Забравената стая

47.

Известно време Лоугън просто гледаше през прозореца от надупчен плексиглас как Бенедикт се отдалечава. Беше зашеметен от изненада. Но след това с рязко движение, подтикнат повече от инстинкта за самосъхранение, отколкото от разума, той се обърна и се втурна с все сили надолу по облицования със стомана хладен коридор.

След малко се спря по средата на пътя. Никога нямаше да излезе от тази лаборатория, ако тича така напосоки. Продължи напред по-бавно, опитваше вратите, като отваряше незаключените и светваше лампите в помещенията, за да създаде илюзията, че вътре може да има някого. Времето беше негов враг и трябваше да спечели колкото може повече.

Точно когато стигна Т-образната пресечка в края на коридора, чу слабото пиукане от отключването на желязната врата.

Задъхан, Лоугън се хвърли зад ъгъла. Под безмилостната ослепителна светлина в коридора се чувстваше като плъх в капан. Чу тихи гласове в далечината и пукота на радиостанция.

Пое си дълбоко дъх и рискува един бърз поглед зад ъгъла. На около трийсетина метра надолу по коридора видя трима мъже. Те напредваха бавно, защото се спираха да погледнат през отворените врати. Всеки от тях държеше в едната си ръка радиостанция, а в другата нещо, което енигмологът заподозря, че е тазер. Един от мъжете беше със сако от туид.

Докато крачеше, сакото се отметна и проблесна стоманата на пистолет

Лоугън се дръпна назад. Трима мъже.

Тръгна надолу по новия коридор колкото може по-тихо, отваряше вратите и светваше лампите, където успее. След това зави в друг коридор. Наближаваше лабораторията на Бенедикт. Пред него от дясната страна имаше помещение, чиято врата стоеше открехната. Той влезе и бързо се огледа. Изглежда беше някаква химическа лаборатория, пълна с работни станции, стъкленици в дървени каси, масспектрометри и разни други инструменти, които не познаваше. Освен това имаше бяла дъска, конферентна маса и същите офис столове, каквито беше видял в лабораторията на Лора Бенедикт

След като затвори и заключи вратата, се огледа още веднъж, като се опитваше да запамети разположението. После загаси осветлението и внимателно тръгна към един от далечните ъгли, където се сви между два метални стелажа.

Не можеше да продължава да тича като лисица пред кучетата. Трябваше да обмисли положението.

Трима мъже. Вероятно от охраната на „Айрънхенд“ или наемници. Това бяха хората, сигурен беше в това, които бяха изгорили Пам Флуд жива в собствената ѝ къща. Без съмнение те са били в големия джип, който се беше опитал да избута колата му от пътя в океана. Вече не можеше да има никакво съмнение, че не е било обикновено произшествие. Тези хора бяха тук, за да го убият.

Защо тогава носят тазери? Щеше ли по-късно да има по-малко въпроси, ако тялото му не е надупчено от куршуми? Той отблъсна тази мисъл.

В тъмното свали мешката от рамото си и започна да рови из нея в търсене на нещо полезно. Ръката му напипа малко, но мощно фенерче и той го прехвърли в джоба на якето. Мобилният му телефон се озова в джоба на панталона. Пъхна в другия цифровия диктофон с неволното признание на Бенедикт. Швейцарското джобно ножче с шест инструмента попадна в друг ог джобовете. Нищо от останалите предмети в мешката: видеокамера и фотоапарат, бележници, електромагнитни сензори, детектори за трите вида електромагнитни полета, не можеше да му бъде от полза сега. Той имаше пистолет, но беше заключен в оръжейния сейф в къщата му в Стоуни Крийк. За съжаление не му беше хрумнало, че ще му е нужен при посещението в толкова известен мозъчен тръст.

По навик преметна полупразната мешка през рамо. После замръзна, когато видя през матираното стъкло на лабораторната врата да се приближава сянка. Миг по-късно се показа един от тримата мъже. Беше облечен в непромокаемо яке, а на главата си носеше нахлупено ниско над ушите кепе. Докато Лоугън гледаше, мъжът спря пред вратата, извади радиостанция и заговори тихо в нея. След това изчака да чуе отговора и я прибра в джоба. Тазерът в ръката му беше готов за употреба. Той опита вратата на Лоугъновото скривалище, но щом установи, че е заключена, продължи нататък по коридора.

Лоугън бавно издиша. Изглежда мъжете се бяха разделили, след като са стигнали до пресечката.

Той се сви в мрака и започна да обмисля положението. Някъде трябваше да има авариен изход. Спомни си първото си минаване по тези коридори с Лора Бенедикт само преди двайсет минути, но му се струваше, че не е видял никакъв изход...

Мобилният телефон. Можеше да се обади на полицията. Или по-добре на тукашната охрана - беше вкарал номера в телефона си. Вероятно още са по местата си.

Измъкна телефона от джоба си и започна да избира. Тогава видя съобщението на дисплея: ИЗВЪН ОБХВАТ. Беше прекалено дълбоко в мазето, а стените твърде дебели, за да улови сигнал.

Но нали Бенедикт му се беше обадила оттук, долу? Без съмнение всяка лаборатория разполагаше със стационарен телефон. Можеше да се възползва от това.

