. Като всички туристи зави наляво и после надясно по „Белвю“. След това обаче, вместо да се отклони на изток към алеята „Клиф Уолк“ и съвършено поддържаните фасади на „вили“ като „Марбъл Хаус“ или „Брейкърс“, Лоугън продължи на югозапад, докато не стигна „Оушън Авеню“. Мина край поредица малки плажове, частен клуб и неизбежните летни къщи. След около три километра и нещо намали, преди да стигне тесен павиран път, който водеше на юг от шосето. На табелката, която стърчеше отстрани, не пишеше нищо повече от „Частна собственост“. Зави по пътя и след стотина метра стигна до потъмняла от стихиите тухлена ограда, която се простираше наляво и надясно, докъдето очи виждаха. Пред него в оградата имаше врата със старомодна къщичка с шистов покрив, която служеше за подслон на охраната и пропуск. Лоугън спря, за да покаже документите си. Пазачът ги огледа, кимна и му ги върна. Вратата, препречваща пътя, се отвори, той му махна и Лоугън продължи нататък. Тесният извиващ се път минаваше през горичка, след това по нисък хълм и отново през гора. След нов завой Лоугън спря, защото зърна „Лукс“¹ за пръв път след десет години.

Оказа се по-голям, отколкото в спомените му. Беше построен по модела на английския Нюборт Хаус, но още по-голям. Постройката в пясъчен цвят се простираше сякаш без край в двете посоки, докато все пак не свършеше с Източното и Западното крило. Странна смесица от якобински, паладински и готически стилове, с проблясващи на слънцето оловни стъкла, замъкът имаше дори по-приказен вид от първото впечатление на Лоугън, когато видя Нюпорт. Като се изключи бръшлянът по фасадите, странно закачуленият и бдителен вид на фронтоните и кулите и ниските зъбци, които се простираха по протежение на покрива, придавайки му леко злокобен вид. Не - това беше прекалено силна дума. Щом го видя за пръв път, Лоугън го беше определил като „обезпокоителен“. Сега отново се установи на това определение. Високата тухлена стена, през която беше минал, вече се виждаше, простряна далеч наляво и надясно, как следва извивките нагоре-надолу на тревистия терен. И в двете посоки свършваше в края на скалите, които се издигаха високо над Атлантика. Около фланговете на главната сграда бяха групирани поне дузина стопански постройки с различна форма и размери: електроцентрала, парник, складове и редица здания без прозорци, за които Лоугън знаеше, че са лаборатории. Всичко това образуваше кампус от почти сто акра.

Намали и подкара по тясната автомобилна алея към паркинга откъм близката страна на Източното крило, където беше главният вход. С четирите си масивни соломонови колони, които подпираха мраморен фронтон, той беше твърде величествен, за да се използва за нещо друго освен украса. Лоугън слезе от колата и закрачи по къс, засенчван от дървета тротоар към двойна врата. Едва тук към фасадата беше завинтена потъмняла от времето табелка, на която беше изписано името на мястото: ЛУКС.

От едната страна на вратата имаше няколко уреда: панел с бутони, интерком със звънец и друга технологична джунджурия, чието предназначение Лоугън не можа да отгатне. Над тях имаше разпечатан надпис: „Постоянно пребиваващи и гости - след работно време използвайте цифровата ключалка“. Лоугън не отговаряше на нито една от двете категории и тъй като беше обедно време, натисна звънеца.

След малко от високоговорителя се чу дрезгав женски глас:

- Да?

- Доктор Джеръми Лоугън - обяви той, като се наведе леко към микрофона.

Кратко забавяне.

- Заповядайте.

Чу се леко бръмчене, двете врати се плъзнаха встрани и Лоугън влезе. Пред него се простираше дългият коридор, който още помнеше. По него отчетливо личеше двойното предназначение на огромната постройка. Докато стените и таваните бяха украсени с елегантни отливки в стил рококо, сякаш човек се намира в разкошния замък на някой барон разбойник, покритите с книги маси, поизтърканите мокети, табелите на вратите и набиващите се на очи червени табели „Изход“ намекваха за второ, твърде различно предназначение.

Лоугън измина около десетина метра надолу по коридора и зави към вратата, на която имаше надпис „Приемна“. Звъняха телефони и пръсти почукваха делово по клавиатури. Въпреки това във въздуха имаше нещо странно, едно потиснато чувство, което Лоугън веднага долови. Нещо сякаш пронизваше като нож обичайния професионален тон в работата на този деен офис.

Зад дългото бюро на приемната седеше жена и наблюдаваше неговото влизане.

- Доктор Лоугън?

- Да.

- Съобщих на директора. Ще слезе веднага.

Лоугън кимна.

- Благодаря.

Огледа тапицираните с кожа високи кресла и дивани, които изпълваха приемната, избра си един и точно се готвеше да седне, когато познатата фигура на Грегъри Олафсон се появи в рамката на вратата на приемната. Разбира се, беше остарял, гъстата му черна коса бе побеляла напълно, а около очите му имаше бръчки, които някога се появяваха само като се смееше. Лицето му бе състарено не от годините, а от нещо друго. Той се усмихна при вида на Лоугън, но усмивката беше съвсем кратка и бързо изчезна.

- Джеръми - каза Олафсон и се упъти с протегната ръка към Лоугън, - радвам се да те видя отново.

- Грегъри - отговори той.

- Зная, че се чудиш за какво е всичко това. Ела с мен, моля, и ще ти обясня подробно.

Той излезе от помещението и пое по главния коридор, а Лоугън го последва.

¹ Вероятно алюзия за „светлина“ на латински. - Б. пр.