Забравената стая

45.

Преметнал мешката през рамо, Лоугън стигна до подножието на главното стълбище, без да види жив човек. Зави наляво и пое отново по слабо осветения коридор от неизмазани каменни стени към блестящата метална врата, зад която бяха лабораториите в мазето. Този път обаче зад перфорирания плексигласов прозорец, вграден в тежката желязна врата, се виждаше птичето лице на Лора Бенедикт. Докато той приближаваше, тя набра поредица цифри на стенния панел с клавиши - очевидно вратата беше заключена от двете страни. С нисък сигнал и доловимо щракване вратата се отвори и изпусна с въздишка положително херметизираната атмосфера.

След като хвърли поглед над рамото на Лоугън, за да се увери, че е сам, тя го пусна да влезе и бутна вратата да се затвори. Въздухът тук беше по-хладен и миришеше леко на амоняк.

- Благодаря, че дойдохте - каза тя.

Лоугън кимна. Отново беше смаян от това колко е млада. Тя го поведе надолу по блестящия коридор с резките и почти отсечени движения, които си спомняше от първата им среща. Преди се беше смаял от аурата на тъга, която Лора носеше, сякаш беше дреха. Сега обаче усети друго излъчване: на безпокойство и дори страх.

- Можем да разговаряме в моята лаборатория - подхвърли тя, докато вървяха. - Не е далече. Тук, в обезопасения район, няма други хора. Вече проверих.

- Човек би си помислил, че имате всички компютри, които са ви нужни, горе в кабинета.

Бенедикт се усмихна тъжно.

- Така е. Вероятно бих могла да се справя и без лабораторията. Обаче така си осигурих спокойно място, където мога да работя върху особено сложен проблем или когато имам нужда да се отдалеча от Роджър.

Докато крачеха, Лоугън се оглеждаше любопитно. Повечето от вратите бяха затворени, но няколко зееха, разкривайки модерни усъвършенствани лаборатории, в които се виждаха уреди, чието предназначение дори не му беше известно. За разлика от останалата част на „Лукс“ тук осветлението беше ярко, дори малко остро. Различаваше се толкова много от дървото и кожата в замъка над тях, колкото лаборатория с равнище на биобезопасност 4 от лондонски мъжки клуб.

Той последва Бенедикт зад ъгъла, после завиха още веднъж и когато мазето започна съвсем да прилича на лабиринт от никел и стъкло, тя се спря пред врата с табелка „Бенедикт“. Въведе го в обширно помещение, в което имаше стоманено бюро, заобиколено от няколко офис стола „Хърман Милър“ в тон със сивометалическата разцветка на бюрото; бяла дъска, на която в момента нямаше нищо написано, два компютъра, свързани с дигитален проектор, и рафт с централните процесори на блейдсървъри, както в кабинета ѝ на горния етаж.

Бенедикт затвори вратата, седна на един от столовете и покани Лоугън с жест да направи същото. От тревога лицето ѝ беше бледо.

- Добре - каза Лоугън, докато се настаняваше на предложения стол и слагаше мешката на бюрото. - Моля, разкажете какви са подозренията ви срещу Роджър Карбън и защо мислите, че точно аз може да съм в опасност?

Бенедикт преглътна.

- Не зная откъде да започна. Честно казано, не мога да кажа кога точно започна всичко. Роджър има толкова саркастичен нрав, че винаги се заяжда с един или друг. - Тя направи пауза. - Мисля, че започна преди три месеца. Забелязах, че изведнъж стана потаен. Това не беше характерно за него. Обикновено не го е грижа кой чува какво казва или какво прави. Обаче започна да затваря вратата на офиса си. В началото само от време на време, по-късно вече често. Всеки път, когато го правеше, са залавяше за телефона. Нали разбирате, чувах през стената как говори. И после, няколко дни преди смъртта на Уил Стречи, двамата се спречкаха ужасно в кабинета на Роджър.

- Стречи и Карбън? За какво по-точно?

- Не съм сигурна. Нещо, свързано със Западното крило. Нали знаете, че Роджър беше помогнал да му възложат работата?

- Това винаги ми се е струвало странно - вметна Лоугън. - Ако Карбън е искал работата да се свърши бързо, човек би си помислил, че ще търси някого с по-голям опит.

- Докато се караха, чух само малка част от казаното. Уил каза нещо като: „Продължава, независимо дали ти харесва, или не“. А Роджър отговори: „Първо ще те видя в ада“. Трябва да ви кажа, че никога преди това не бях виждала Уил Стречи такъв. Вбесен. Наистина бесен.

- И какво стана? - подкани я Лоугън.