Надигна се от мястото си, извади фенерчето от джоба си и го захлупи с длан, за да заслони лъча, след това го плъзна из лабораторията. Ето там: вдясно от вратата на малка маса стоеше апарат с множество бутони на челния панел.

Той изчака още малко, за да се увери, че вън в коридора е тихо. След това, като използваше правоъгълника светлина от прозореца на вратата за водач, се приближи до телефона и протегна ръка към слушалката.

При движението лакътят му закачи голяма празна стъкленица, поставена в дървена стойка. Чу се скърцането на старо дърво, стъкленицата се залюля и изведнъж, преди Лоугън да успее да реагира, стойката се счупи на две, а стъкленицата се стовари на земята с трясъка на гръмотевица.

Мили боже! За миг Лоугън застина на място. След това колкото можеше по-бързо отвори вратата, заключи я отвътре, преди да я тресне, и се втурна през коридора към друга лаборатория. Тук вече беше запалил лампите, така че не посмя да ги угаси. Помещението беше опасно празно: само няколко книжни лавици и компютър, по поне нямаше стъклария. Той се сви под масата в центъра.

Секунди по-късно чу шума от тичащи крака да се приближава от долния край на коридора. Беше мъжът, който беше стоял тук само преди няколко мига. От мястото си под масата Лоугън видя краката му да се спират пред вратата. След това се извиха насам, после натам, а Лоугън не смееше да си поеме дъх.

Тогава се чу пукотът на радиостанцията.

- Контрола до Променлива едно, докладвай обстановката - изпука нечий глас.

- Променлива едно - каза мъжът в коридора, - намирам се близо до източника на шума.

- Има ли нещо?

- Не.

- Продължавай да търсиш. Трябва да е някъде наблизо. Стреляй само в краен случай.

- Разбрано. - После се чу металическо щракване. В продължение на един мъчителен миг мъжът остана в коридора, докато изчакваше и се ослушваше. След това бавно и безшумно пое надолу по коридора обратно към Т-образната пресечка.

Лоугън изчака минута, две, пет. Не смееше да се бави повече, защото мъжът щеше да се върне вероятно заедно с другите двама.

След като се измъкна изпод масата, енигмологът тихо пропълзя до вратата, спря отново и се заслуша. Рискува да надникне в коридора, който беше празен. Измъкна се покрай празната сега лаборатория на Бенедикт, докато не се озова при друга пресечка. Тя също беше пуста. Това обаче го притесни: ако всички тези коридори бяха свързани, вероятността да се сблъска с някого от преследвачите - челно или откъм гърба, беше драматично висока.

Хвърли се наляво и пое в бърз тръс надолу по коридора, като същевременно отваряше вратите и светваше лампите. Щом стигна следващия завои, надникна предпазливо иззад ъгъла - коридорът беше празен и той тръгна.

Тогава го видя - може би на осемнайсет метра пред него коридорът свършваше пред друга стоманена врата. Над нея светеше червен надпис ИЗХОД.

Бързайки колкото може повече, вече без да се опитва да пази тишина, Лоугън се втурна към вратата. Точно в мига, когато стигна до нея, чу зад себе си шум от движение. Смъкна мешката от рамото си и я запрати през вратата на близката компютърна лаборатория като отвличащ маньовър. Въпреки че предизвика огромна шумотевица, вече беше късно. Когато погледна през рамо, видя мъжа в непромокаемото яке при завоя на коридора да крещи в радиостанцията си и да спринтира към него.

Лоугън отвори вратата в края на коридора с аварийното осветително тяло и надпис ИЗХОД над нея. На нея самата имаше табелка „Бронстейн“. Хвърли се вътре, затвори и я заключи зад себе си, после бързо огледа наоколо. Това очевидно беше физична лаборатория. Масите бяха покрити със спектроскопи, дигитални стробоскопи, микрогорелки и нещо, което приличаше - наистина странно - на свръхголяма палка за тимпан, заобиколена от кокоша мрежа.

В другия край на лабораторията имаше още една врата. Над нея също светеше надпис

Зад Лоугън дръжката на вратата затрака, докато някой опитваше да я отвори. След това се чу силен тътен. Отвъд помещението имаше къс коридор, чиито стени бяха голи, като се изключи голямата вентилационна решетка, монтирана близо до пода. В края му се издигаше друга стоманена врата.

На стената до нея беше монтиран панел с клавиатура.

Въпреки това той се хвърли напред и опита дръжката, надявайки се въпреки всичко. Вратата обаче се оказа здраво заключена.

Лоугън отстъпи крачка назад, после още една, почти замаян от този лош късмет. Погледна през рамо към другия край на лабораторията и прозореца на вратата, която беше заключил на влизане. Виждаше мъжа в непромокаемото яке да се хвърля срещу нея отново и отново. Тазерът в ръката му бе заменен от автоматичен пистолет. На цевта имаше завинтен заглушител.

Лоугън стоеше там застинал, докато блъскането по вратата продължаваше. В този момент към мъжа се присъединиха останалите и се чуха звуците на застъпващите се гласове. Въпреки това Лоугън още не можеше да помръдне.

Нямаше изход. Беше се озовал в капан.