- После само преди няколко дни Роджър проведе един от тайните си разговори. Само че този път не беше затворил напълно вратата. Затова дочух малко повече от разговора. Ставаше дума за неуспех... временен неуспех. Изглежда се опитваше да убеди някого да не предприема определено действие.

- Знаете ли нещо повече за обаждането?

- Извинявайте, но не слушах чак толкова внимателно. Едва след като чух тези откъслечни думи и започнах да ги сравнявам с останалите неща, които забелязах... започнах да се страхувам.

- Защо смятате, че съм в опасност?

- Нима не е очевидно? Вие проучвате смъртта на Уил. Проучвате и Западното крило. Ако Роджър по някакъв начин е забъркан в случилото се, самото ви присъствие тук е заплаха за него.

- Разбирам.

Бенедикт се поколеба.

- Преди три дни го видях да излиза от вашия апартамент.

- Наистина?

- Той сякаш се изненада, че ме вижда. Беше едва ли не нервен - нещо напълно нетипично за него. Но се овладя и каза, че се е сетил за обстоятелство, което трябва да знаете, и след като ви няма вкъщи, щял да ви потърси другаде. - Бенедикт изгледа Лоугън с любопитство. - Намери ли ви?

- Не.

- Е, не виждате ли? Очевидно за вас тук не е безопасно.

- Навън също не е твърде безопасно.

- Заради урагана? Можете да отидете в блока от стаи, които „Лукс“ са запазили в „Поутъкет Хилтън“. Имам предвид, че сега тук е пусто и всичко може да се случи. Ако животът ви е в опасност, не мислите ли, че би било най-добре да заминете, и то веднага?

Лоугън кимна, но някак си унесено, повече на себе си. Колебаеше се. После бавно протегна ръка през масата и взе ръката на Лора Бенедикт в своята. Очите ѝ се разшириха от изненада, но тя не направи опит да я издърпа. Той я подържа в течение на няколко секунди и докато го правеше, усети няколко чувства: страх, разбира се, несигурност, съмнение... и още нещо.

Пусна я.

- Доктор Бенедикт, не сте от много отдавна в „Лукс“, нали?

- Малко повече от две години.

- Точно така. И си спомням, казахте, че Уил Стречи е бил ваш ментор, когато сте дошла.

- Беше дружелюбен, мил към мен, новачката. Това беше много важно.

- „Лукс“ ми предостави досието ви. Всъщност на всички хора, с които щях да разговарям. Доколкото си спомням, преди да дойдете в „Лукс“, сте преподавали в Провидънския технически университет.

- Точно така. В продължение на около четири години.

- Квантова механика, нали така?

Бенедикт кимна.

- Не квантова обработка на данните - дисциплината, с която сега се занимавате.

Бенедикт се смръщи, очевидно объркана накъде водят мислите му.

- Това са тясно свързани области.

- Така ли? Не знаех. Във всеки случай разбрах, че докторатът ви е по машинно инженерство. Простете невежеството ми, но и то ли е сродно с тях?

Бенедикт отново кимна.

Лоугън се облегна на стола си.

- Провидънс е вашето родно място, нали?

- Да. Живеехме малко по на изток от Колидж Хил.

- Аха. Това е близо до голямата лаборатория... Името ми се изплъзва.

- „Айрънхенд“.

- „Айрънхенд“. Точно така. Доколкото си спомням, те се ползват с твърде лошо име, защото работят в сенчестите области на науката и понякога извършват изследвания в областта на въоръженията за онзи, който предложи най-много.

- Доктор Лоугън, защо задавате всички тези въпроси? Не мислите ли, че е по-важно да...

- Защо ми внушавате да отида в „Поутъкет Хилтьн“ точно сега?

- Защото... - Объркването ѝ се задълбочи. - Там „Лукс“ са запазили блок от стаи, когато категорията на бурята беше повишена. Това е най-безопасното място, където може да отидете.

- Обаче по телефона ми казахте, че този блок от стаи се е напълнил още преди часове?

- Така ли? - Жената отново се поколеба. - Като се има предвид вашата връзка с „Лукс“, управата сигурно ще измисли някакъв...

Лоугън отново я прекъсна.

- Доктор Бенедикт, ще ви задам, както може да ви се стори, странен въпрос. Надявам се, че нямате нищо против. Моминското ви име Уоткинс ли е?

Лора Бенедикт застина.

- Моля?

- Случайно моминското ви име да е Уоткинс?

Поредната странна смесица от чувства: шок, неразбиране, може би малко раздразнение, се разля по лицето ѝ.

- Не, не е. Защо питате?

Лоугън разпери ръце.

- Обикновено предчувствие.

- Е, предчувствието ви е погрешно. - В този момент Бенедикт се изправи бавно. - Моминското ми име е Рамзи.